Нелсън Демил
На север (41)

39.

През капещите борови клони започна да се процежда сивкава зора.

И двамата бяхме мокри до кости и зъзнехме от студ. Сюзан не изглеждаше добре.

Изтърсихме водата от дъждобраните и ги навихме. Отворихме багажниците, извадихме сухите си чорапи, бельо и дрехи, преоблякохме се и хвърлихме мокрите дънки и ризи под дърветата — нямахме нужда от много дрехи. Може би щяха да ни трябват по-малко, отколкото си мислехме.

Сюзан имаше още шалове и с тях избърсахме мотора, после си сложихме другите и сменихме племената.

Набързо разгледахме картата и се метнахме на беемвето. Двигателят запали веднага и потеглихме на север по шосе 15 към шосе 6.

Пътят бе от червена глина и тук-там чакъл, който осигуряваше известно триене, ако не успеех да дам газ достатъчно бързо. След около километър забелязах малък водопад.

Отбих и се измихме с калъпче портокалов сапун, който Сюзан беше купила, после пихме студена и надявам се, чиста вода. Качихме се и продължихме. Пътят беше празен, обаче не можех да вдигна повече от шейсет километра в час. Боляха ме всички кости и мускули и за последен път бях ял истинска храна в шестнайсетстенния ресторант, което бе в неделя, Нова година. Днес беше сряда.

Наближихме селцето Ланг Чан. Зад него започваха по-високите хълмове, а после и планината, чиито върхове не се виждаха заради ниските облаци и мъглата.

Когато стигнахме до бедняшкото село с бамбукови колиби и паянтови постройки от борови дънери, намалих скоростта. Минаваше седем и усещах мирис на ориз и риба.

Имаше малко хора и много кокошки.

— Трябва да намерим нещо за ядене — каза Сюзан.

— Нали вчера изяде един банан.

Тя обви пръсти около гърлото ми и закачливо го стисна. После ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Наистина трябваше да потърсим храна.

Прекосихме Ланг Чан и продължихме. Пътят се издигаше по-стръмно, обаче беемвето се оказа невероятна машина и яко зацепваше калта.

— Тук е много красиво — каза Сюзан в ухото ми.

Красота насред нищото, на път за края на света.

Нямах представа на каква височина се намираме, ала според картата върховете бяха високи хиляда и петстотин и две хиляди метра, така че трябваше да сме приблизително на половината. Беше студено, но нямаше вятър и не ръмеше въпреки плътната облачна покривка.

Сегиз-тогиз виждах горички планински бамбук, заобиколени от борове, и това ми напомни за царевичните ниви във Вирджиния, обградени от величествени гори от бял бор. От предишното си идване тук си спомнях, че когато абсолютно чужди неща започнат да ти изглеждат родни, вече е време да си вървиш у дома.

Погледнах километража и видях, че сме на четирийсет километра от Ланг Чан, така че скоро трябваше да стигнем до село Туок. Тази последна отсечка по шосе 15 ни бе отнела цял час, обаче бях убеден, че ще наваксаме, когато излезем на шосе 6, обозначено на картата като първокласен път, макар че това беше относително понятие.

Шосето рязко зави наляво и след няколко минути намалих скоростта, за да прекосим Туок, което приличаше на Ланг Чан, само дето кокошките бяха по-малко.

Селяните ни проследиха с поглед. Бях почти сигурен, че от време на време виждат мощни мотори, както и че не са в състояние да разберат какви сме. Аз обаче разбирах какви са те — етнически виетнамци — и че още не сме навлезли в територията на планинските племена: до този момент не бях забелязал характерните продълговати къщи.

Продължихме още двайсетина-трийсет километра и хълмовете станаха по-високи. Пътят следваше един планински поток, пред нас се извисяваха върховете. Добре съм с ориентацията и въпреки че слънцето още не се виждаше, знаех, че не се насочваме накъдето трябва.

Отбих, спрях и проучих картата. После се огледах и се опитах да разбера накъде се движим. Бива ме да разчитам карта на терена, обаче картата не я биваше и нямаше нито един пътен знак.

— Мъхът от коя страни на дървото расте?

— Изгубихме ли се?

— Не, както се казва в казармата, просто сме временно дезориентирани.

— Значи сме се изгубили.

— Както кажеш.

Слязохме от мотора и сведохме глави над картата.

— Според мен е трябвало да завием някъде край Туок, за да продължим по шосе номер петнайсет, обаче не видях нито знак, нито път — казах аз.

Сюзан посочи с показалец на картата.

— Когато зави на запад преди Туок, шосе номер петнайсет стана шосе номер двеста и четиринайсет, на което се намираме в момента. Трябвало е да завием надясно и да продължим по шосе номер петнайсет.

— Нататък е лаоската граница.

— А това означава граничари и войници.

— Точно така. Да се махаме от тук.

Докато обръщах мотора, забелязах на хребета пред нас дим и силуети на къщи на фона на сивото небе.

— Тук сме на планинска територия.

— Дали са от ФУЛРО? — попита Сюзан.

— Не зная. Въпреки подозренията на Манг темата ФУЛРО е нова за мен. — В този момент чух нещо и погледнах надолу по пътя, по който бяхме дошли. Към нас се приближаваше открит зелен военен джип с двама мъже на предната седалка. — Качвай се.

Едновременно се метнахме на мотора и запалих двигателя. Предницата на беемвето сочеше перпендикулярно на тясното шосе и можех да избирам дали да потегля срещу джипа и да се размина с него, или да продължа на запад към лаоската граница, накъдето отиваха те. Нито една от възможностите не ми допадаше.

Джипът се намираше на по-малко от сто метра и шофьорът ни забеляза и нарочно мина в средата на пътя, за да не мога да се промъкна покрай него — по този начин сложи край на колебанието ми.

Рязко завъртях волана надясно, включих на скорост и потеглих към лаоската граница.

— Пол, можем да спрем и да се опитаме да ги излъжем нещо — извика Сюзан. — Не сме направили нищо лошо.

— Облечени сме като планинци, а не сме планинци. Ние сме американци, както показват паспортите ни, и не искам да им обяснявам какво правим тук.

Погледнах в огледалото и видях, че джипът не изостава. Движех се със седемдесет километра в час и моторът се справяше отлично, обаче едва се държах на седалката. Сюзан с всички сили се бе вкопчила в мен. Отгоре на всичко се приближавах към граничния пункт, където щяха да ме спрат, а можех и да профуча през бариерата и да залегна над волана, за да избегна автоматичния огън на виетнамците и най-вероятно на лаоските граничари от отсрещната страна, които също бяха комуняги и от време на време се държаха приятелски с хората на чичо Хо. Гледах за път настрани, обаче такъв нямаше и войниците зад мен го знаеха.

— Пол, ако не спреш или не намалиш, ще решат, че бягаме от тях — настоя Сюзан. — Спри, моля те, не мога да се държа повече. Ще падна. Намали и отбий, може просто да ни подминат. Ще падна, Пол. Моля те.

Намалих и отбих вдясно. Джипът започна да ни настига.

— Добре… просто ще се държим хладнокръвно и ще видим какво искат — казах на Сюзан.

Свалихме си шаловете и ушанките.

Имах силното предчувствие, че това е краят на пътя.

Джипът вече беше точно зад нас. Войникът на дясната седалка стоеше прав, стиснал автомата си. Колата се изравни с мотора и войникът извика „Дунг лай! Дунг лай!“, което през 1968-а бе моя реплика. И ми даде знак с калашника си да спра.

Когато започнах да намалявам скоростта, забелязах как се опули, после чух силен гръм до главата си и войникът с автомата се килна назад. Оръжието му отхвърча във въздуха и той падна на задната седалка. Прозвуча втори изстрел и челото на шофьора избухна. Джипът спря, после бавно потегли назад по склона, задните му колела заседнаха в канавката.

Спрях мотора.

Седях и гледах право напред. Миришеше на барут.

— Ти се закле, че си оставила пистолета в Хюе — казах й, без да я поглеждам.

Тя не отговори, просто слезе и отиде при джипа с все още димящия колт в ръка.

Без да обръща внимание на шофьора, който беше останал с половин череп, Сюзан опитно премери пулса на войника, проснат на задната седалка.

— И двамата са мъртви — заяви тя и пъхна пистолета под ватираното си яке. — Благодаря, че намали.

Не отговорих.

Няколко секунди просто се гледахме.

— Не можех да им позволя да ни спрат — каза Сюзан.

Не казах нищо.

Тя извади цигара и я запали. Ръката й бе стабилна като скала. Разбирах, че съм в присъствието на човек, който не е новак с оръжията.

Сюзан няколко пъти дръпна от цигарата, после я хвърли във водата, проследи я с поглед как плава по течението и попита:

— Какво да правим с труповете?

— Нищо. Ще си помислят, че са ги убили хора от ФУЛРО. Обаче трябва да вземем автоматите, за да решат, че наистина са били те.

Сюзан кимна, отиде при джипа и взе двата калашника и пистолета от кобура на шофьора.

Приближих се, извадих резервните им пълнители и ги хвърлих в гората, след това взех портфейлите, цигарите и часовниците им и ги натъпках в джобовете си.

Погледнах двамата убити, целите в кръв, ала в главата ми не нахлуха никакви спомени — онова си бе за едно време, сега беше различно и едното нямаше нищо общо с другото. Е, може би мъничко.

Сюзан претършува джипа, откри целофаново пликче със сушени плодове, отвори го и ми предложи.

Поклатих глава.

Тя загреба шепа плодове, лапна ги, сдъвка ги и преглътна, после лапна още една шепа и прибра пакетчето в страничния си джоб.

Върнахме се при мотора, всеки нарамил по един калашник.

Обърнах, качихме се и потеглихме надолу по калния път към Туок, където бях изпуснал отбивката.

Преди да стигнем до селото спрях и хвърлихме автоматите, пистолета и личните вещи на убитите в бамбуковия гъсталак.

Продължихме надолу, този път видях завоя и се върнахме на шосе 15.

Пътувахме в мълчание. Пресякохме дървен мост над планински поток и минахме през село Куан Хоа. След двайсетина километра завих наляво по шосе 6 към Диен Биен Фу.

Пътят беше приличен, две тесни платна, обаче достатъчно широки, за да се разминат камиони, ако се движат плътно вдясно. Настилката бе нещо като мазен чакъл, който сегиз-тогиз преминаваше в нещо като асфалт. Успях да вдигна осемдесет километра в час.

Оскъдният трафик се състоеше главно от камиони, возещи дървен материал, няколко джипа и от време на време мотоциклети. Не забелязах мотопеди и волски каруци, велосипеди и пешеходци — това наистина беше път заникъде.

Наляво се издигаха хълмовете и планините покрай лаоската граница, надясно пак имаше хълмове, а зад тях се извисяваха върховете на така наречените Тонкински Алпи.

Общо взето пътят бе добър, въпреки че от време на време настилката ненадейно изчезваше и трябваше да намалявам скоростта. Посоката беше североизточна, височината се увеличаваше. Колкото по на запад отивахме, толкова повече изчезваха признаците на живот, освен дима от планинските селища, който често едва се различаваше от планинската мъгла.

От два часа и двамата не бяхме изрекли нито дума. Накрая Сюзан попита:

— Ще ми проговориш ли?

Не казах нищо.

— Трябва да спрем. Ще се напикая.

Видях равен участък, където боровете бяха разчистени, пресякох малко поточе, спрях сред пъновете и угасих двигателя.

Известно време останах седнал, после слязох. Сюзан също слезе, обаче не отиде в храстите, а запали цигара, стъпи на един пън и се обърна към мен.

— Кажи нещо, Пол.

— Нямам какво да кажа.

— Кажи ми, че съм се справила добре.

— Справи се добре.

— Благодаря. Не можех да ги оставя да ни спрат.

— Така твърдиш ти.

— Ами… ако не беше изпуснал завоя, това нямаше да се случи.

— Съжалявам. Случват се гадости.

Тя се загледа в дима на цигарата си, после каза:

— Истината е, че съм лудо влюбена в теб.

— Това добрата новина ли е, или лошата?

Сюзан не ми обърна внимание.

— И това не им харесва… ако изобщо го вярват.

— Май и на мен не ми харесва… ако изобщо го вярвам.

— Не говори така, моля те.

— Нали щеше да пикаеш.

— Не ми се пикае. Трябва да поговорим.

— Няма за какво.

— Има. — Тя ме погледна. — Добре, наистина работя в ЦРУ, но съм и служителка в „Американ-Ейжън“, така че и двамата с теб не сме пряко свързани с държавата и ако искат, могат да ни зарежат. Действително не искаха да ме зарежеш, искаха да спечеля доверието ти, затова ти наредиха да ме зарежеш. Да, трябва да те държа под око… — Сюзан се усмихна. — Аз съм твоят ангел хранител. Да, имах връзка с Бил, той наистина е началник на тукашното бюро на ЦРУ и ако узнаят, че съм ти казала, ще побеснеят, обаче не са ми нареждали да спя с теб — това беше моя инициатива. Улесняваше работата, но да, влюбих се в теб… да, те вече ме подозират, защото знаят или предполагат, че имаме връзка, но хич не ми пука.

Погледна ме и продължи:

— Нямам представа какво знае или е видял Тран Ван Вин, но ми е известно всичко за тази операция, освен името на селото, и в четири часа в неделя след срещата ти с господин Ан се видях с него и той ми обясни всичко, което не знаех, освен името на селото, което можеше да съобщи само на теб. Каза ми, че те харесал и бил убеден, че ще изпълниш задачата. Пропуснах ли нещо?

— Семейство Фам.

Сюзан кимна.

— Да. Срещата пред катедралата беше уговорена. Този мотор вече беше купен и ти издържа курса за управление по пътя за Ку Чи. Запознах се с Фам Куан Юен при предишното си идване в Хюе — прибави тя. — Може да му се има доверие.

— За теб обаче не може да се каже същото.

Тя сви устни.

— Добре… недей да ми вярваш. Но ме питай каквото поискаш и се кълна, че ще ти кажа истината.

— Ти се закле, че ми казваш цялата истина в Сайгон, Натранг и Хюе. Закле се и че не си взела пистолета.

— Пистолетът ми трябваше. Трябваше и на двама ни, в случай че се случи нещо такова.

— И за да пръснеш черепа на Тран Ван Вин. Нали така?

Тя не отговори.

— Защо трябва да бъде убит?

— Кълна се, че не зная. Но ще научим. Убедена съм, че е жив.

— Значи си се съгласила да убиеш човек, без да знаеш защо.

— И ти си убивал хора, без да знаеш защо.

— Те се опитваха да убият мен.

Тя ме погледна.

— Колко виетнамци наистина са искали да те убият?

— Всички. Не се опитвай да ми връщаш топката, Сюзан. Може да съм бил войник, обаче никога не съм бил убиец.

— Никога ли?

Искаше ми се да я пратя на майната й, само че тогава тя щеше да спомене за долината А Шау и всичко останало, за което бях проявил глупостта да й разкажа, а наистина не ми се щеше да се стига до там.

— Виж, Пол… Зная, че си ядосан и имаш пълното право. Не това не е толкова хладнокръвно и измамно, колкото изглежда…

— Обаче успя да ме заблудиш.

— Остави ме да довърша. Казаха ми, че са избрали теб, защото си опитен, но и защото шефът ти имал високо мнение за теб като човек. Искал да те върне на работа или поне да ти осигури достоен завършек на кариерата…

— Като например да ме очистят ли? Много достоен завършек.

— Освен това смятал, че ако се върнеш тук, ще е полезно за теб и за… връзката ти с… твоята приятелка. Така че не бъди циник. Хората са загрижени за теб.

— Стига бе! Ако бях обядвал, щях да се издрайфам.

Тя се приближи към мен.

— Ще ми се да мисля, че в това, което правим, има човечност… искам да кажа, като американци. Не сме лоши хора, въпреки че понякога вършим лоши неща. И смятам, че ги вършим с надеждата целта да оправдава средствата. Друга държава просто щеше да прати двама убийци да очистят онзи човек и точка по въпроса. Но ние не работим така. Ние искаме да се уверим, че ако с този човек трябва да се направи нещо, той е точно този, когото търсим, и че онова, което знае, ако изобщо знае нещо, непременно изисква такива мерки. — Сюзан ме погледна. — Няма просто да отида при Тран Ван Вин и да му пръсна черепа. Ще го вземем със себе си в Ханой.

— Свърши ли?

— Да.

— Вече може ли да тръгваме?

— Не, докато не ми кажеш, че вярваш, че те обичам. Не ми пука за нищо друго. Ако искаш, още сега обърни и тръгвай за Ханой. Кажи ми какво искаш да правиш или какво искаш да направя аз.

Замислих се и отговорих:

— Ами… искам да продължа, да намеря този човек и да разбера каква е цялата тая история. — Погледнах я. — А ти се прибери в Сайгон, Ханой, Вашингтон или там, откъдето си дошла.

Сюзан дълго се взира в очите ми. После бръкна в якето си и извади колта.

Приковах поглед в него — човек никога не изпуска от поглед оръжието — и в малката й длан ми се стори по-голям от колт четирийсет и пети калибър.

Тя ми го подаде. Взех го. Сюзан измъкна двата резервни пълнителя от джоба си и ги пъхна в другата ми ръка. След това извади раницата си и я нарами.

Погледнах я и видях, че по лицето й се стичат сълзи. Без да каже нито дума, тя хвана главата ми в двете си ръце, силно ме целуна по устните, обърна се и бързо пресече пътя.

Приближи се автомобил, шофиран от виетнамец. Вътре имаше още двама мъже. Сюзан вдигна ръка и колата намали и спря.

Е… можех да я оставя да си замине и тогава щях да съжаля, някъде по пътя и да подгоня колата по пътя за Ханой. Можех да я повикам и да й кажа, че съм променил решението си. Можех и наистина да я оставя да си иде.

Сюзан се бе навела и разговаряше с двамата виетнамци на предната седалка. Задната врата се отвори и тя се качи, без да поглежда към мен.

Пресякох шосето и застанах пред колата. Виетнамецът зад волана обърна глава към Сюзан, после спря. Заобиколих и отворих задната врата.

— Да вървим.

Тя каза нещо на тримата виетнамци й те се усмихнаха.

Сюзан слезе и аз затворих вратата. Автомобилът потегли.

Върнахме се при мотора и тя прибра раницата си. Качихме се. Обърнах се към нея и погледите ни се срещнаха.

— Ако ме лъжеш, че ме обичаш, кълна се в Господ, ще ти пръсна черепа. Ясно ли е?

Тя кимна.

Потеглихме към Диен Биен Фу, където бе срещнала съдбата си една армия и където търпеливо ме очакваше моята съдба.