Нелсън Демил
На север (20)

18.

Слязох на верандата преди Сюзан, намерих маса и поръчах каничка кафе. В Натранг започваше поредният идеален ден.

Сюзан се появи, облечена в памучен панталон, този път зелен, и бял пуловер с деколте. Самарът май беше по-голям, отколкото изглеждаше.

Изправих се и издърпах стола й.

— Добро утро.

— Добро утро. — Тя си наля кафе. — Нощес те сънувах.

Не отговорих.

— Бяхме в ханойския „Метропол“. Била съм там, така че мога да си го представя. Беше като на живо. — Сюзан ми се засмя. — Пихме коктейли, вечеряхме и танцувахме в хотелския ресторант.

— Хайде да се опитаме да го направим — предложих аз.

Сервитьорката дойде и си поръчахме закуска номер едно, супа фо.

— Мога да превърна това място най-малко в двузвезден хотел за американски ветерани — каза Сюзан. — Отпускарският „Гранд“. Нощ с проститутка в офицерски апартамент. Ще направя Луси управителка. Какво мислиш?

Не отговорих.

— Много нетактично от моя страна — рече тя. — Службата ви тук не е била забавна. Извинявай.

— Няма нищо. — Всъщност наистина не беше смешно и не можех да го преглътна. — Сражението в долината А Шау през май шейсет и осма. Трябва да прочетеш за него.

— Непременно. Но предпочитам ти да ми разкажеш.

Отново не отговорих.

Донесоха супата и аз загребах с лъжичката за кафе.

— Какво по-точно е това?

— Едно от националните им блюда. Юфка, зеленчуци и бульон, подправен с джинджифил и пипер. Ако си богат, може да прибавиш и малко пиле или свинско. Горещият бульон сварява месото и зеленчуците. Когато се съмняваш в чистотата, поръчвай си фо, защото кипват водата, за да сварят месото.

— Благодаря за съвета.

— Аз варя страхотно фо. Някой ден с удоволствие ще ти сготвя.

— Много мило. Аз готвя чили.

— Обичам чили. Липсва ми.

Наляхме си по още една чаша кафе.

— Не видях преспапието на нощното ти шкафче — казах аз.

Тя се замисли за миг.

— Не съм забелязала… Ще проверя, когато се кача.

— Не си ли го местила?

— Не… обикновено може да се има доверие на камериерките, ако им оставяш по няколко донга на леглото.

— Ясно. Е, какъв е планът за днес?

— Поръчах на рецепцията да ни запазят лодка и отиваме да разгледаме островите. Реших, че така ще прекараме последния си ден заедно най-приятно. Вземи си банския.

Платих закуската. Пак два долара.

Качихме се на третия етаж и когато стигнах до стаята си, напомних на Сюзан:

— Провери за преспапието.

Обух банския си под последния си чист панталон. Реших да отида с хошиминките, вместо с мокасините. Тъкмо се канех да изляза, когато забелязах преспапието на нощното си шкафче.

Тая пущина само обикаляше.

Слязох във фоайето и след няколко минути Сюзан се появи с чантата си и каза:

— Преспапието го няма.

— В моята стая е.

— Как се е озовало там?

— Може камериерката да се е объркала.

Излязохме на отбивката, където ни чакаше такси.

— Канг Натранг — каза Сюзан на шофьора.

Колата излезе на крайбрежния път и зави на юг.

— Невъзможно — обърна се тя към мен.

— Кое?

— Преспапието да е попаднало така в твоята стая.

— Тая пущина само обикаля. — Докато пътувахме, й разказах историята на преспапието от „Дълес“ до кабинета на полковник Манг на летище „Тан Сон Нат“ и после в моята стая в „Рекс“.

Сюзан дълго мълча, после каза:

— Не… не мога да повярвам. Някой е влизал в стаята ми.

— Защо ти е толкова трудно да повярваш? Да не си мислиш, че си в Ленъкс? Това е полицейска държава. Случайно може да си забелязала. Ако имахме телефони, щяха да ги подслушват. И в стаите може да има подслушвателни устройства.

Тя отново помълча, след това кимна.

— Но какъв е смисълът на преспапието?

— Предполагам, че полковник Манг просто си играе на психология. Трябва да си трае, за да не си мислим за неща като подслушвателни устройства в стаята. Обаче той се забавлява.

— Това не е нормално.

— Може тая седмица в министерството на държавната сигурност да няма много работа.

Пътят следваше извития като полумесец бряг. Минахме покрай яхтклуба и след няколко километра видяхме нов курорт с вилички с червени покриви. Надписът гласеше „Ана Мандара“ и цялото място сякаш бе доплавало от Хаваите.

Много пари се изливаха в тази страна, не само в Сайгон, но и във вътрешността, доколкото бях успял да установя от влака и тук в Натранг.

Когато се приближихме към пристанището, видях няколко красиви стари вили, разположени на три тучни хълма отдясно на брега.

— Погледни натам.

Сюзан попита шофьора за вилите и ми преведе отговора му.

— Това са вилите Бао Дай, построени от последния император на Виетнам и носещи неговото скромно име. Там била лятната му резиденция. После я използвали южновиетнамските президенти Диен и Тиеу. Шофьорът казва, че можеш да си наемеш стая там, но резиденцията често се използвала от партийни функционери и чужденците невинаги били добре дошли.

— Мога да участвам в партийните партита.

— Пак ли имаш проблеми с раната в главата?

Продължихме по крайбрежния път към южния нос, който свършваше с висок хълм. В подножието му имаше живописно селце и оттатък пътя видях корабчета и лодки, пристанали край дълъг кей, който се вдаваше в Южнокитайско море.

Спряхме до кея, платих на шофьора и слязохме. Самият кей не бе много стабилен и повечето корабчета бяха туристически, ако представата ви за туризъм не е много ясно определена. Имаше и няколко рибарски кораба, боядисани в тъмносиньо с червени кантове като всички други рибарски съдове, които бях виждал в Натранг. Сигурно беше местен обичай или просто нямаше друга боя.

Закрачихме по кея и се приближихме до група от двайсетина мъже, които предлагаха да ни заведат където пожелаем. Може би до Потомак?

Сюзан търсеше определен човек и извика:

— Капитан Ву? Капитан Ву?

Удивително, тук всички се казваха капитан Ву. Накрая открихме истинския и той ни заведе при корабчето си, което не бе от туристическите, а от синьо-червените рибарски съдове. Изглеждаше здраво, беше дълго седем-осем метра, с ниска кърма, висок нос и широк корпус. Качихме се.

В средата имаше малка рубка, почти изцяло от стъкло, а от левия борд висеше рибарска мрежа.

— Добре дошли на борда, господине и госпожо — на сносен английски ни поздрави капитан Ву.

Корабчето миришеше на риба, защото си беше рибарско, което ме накара да се зачудя защо от рецепцията не са ни осигурили туристическо. Явно служителят от хотела бе роднина на капитан Ву или имаха договор.

— Това е рибарско корабче — казах на Сюзан.

— Страхотно, нали? Истинско рибарско корабче.

— Да. — Някои хора искат да изпитат всичко. На моята възраст аз се опитвам да изпитам колкото може по-малко. Бил съм къде ли не. Шест пъти. Вършил съм какво ли не. Дванайсет пъти.

Капитан Ву ни показа контейнер с лед, бира, вода и безалкохолни и заяви:

— За вас.

Виетнамецът пушеше и се зарадва, че Сюзан също пуши. Двамата запалиха по едно марлборо. Капитанът разгъна морска карта върху капака на двигателя и със Сюзан се заговориха.

След малко тя се обърна към мен.

— Можем да разгледаме четири-пет острова.

— Нека са четири.

— Добре. Последният, на който искам да идем, се казва Пирамид, така са го нарекли французите. И имало нудистки плаж.

— Тогава нека са пет.

— Така си помислих и аз. — Тя предаде решението ни на капитан Ву, който се подсмихна.

— Нека Пирамид е първият остров — предложих аз.

Той ме разбра и се засмя по-високо.

На кея стоеше четиринайсетинагодишен хлапак, който хвърли въжето и скочи след него на борда. Казваше се Мин, по името на великия вожд Хо Ши Мин. Показах му сандалите си и той ги одобри.

Капитан Ву влезе в рубката и след минута двигателят се размърда, закашля се и заработи. Двамата с Мин оттласнахме корабчето и потеглихме на път.

На кърмата имаше два пластмасови стола и ние със Сюзан седнахме. Надзърнах в хладилника до мен и открих еднолитрова бутилка вода, която си разделихме.

Морето бе спокойно и капитан Ву увеличи скоростта. Заплавахме на югоизток към едно малко островче.

Сюзан държеше картата в скута си.

— Този остров е Хон Миеу — Южния остров. Има ферма за риба. Искаш ли да я разгледаш?

— Не. Къде е остров Пирамид?

— Следващият е Хон Там, после ще отидем на Хон Ку Лоа — Маймунския остров, след това на големия планински остров Хон Тре, Бамбуковия остров. — Тя ми подаде картата. — Погледни.

— Къде е остров Пирамид?

— Има го на картата, Пол.

— Къде по-точно?

— На север.

— Аха, видях го. — Най-далечният естествено. Сгънах картата. Е, поне имаше какво да очаквам.

Първата ни спирка беше Хон Там, където имаше малък курорт. Наехме два каяка и погребахме. Изпихме по бира в курорта и минахме през тоалетната.

На Хон Мот наехме акваланги и около час разглеждахме пъстри тропически риби и невероятни коралови рифове в кристално бистрата вода. Освен това наблюдавах под водата Сюзан Уебър, която пак беше с оскъден бански, този път бял.

Продължихме с Маймунския Остров, където противните маймуни досаждаха на множество тъпи туристи. Една се опита да ми задигне портфейла и за миг ми се стори, че съм в Сайгон. Друга, явно мъжкар, увисна на пръстите на краката си от един клон и гепи Сюзан за циците. Без дори да я е водил на вечеря.

Отвратителните маймуни изобщо не се бояха от хората и това, разбира се, се дължеше на факта, че никой не беше счупил врата на някоя от тях. Стига да счупиш само един врат и другите ще разберат за какво става дума.

Така или иначе, сбогувахме се с Маймунския остров и аз настоях да прескочим Бамбуковия, защото не исках да пропусна остров Пирамид, макар че не изтъкнах тази причина.

— На Бамбуковия остров има бубонна чума — заявих аз. — Сутринта прочетох за това.

Госпожа Уебър явно не ми повярва, но каза нещо на капитан Ву и той взе нов курс.

— Къде отиваме?

— А, реших да приключим за днес. Минава три.

— Ами остров Пирамид?

— А… да. Още ли искаш да го видиш?

— Да. Веднага.

Тя се усмихна.

— Точно там отиваме. Много си лековерен.

Седна на стола си и запали цигара. Вятърът развяваше дългата й коса и тя изглеждаше страшно красива.

— Когато се запознахме, останах с впечатлението, че си затворен човек.

— Така беше.

— После разбрах, че просто си придаваш такъв вид.

— Държах се професионално.

— И аз.

Това, помислих си, зависеше от професията й. След половин час забелязах земя право напред. Капитан Ву се обърна към нас от отворената си рубка, посочи и каза:

— Хон Пирамид.

Приближихме островчето откъм запад и капитанът изтегли дросела назад, а хлапакът застана на носа, за да следи за коралови рифове и плитчини. На брега видях дълъг кей, на който бяха завързани десетина корабчета от всевъзможни типове и размери.

Със стръмните си скалисти склонове остров Пирамид наистина приличаше на пирамида. Някакви хора, кой знае защо, се спускаха с въжета по скалите.

Капитан Ву доближи корабчето до кея и изключи двигателя. Ние с Мин скочихме да завържем въжето.

Капитанът излезе от рубката и аз казах на Сюзан:

— Питай го какво правят ония хора на скалите.

Тя го направи и ми обясни:

— Това бил един от островите, където събирали лястовичите гнезда за супата. — И прибави: — Колкото е по-високо гнездото, толкова по-голяма ерекция получаваш.

— Измисляш си — отвърнах аз, вместо нещо, което не бяхме обсъждали, но за което си бях мислил. — Питай капитан Ву дали е виждал руски военни кораби, докато е ловял риба.

Тя се поколеба за миг, после го попита. Виетнамецът й отговори и Сюзан ми преведе:

— Вече не чак толкова често. Но от време на време все още идвали в залива Камран. Може би веднъж месечно.

— Питай го дали е виждал американски военни кораби.

Тя го попита.

— Напоследък е виждал няколко. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

Капитанът ни упъти към нудисткия плаж и ми каза на английски:

— Ще хареса ти.

Взехме няколко коли, прибрахме ги в чантата и предупредих капитан Ву, че ще се върнем на залез-слънце. Хлапакът искаше да дойде с нас, обаче капитанът искаше да лови риба и малкият му трябваше за мрежите. Мин не изглеждаше доволен.

Докато вървяхме, почти не разговаряхме и аз си помислих, че и двамата сме малко напрегнати. Искам да кажа, плуването без бански не е голяма работа, обаче може да е малко неловко с човек, когото до този момент не си виждал гол.

След петнайсетина минути пътеката заобиколи някакви скали и на петдесетина метра от тях се разкри красиво пясъчно заливче, закътано сред гънките на пирамидата. На брега и във водата имаше петнайсетина жени, всички голи.

Е, имаше и мъже, ама на кой му пука? Двамата спряхме за миг.

— Значи информацията ми е точна — отбеляза Сюзан.

— Кой ти каза за това място?

— Един американец, който живее в Сайгон. Мислех, че се майтапи, но попитах на рецепцията и служителят потвърди, макар че било забранено. — Тя плъзна поглед по скалите, морето, пясъчния бряг, тюркоазната вода и дърветата. — Красиво е.

Спуснахме се по пясъчната пътека към брега, където хората плуваха и се печаха на слънце. Бяха трийсетина, всички бели, освен една млада виетнамска двойка.

Плажът беше дълъг само петдесетина метра и приблизително толкова широк. Скалите образуваха амфитеатър наоколо и го скриваха отвсякъде, освен за хората с въжетата, които търсеха птичи гнезда.

Двамата със Сюзан намерихме един плосък камък на пясъка и тя остави чантата отгоре му.

Най-близката двойка бе на пет-шест метра от нас. Лежаха по гръб на едно одеяло и се печаха.

— Е, време е да поплуваме — казах аз, съблякох си ризата и си изух сандалите.

Сюзан последва примера ми, после си събу панталона и го остави на камъка.

Аз се избавих от банските, а Сюзан си свали сутиена, след това смъкна и бикините и ги хвърли в чантата.

За миг се изправихме голи на слънцето. Беше хубаво. Нейният бански не бе оставил много на фантазията ми, обаче фантазиите ми не можеха да се сравняват с действителността. Тя беше с грижливо оформена бикини прическа.

Спуснахме се до водата. Жените бяха на възраст от двайсет до петдесет и сред тях не забелязах нито една с грозно тяло. Зачудих се дали трябва да включа този епизод в доклада за изпълнението на задачата.

Застанахме на брега и вълничките обляха краката ни. Слънцето бе пред нас, точно над хълмовете зад Натранг, чиято брегова ивица се виждаше на двайсетина километра. Лъчите искряха по водата, в небето се рееха чайки.

Просто стояхме и се наслаждавахме на всичко това — на природата в нейния най-прекрасен вид, заобиколени от абсолютни непознати, които също като нас бяха голи и чието положение в живота нямаше никакво значение в този слънчев следобед.

Една много красива четирийсетинагодишна жена излизаше от водата и се запъти към нас, като бършеше очи.

— Топло е — каза тя на английски със силен акцент. — Няма медузи. Безопасно е.

— Благодаря — отвърна Сюзан.

— Американци ли сте?

— Да.

— Тук няма много американци. Главно европейци и австралийци. Аз съм шведка.

Макар и чисто голи, ние пак приличахме на американци. Сигурно беше заради обрязването ми.

Постояхме на брега и побъбрихме с тази мила жена. След малко към нас се присъедини съпругът й и се заговорихме за ресторанти, Натранг и изобщо за Виетнам. Странното е, че след няколко минути забравяш, че всички са голи. Е, може и да не забравяш, обаче очите ти престават да щъкат насам-натам.

— Може ли да попитам дали сте били тук през войната? — каза шведът.

— Да.

— Как ви се струва сега?

— Приятно. Мирно.

— Войната е ужасна.

— Зная.

Той махна с ръка към плажа и небето.

— Целият свят трябва да е такъв.

— Бил е — напомних му аз. — Райската градина. Ние сме я изгубили.

Двамата се засмяха.

— Е, приятно прекарване — пожела ни жената и двамата се отдалечиха.

— Готини са — каза Сюзан.

— Твоите са по-готини — отвърнах аз.

Тя се засмя.

Гмурнахме се във водата, поплувахме покрай брега и разгледахме скалистите склонове. Съвсем друго си е да плуваш гол. Останахме в морето около половин час, после се запътихме към брега.

Вървяхме във водата, докато стигнахме до гърди, после спряхме. Обърнах Сюзан към себе си, хванахме се за раменете и се погледнахме в очите. Прегърнахме се и се целунахме. Дланите ни се плъзнаха надолу към задниците ни, аз я притиснах към тялото си и усетих пубиса й до пениса си.

Тя се отскубна от мен и дълбоко си пое дъх.

— Хайде да се попечем на плажа.

— Ти върви — отвърнах аз. — Трябва ми малко време да сваля перископа.

Сюзан се усмихна, обърна се и излезе на брега. Наблюдавах я, докато крачеше по пясъка. Имаше великолепна походка.

Тя спря по пътя да поговори с виетнамците, които седяха на скалата под едно дърво. Те се усмихваха и кимаха.

След като свалих перископа, се запътих след нея. Сюзан лежеше на пясъка с глава върху чантата.

Коленичих. Тя ме погледна и се усмихна.

После се понадигна, извади от чантата тубичка плажно масло и ми я подаде.

— Ще ми намажеш ли гърба?

— Дадено. — Изцедих лосион на гърба й, после по дупето и краката й.

— Ооо, страхотно е — изпъшка Сюзан.

Разтрих шията, раменете, гърба и дупето й.

— Дай да те намажа и аз — предложи тя.

Легнах по корем, Сюзан ме възседна и започна да втрива маслото в гърба ми.

— Ей, искаш ли да направиш няколко снимки? — попита тя.

— Идеята не ми се струва много добра.

— Искам да запомня този ден. Хрумна ми нещо. Ще помоля някой да ни снима заедно и ще си скрием лицата.

Изправи се, отиде при виетнамците и им каза нещо. Мъжът дойде с нея, обаче момичето, изглежда, се срамуваше и остана на скалата под дървото. Сюзан ме запозна с господин Хан. Аз станах и се ръкувах с младежа. Тя му даде фотоапарата си и двамата с нея застанахме един до друг с ръце прехвърлени през раменете на другия и скрили лицата си с длани. Господин Хан намери това за страшно смешно и ни снима, като се кикотеше. На следващата снимка прикривахме с длани половия орган на другия. Всичко това бе тъпо и може би малко извратено. Все пак съм от южен Бостън.

Благодарихме на господин Хан, който се поклони и се върна при спътничката си.

— Ще ги проявят ли в Сайгон? — попитах Сюзан.

— Не, тук не проявяват голи снимки, а ако го направят, за два дни ще залеят с тях целия град. Ще пратя филма на сестра ми в Бостън. Нещо напротив?

— Не. Ако някога се запозная с нея, ще има за какво да си приказваме.

Сюзан се засмя.

— Ще й кажа, че съм срещнала чудесен човек, който е бил тук в командировка и сме прекарали няколко прекрасни дни в Сайгон и Натранг, после той се е прибрал във Вирджиния и ми липсва.

Не знаех какво да кажа, но успях да отвърна:

— Ще ми се нещата да не бяха толкова сложни.

Тя кимна.

Слънцето вече се спускаше зад планините на Натранг и на отслабващата светлина силуетът на сушата се очертаваше на фона на тъмносиньото небе. Водата също беше потъмняла и вече не хвърляше отблясъци. В здрача флотилия синьо-червени рибарски корабчета плаваше обратно към Натранг. Огледах се и видях, че хората се обличат и напускат плажа.

На сушата недалеч от тук имаше много места, където се бях приближавал до смъртта. И ако бях загинал там, сега нямаше да съм на този плаж с тази жена и нямаше да видя тази страна в мир. Ако имаше рай за загиналите тук мъже, той трябваше да изглежда така.

Облякохме се и се запътихме към корабчето.

Стигнахме в Натранг след мръкване и аз дадох на капитан Ву щедър бакшиш плюс петарка на Мин като компенсация, че е пропуснал нудисткия плаж.

На кея имаше няколко таксита и взехме едно до хотела. Качихме се в стаята на Сюзан, отворихме френските врати и пуснахме вътре морския бриз.

Тя изключи лампата и запали свещта, която беше купила от пазара. Отворих бутилката оризово вино и си наляхме в две пластмасови чаши. Чукнахме се и отпихме. От кафенето на плажа долиташе музика, „Блубери Хил“ на „Фатс Домино“^[1], която не бих избрал за този момент, обаче моят компактдиск плейър бе във Вирджиния.

— Да потанцуваме — предложи Сюзан.

Оставихме чашите, изухме сандалите и затанцувахме под звуците на „Блубери Хил“.

Беше забавно, а и аз си падам по несексуалната предигра, само че бях малко нервен и адски възбуден.

Засвириха любимата ми бавна песен на Джони Матис „На дванадесети никога“.

Танцувахме притиснати един към друг и дъхът й галеше кожата на шията ми. Тя пъхна длани под ризата ми и започна да милва гърба ми. Последвах примера й и разкопчах сутиена на банския й.

Съблякохме си ризите и продължихме да танцуваме голи до кръста. Сюзан плъзна длани по задника ми. Постъпих по същия начин и здраво стиснах дупето й в шепи.

Не довършихме танца, защото изведнъж се озовахме в дрехите на другия, които след около пет секунди бяха разхвърляни из цялата стая.

Направо се метнахме в леглото и тя спусна мрежата против комари.

Целувахме се силно и дланите ни бяха навсякъде по телата ни.

Накрая се овладяхме, отпуснахме се един до друг и известно време се прегръщахме, после ръцете ни пак започнаха да обикалят. Тя беше много влажна и моят бе напълно втвърден.

Качих се отгоре и й леко се плъзнах в нея.

Любихме се, после изтощени заспахме в прегръдките си.

Събудих се посред нощ с мисълта за Синтия в главата ми и Сюзан в леглото ми. Помислих си и за Карл, за предстоящото и за онова, което ме очакваше у дома.

Операцията бе започнала зле на летище „Тан Сон Нат“. В такива случаи трябва да се откажеш, преди да си изгорял. Само че тази операция се беше превърнала в лично пътуване и дори то да завършваше с нещастен край, бях готов да го приема.