Нелсън Демил
На север (11)

9.

Качих се с асансьора в ресторанта на покрива и се озовах в голяма зала с бар и коктейлна. Господин Конуей не беше посочил конкретно къде да се срещна със свръзката си — „колкото е по-неподготвено, толкова по-неподготвено ще изглежда“. Добре де. Обаче ресторантът бе огромен и през стъклената стена виждах многобройни маси, изнесени на самия покрив.

Огледах бара и коктейлната, после излязох навън и метрдотелът ме попита на английски дали съм сам. Потвърдих и той ме отведе на малка маса. Обслужващият персонал по цял свят се обръща към мен на английски още преди да съм си отворил устата. Може да е заради стила ми на обличане. Тази вечер носех син блейзър, жълта спортна риза, панталон цвят каки и мокасини без чорапи.

Погледнах към градината. Имаше достатъчно саксии с растения, за да имитират джунгла, и се зачудих как ще ме открие моята свръзка. Покривът беше настлан с мраморни плочки и от три страни бе ограден с парапет от ковано желязо. От четвъртата се издигаше структурата, от която бях излязъл преди малко. Половината от масите бяха заети и гостите бяха разделени приблизително по равно между Изтока и Запада. Мъжете бяха облечени добре, макар че никой не носеше вратовръзка, а дамите изглеждаха малко прекалено навлечени в леките си вечерни рокли, повечето дълги до земята. От пристигането си не бях виждал много голи крака, освен ако не броим госпожица Масаж. Имаше обаче една американска двойка на средна възраст по шорти, тениски и маратонки. Външно министерство трябва да издаде правилник за обличане.

На всяка маса имаше запалена свещ в стъклено шише, а по парапетите бяха закачени пъстри хартиени фенери.

Срещу мен се издигаше грамадна метална скулптура на кралска корона, на която светеше думата „Рекс“. Не особено социалистически символ. От двете страни на короната имаше статуи на слонове, изправени на задните си крака, а под нея се готвеше да започне да свири четиричленен оркестър.

Приближи се сервитьор с менюто, но аз му казах, че искам само бира.

— Имате ли триста трийсет и три?

— Да, господине. — И тръгна да ми донесе.

Зарадвах се, че в Социалистическата република все още произвеждат 333 — на виетнамски, „Ба Ба Ба“ — което е щастливо число, нещо като 777 на Запад. Имах нужда от малко късмет.

Донесоха ми бирата в същата бутилка като едно време и аз си налях в чаша, нещо, което никога не правя. За пръв път забелязах, че течността има жълтеникав оттенък. Може би затова някои момчета й викаха тигрова пикня. Отпих, но не си спомнях вкуса й.

Отправих поглед към града. Слънцето залязваше на югозапад и се надигаше приятен ветрец. Светлините на Сайгон започваха да греят и установих, че се простират почти до хоризонта. Отвъд тях бе бушувала войната, понякога близо, друг път не толкова, но неизменно някъде там.

Оркестърът засвири нежната мелодия на „Звезден прах“. Близо до музикантите имаше малък дансинг и няколко двойки станаха и се опитаха да танцуват под този сънлив ритъм.

Не зная какво бях очаквал да заваря и предполагам, че съм бил готов за всичко, но може би не бях подготвен за „Звезден прах“ на покрива на „Рекс“. Опитах се да си представя как американските генерали, полковници и щабари всяка вечер седят тук и се зачудих дали са се взирали в хоризонта, докато вечерят. От тази височина, колкото и далеч да беше войната, нощем се бяха виждали артилерията, ракетите и може би дори трасиращите куршуми. Определено се бяха чували петстотинкилограмовите бомби, освен ако оркестърът не бе свирил прекалено високо, и козирките със сигурност не биха могли да пропуснат атаките с напалм, чийто бял огън беше възпламенявал вселената.

Пиех си бирата, ветрецът галеше лицето ми, слушах оркестъра, който без прекъсване бе продължил с „Лунна серенада“, и изведнъж се почувствах не на място, като че ли не трябваше да съм тук, сякаш с това някак се отнасях непочтително към хората, загинали някъде в черната нощ. Още по-лошо бе, че никой на покрива не знаеше какво изпитвам, и ми се прииска в този момент Конуей и даже Карл да са с мен. Огледах се, за да видя дали съм сам, забелязах един мъж на моя възраст с жена и по начина, по който разговаряха, и по вида му познах, че и преди е бил тук.

Бях преполовил втората си бира, оркестърът свиреше „Старият Кейп Код“ — откъде знаеха тия песни? — минаваха двайсет минути от уречения час и все още нямаше следа от моята свръзка. Представих си как някой келнер ми носи факс със следното съобщение: „Убиецът си призна. Билетите за Хонолулу са на рецепцията“. Ами паспортът ми?

Докато бях унесен в мислите си, към масата ми се беше приближила млада бяла жена. Носеше бежова копринена блуза, тъмна пола, сандали и дипломатическо куфарче. Нямаше дамска чантичка. Изглежда, търсеше някого. После дойде при мен.

— Вие ли сте господин Елис? — попита тя.

— Не.

— О, извинете. Трябваше да се срещна с господин Ърл И. Елис.

— Заповядайте при мен, докато се появи.

— Ами… ако не възразявате.

— Ни най-малко. — Изправих се и й издърпах стол. Тя седна.

Беше трийсетинагодишна, с кестенява коса, дълга и права, разделена по средата като на виетнамка. Очите й бяха кафяви и огромни, лицето й имаше лек загар, както можеше да се очаква при този климат. Не забелязах бижута, само скъп семпъл часовник, нито лак за нокти и грим, освен светлорозово червило. Въпреки виетнамската прическа тя оставяше впечатление за бизнес дама, каквато можете да видите във Вашингтон, адвокатка, банкова служителка или поне брокерка. Дипломатическото куфарче подсилваше това внушение. Споменах ли също, че бе добре сложена и красива? Това нямаше значение, разбира се, обаче трудно можеше да остане незабелязано.

Жената остави куфарчето на свободния стол, после протегна ръка през масата.

— Здравейте. Казвам се Сюзан Уебър.

Хванах ръката й и я погледнах в очите, като си мислех, че моментът е а ла Джеймс Бонд.

— Бренър. Пол Бренър. — Стори ми се, че чух оркестъра да свири „Голдфингър“.

— Благодаря, че приехте компанията ми. Чакате ли някого?

— Чаках. Но докато и двамата чакаме, позволете да ви почерпя нещо.

— Ами… добре. Джин с тоник.

Махнах на един келнер и поръчах джин с тоник и още една бира. Госпожа Уебър му каза нещо на виетнамски и той се усмихна, поклони се и се отдалечи.

— Знаете виетнамски? — попитах аз.

— Малко. — Тя се усмихна. — А вие?

— Малко. Неща като „Покажете ми личната си карта“ и „Горе ръцете“.

Тя пак се усмихна, ала не каза нищо. Донесоха напитките.

— Мисля, че използват истински хинин — рече тя. — Свързано е с маларията. Мразя хапчетата против малария. От тях… ми идва цикълът. Не ги пия.

— Тук ли живеете?

— Да. Вече почти три години. Работя в една американска инвестиционна компания. По работа ли сте тук?

— Турист съм.

— Сега ли пристигате?

— Снощи. Настаних се в хотела.

Тя вдигна чашата си.

— Добре дошли в Сайгон, господин…

— Бренър. — Чукнахме се.

Забелязах, че в акцента й има нещо от Нова Англия, и я попитах:

— Откъде сте?

— Родена съм в Ленъкс — западен Масачузетс.

— Зная къде е. — Ленъкс е живописно идеален град в Бъркширските хълмове. — Веднъж минах от там. Има адски много големи имения.

Госпожа Уебър не обърна внимание на забележката ми.

— Вилата на Бостънската симфония — „Танджълуд“. Били ли сте в „Танджълуд“?

— Обикновено летувам в Монте Карло.

Тя ме изгледа, за да види дали я будалкам, явно не успя да определи и попита:

— Ами вие? Струва ми се, че чувам бостънски нотки.

— Браво. Мислех, че съм изгубил акцента си.

— Това просто не е възможно. Е, значи и двамата сме от Залива. Светът е малък и така нататък. — Госпожа Уебър се огледа. — Тук е приятно, освен през лятото, когато е много горещо. Харесва ли ви хотелът?

— Засега. Следобед ми направиха страхотен масаж.

Тя веднага долови подтекста и се усмихна.

— Нима? И какъв по-точно?

— Шиацу.

— Обичам масажа, но момичетата взимат само по долар от хотела — печелят повече, като предлагат допълнителни услуги и тъкмо затова не искат да масажират жени.

— Можете да им дадете бакшиш.

— Давам им. Един долар. Падат си по мъжете.

— Е, за ваше сведение мен само ме масажираха. Обаче това си е жив бардак.

— Значи трябва да внимавате.

— Правя нещо повече. Държа се примерно.

— Това е похвално. Как стигнахме до тази тема?

— Май аз съм виновен.

Тя се усмихна.

— Относно хотела — някога го е притежавало богато виетнамско семейство, което го купило от френска компания. По време на американското присъствие тук отсядали главно американски военни.

— И аз така съм чувал.

— Да. След това, когато през седемдесет и пета дошли комунистите, държавата го национализирала. Останал си хотел, но приемал главно северновиетнамски партийни функционери, руснаци и комунисти от други страни.

— За победителите — само най-доброто.

— Е, доста го занемарили. Обаче някъде към средата на осемдесетте държавата го продала с печалба на международна компания, която успяла да се избави от комунистическите гости. Изцяло го ремонтирали и го превърнали в международен хотел. Винаги резервирам тук стаи за американски и европейски бизнесмени. — Тя ме погледна. — Радвам се, че ви харесва.

Очите ни се срещнаха и аз кимнах. Госпожа Уебър си погледна часовника.

— Нямам представа къде е този господин Елис.

— Проверете в стаята за масаж.

Тя се засмя.

— Поръчайте си още едно — предложих аз.

— Ами… защо не? — Тя каза нещо на един минаващ наблизо келнер, после бръкна в дипломатическото си куфарче, извади пакет марлборо и ми предложи.

— Не, благодаря — казах. — Но вие си запалете.

Тя запали и тихо каза:

— Имам нещо за вас. — После издиша облак дим.

Не отговорих. Не бях очаквал жена, но бях наясно, че това не е толкова подозрително.

— Получих факс от вашата фирма — продължи госпожа Уебър. — Отбелязала съм каквото ви трябва в един вестник, който е в куфарчето ми. Кръстословицата. Казаха, че ще разберете.

— Оставете ми го, когато си тръгвате.

Тя кимна.

— Снощи осведомих по факса фирмата ви, че сте пристигнали. Казах им, че полетът ви се е забавил заради времето, но че сте се появили в хотела час и половина след кацането. Имаше ли проблеми на летището?

— Объркаха ми багажа.

— Сериозно? Тук не пристигат много самолети и има само един багажен конвейер. Как може да са ви объркали багажа?

— Нямам представа.

Донесоха нейния джин с тоник и още една бира. Оркестърът свиреше „Стела на звездна светлина“. Изглежда, бяха на небесна тематика.

— Наистина ли работите в американска компания? — попитах я.

— Да. Защо?

— Някога правили ли сте такова нещо?

— Какво да правя?

Интелигентно, обаче имах нужда от отговор, затова я попитах пак.

— Не — отвърна тя. — Просто ме помолиха за услуга. За пръв път.

— Кой ви помоли?

— Един познат. Американец.

— С какво си изкарва прехраната?

— Работи в „Банк ъв Америка“.

— Добре ли го познавате?

— Достатъчно. В момента ми е гадже. От около половин година. Защо ми задавате тези въпроси?

— Искам да се убедя, че не сте в списъка на следените от местния КГБ.

— Тук тайната полиция наблюдава всички. Особено американците. Но виетнамците не го правят много добре.

Не отговорих.

— Три четвърти от виетнамските полицаи са цивилни — продължи тя. — Всички наоколо може да са от полицията, но освен ако не запаля цигара с марихуана и не им издишам дима в лицата, повече ще се интересуват от бирата си, отколкото от мен. Винаги действат наслуки. Горе-долу веднъж месечно ме спират и ме глобяват два долара за някое глупаво пътно нарушение.

Не отговорих.

— Всичко се върти около парите — продължи госпожа Уебър. — Този град е пълен със скъпи вносни стоки, а средният виетнамец печели около триста годишно, обаче иска всичко, каквото вижда, затова, ако е цивилен, все гледа да се навърта край западняците заради бакшишите, детето му проси по улиците, сестра му е курва, а брат му е ченге и изнудва туристите.

— Май се запознах с цялото семейство.

Тя се усмихна.

— Страната е продажна, но подкупите са в рамките на нормалното, хората общо взето са добри, почти няма улична престъпност и в Сайгон има електричество, въпреки че водопроводите не са особено надеждни. Аз не бих се безпокоила много от ефикасността на полицейската държава. Тъкмо заради неефективността, параноята на властите и ксенофобията им по отношение на западняците постоянно се опитваме да ги убедим, че сме тук, за да печелим пари, да снимаме пагоди или да правим евтин секс, а не да сваляме режима. Аз не съм героиня, господин Бренър, не съм и патриотка и ако смятах, че тази услуга ме заплашва с някаква опасност, щях да откажа.

Обмислих думите й и заключих, че госпожа Уебър е малко цинична, въпреки че отначало не ми се беше сторила такава. Но може би Виетнам й бе повлиял.

— Тогава защо се съгласихте да направите тази услуга? — попитах я.

— Нали ви казах, заради глупавото ми гадже. Бил. След като вече имаме консулство, той смята, че хората там могат да му помогнат в бизнеса. Държавата разбира от бизнес толкова, колкото и аз разбирам от държавни дела.

— Значи някой от консулството е помолил Бил да… какво да направи?

— Да ме помоли да се срещна с вас. Трябвала им жена. Полицията не обръща много внимание на жените и предполагам, че така не е толкова подозрително.

— Може ли да проверя тоя Бил?

Тя сви рамене.

— Ще ви дам визитката му. Имам цял куп.

— Вие сте много вярно гадже.

Госпожа Уебър се засмя.

— А вие сте много подозрителен.

— И освен това съм параноик. А и има вероятност да ме следят, така че не се изненадвайте много, ако по-късно ви разпитат.

Тя отново сви рамене.

— Не зная нищо.

— Аз съм ветеран и съм тук, за да се върна в миналото и да видя някои от местата, където съм служил.

— И на мен така ми казаха.

— И повече нищо не знаете. Деловата ви среща не се е състояла и вие се готвите да си тръгнете.

Жената кимна.

— Трябва ли да ми предадете нещо друго, освен вестника?

— Не. Какво например?

— Например мобифон.

— Не. Но можете да вземете моя. Не работи добре извън града, обаче става за Сайгон. Искате ли го?

— Не и ако по него могат да стигнат до вас.

— От вас зависи. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Какво са ви казали да направите?

— Да приема и предам съобщение.

— Как мога да пратя съобщение по факс от тук?

— От хотела ли? Просто пращате факса.

— Те ще го прочетат ли? Ще направят ли копие?

Госпожа Уебър за миг се поколеба.

— Да. Няма да ви върнат листа, докато не направят копие. Но спокойно можете да пратите факс и имейл от моя офис. — Тя замълча, после прибави: — Точно така направих снощи.

— Трябва ли да пратите факс на някого във връзка с тази среща?

Кимване.

— С код седемстотин и три. Вирджиния.

— Ясно. Добре, освен съобщението за срещата, предайте, че са ме спрели на летището и са ми взели паспорта, но мисля, че е било случайна проверка и ако ми върнат паспорта, ще напусна Сайгон навреме.

Тя ме погледна, повтори думите ми и каза:

— Не би трябвало да ви разпитвам, но…

— Не ме разпитвайте. И ако получите отговор на факса, запомнете го наизуст. Не го носете със себе си в хотела. Свържете се с мен и ще се срещнем другаде. Разбирате ли?

— Както кажете…

— Благодаря.

— Няма защо. Значи са ви спрели на летището, така ли? Затова сте закъснели.

— Да.

— Не се изненадвам. Изглеждате неспокоен. — Госпожа Уебър се засмя. — Искаха ли такса за пристигане?

— Двайсет долара.

— Дадохте ли им?

— Да.

— Не е трябвало. Те разбират от отказ, ако сте твърд.

— Накарах едно агентче да ми носи багажа до таксито.

Тя се засмя.

— Страхотно! Нали знаете, човекът от паспортния контрол дели плячката с всички останали.

— Значи смятате, че е било случайно изнудване, така ли?

— Естествено… Само че почти никога не задържат паспортите. — Госпожа Уебър се замисли за миг. — Пак ще ги видите.

— Надявам се. Паспортът ми е при тях.

Тя запали нова цигара и останах с впечатлението, че не бърза да си върви.

— Дайте ми вестника и после можете да отидете на следващата си среща — казах аз. — Освен това ще ми трябва визитката ви и тази на Бил.

Известно време се наблюдавахме, после тя угаси цигарата си.

— Визитката ми е във вестника. Не съм сигурна, че трябва да знаете нещо за Бил. Обадете ми се и ще ви дам повече подробности.

— Добре.

Госпожа Уебър се изправи и взе дипломатическото куфарче от стола.

— Благодаря за джина.

Аз също станах.

— Няма защо.

— Имам английски вестник, прочела съм го. Искате ли го?

— Да, разбира се. Благодаря.

Тя извади един брой „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от куфарчето и го остави на масата.

— Вчерашен е, но е седмичното издание. Следващият ще излезе чак в понеделник вечер.

— Благодаря.

Госпожа Уебър ми подаде ръка и каза:

— Успех.

— Чук мунг нам мои — отвърнах аз.

Тя се усмихна и повтори:

— Чук мунг нам мои.

После се обърна и си тръгна.

Седнах, без да пипам вестника. Очаквах да се случи нещо неприятно. Надигнах бирата.

Изчаках цяла минута, но не се случи нищо. Тогава вдигнах вестника и го разгърнах. Скрих визитката й в дланта си и я прибрах в джоба на блейзъра си, като се преструвах, че вадя носната си кърпичка и бърша потта от челото си. Прочетох първата страница на светлината на свещта.

До тук добре. Никога не бях водил следствие във вражеска страна, макар че, честно казано, съм водил следствия в приятелски страни, които съм превръщал във вражески. Във всеки случай смятах шпионските си умения за доста добри, като се имаше предвид, че бях обикновено ченге. Господин Конуей имаше право — това си е в кръвта на моето поколение. Прекалено много шпионски романи и филми. Какво щеше да направи сега Джеймс Бонд?

Ами, на първо място, Джеймс нямаше да остави госпожа Уебър да си иде. Обаче, когато работите за КСО или ФБР, както ми се е случвало на няколко пъти, трябва да си държите оная работа в гащите. И после, разбира се, да не забравяме Синтия. И Бил, който и да беше той. Пък и госпожа Уебър нямаше нужда от повече неприятности, отколкото може би вече си бе навлякла.

И тогава Сюзан Уебър се върна, седна и каза:

— Господин Елис отмени срещата ни. Освен това трябваше да ви кажа да не се колебаете да ми се обадите, ако се нуждаете от нещо, и да ме осведомите, когато в понеделник сутрин напускате Сайгон. Но телефоните в повечето чуждестранни фирми най-вероятно се подслушват — не непременно поради причини, свързани със сигурността, а с надежда, че ще чуят нещо, което да им осигури търговско преимущество. И все пак трябва да внимавате какво говорите по нормалните телефони. Номерът на мобифона ми е написан на визитката ми, но ако не искате да ни подслушват, ще ви трябва друг мобифон, за да ми се обадите. Ако позвъните от обикновен телефон и се налага да кажете нещо важно, можем да се срещнем. Помолиха ме да остана в Сайгон през целия уикенд. Разбирате ли?

— И бяхте забравили всичко това, така ли?

— Казах ви, че можете да ми се обадите, ако ви трябва нещо. Просто уточнявам.

— Благодаря.

— Събота вечер е и нямам друга среща.

— Къде е Бил?

— Казах му, че може да съм заета в зависимост от това как се развият събитията тази вечер.

— Да не съм пропуснал нещо?

— Исках да видя дали сте интересен.

— Ами тогава предполагам, че ще трябва да се сбогуваме.

Тя се усмихна.

— Е, не ме мъчете…

— Вижте… Сюзан… инструкциите ми бяха…

— Имам нови инструкции. Искат да ви дам обща информация за страната, за да не се объркате, след като напуснете Сайгон.

— Сериозно?

— Нима ще лъжа сънародник?

— Ами…

— Не съм свикнала да ми отказват.

— Предполагам. Ще вечеряте ли с мен?

— С удоволствие. Много мило от ваша страна да ме поканите.

Махнах на един сервитьор, поисках менюто и попитах новата си приятелка:

— Как е храната тук?

— Всъщност не е зле. Имат японска, френска, китайска и разбира се, виетнамска кухня. Сега е Тет, така че се предлагат много празнични специалитети.

Донесоха менютата и я попитах:

— Как е на виетнамски „кучешко месо“?

— „Тит чо“. — Тя се усмихна и взе менюто си. — Какво искате? Китайска, виетнамска или френска вечеря?

— Искам чийзбургер с пържени картофки.

— Ще поръчам и за двама ни от празничното меню.

Метрдотелът се появи и двамата обсъдиха менюто, като от време на време се смееха и поглеждаха към мен.

— Без тит чо — заявих аз.

Метрдотелът пак се засмя и каза нещо на Сюзан. За да покажа, че разбирам езика, му наредих на виетнамски да си вдигне ръцете. Той се махна и Сюзан каза:

— Поръчах по малко от много неща, за да ги опиташ и да продължиш с каквото ти хареса. Защо му каза да си вдигне ръцете?

— Просто се упражнявах.

— Много виетнамски ресторанти ли има във Вашингтон?

— Защо мислиш, че живея във Вашингтон?

— Мисля, че работиш във Вашингтон.

— Живея във Вирджиния. Пенсионер съм.

— Даваха ли ви виетнамска храна, когато служеше тук?

— Даваха ни консерви. Беше ни забранено да ядем местни неща. Устав. Имаше случаи на сериозни натравяния.

— Значи трябва да внимаваш. Пий много джин с тоник, минерална вода, бира и кока-кола. Когато пристигнах тук, и аз се разболях. Викаме му „отмъщението на Хо Ши Мин“. Но от тогава не ми се е случвало. Изграждаш си имунитет.

— Няма да остана чак толкова дълго.

Започнаха да носят храната — блюдо след блюдо. Госпожа Уебър се хранеше като виетнамка — повдигнала паницата пред лицето си, ядеше всичко с клечките. Аз използвах нож и вилица.

Приказвахме си, главно за Сайгон и за нейната работа. Тя ми обясни с какво се занимава, обаче, тъй като бях държавен служител и си нямах представа от икономика, не разбрах абсолютно нищо. Общо взето работата й се състоеше в даване на съвети и уреждане на заеми най-често за американски инвеститори, които искат да въртят бизнес във Виетнам. Въпреки че не разбирах нищо, Сюзан явно разбираше и заключих, че наистина е инвестиционен консултант. Обикновено мога да определя кога някой се преструва, защото професията ми често изисква да действам под прикритие и да се правя на чиновник, инспектор и така нататък, за да се доближа до заподозрения.

След известно време разговорът се поуспокои и тя каза:

— Зная, че не бива да те разпитвам, затова не съм сигурна какви въпроси да ти задавам.

— Питай ме каквото искаш.

— Добре. Къде си учил?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

Сюзан се усмихна.

— Много смешно.

— Наистина е смешно. А ти къде си учила?

— В Амхърст. После взех магистърска степен по бизнес администрация в Харвард.

— А след това?

— Работих в една нюйоркска инвестиционна банка.

— Колко дълго?

— Ако се опитваш да пресметнеш възрастта ми, аз съм на трийсет и една.

— И си тук от три години.

— Другия месец ще станат три.

— Защо?

— Защо не? Полезно е за кариерата и никой не ми досажда.

— Харесва ли ти тук?

— Всъщност да.

— Защо?

Тя сви рамене, замисли се за миг и отвърна:

— Предполагам, че… съм чужденка по природа. Разбираш ли?

— Не.

— Ами… това е част от мен. В Ню Йорк бях никоя. Просто едно хубаво личице с харвардска диплома. Тук изпъквам. Аз съм екзотична за виетнамците и интересна за европейците.

Кимнах.

— Струва ми се, че разбирам. Кога си заминаваш?

— Не зная. Не мисля за това.

— Защо? Не ти ли е мъчно за дома? За близките? За приятелите? За Четвърти юли? За Коледа?

Тя тракна с клечките, после каза:

— Родителите ми, брат ми и сестра ми ми идват на гости поне веднъж годишно. Сега се разбираме отлично, защото аз съм тук, а те са там. Всички са страшно амбициозни и преуспели. Тук мога да съм си аз. Гостуваха ми и някои приятели. А и американската общност в града празнува заедно и някак си самите празници придобиват повече смисъл. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Освен това Виетнам не е обикновена страна от Третия свят. Това е полутоталитарна държава и европейците се чувстват така, сякаш живеят на ръба, затова всеки ден е интересен, особено когато побеждаваш тия идиоти в собствената им игра. — Сюзан ме погледна. — Ясно ли говоря, или вече съм пила прекалено много?

— И двете. Но те разбирам.

— Така и трябва. Нали си шпионин.

— Аз съм бивш военен, изслужил съм във Виетнам два мандата през шейсет и осма и седемдесет и втора, и сега съм тук като турист.

— Няма значение. Потиска ли те тази страна?

— Не.

— Страшно ли беше?

— Прекарвал съм и по-приятно.

— Ранявали ли са те?

— Не.

— Страдал ли си от посттравматичен стрес?

— Ежедневният стрес ми беше достатъчен, за да съм щастлив.

— Къде точно си служил?

— Главно на север.

— В Ханой ли искаш да кажеш?

— Не. Ханой беше в Северен Виетнам. Изобщо не сме се сражавали там.

— Нали каза, че си служил на север.

— В северната част на някогашния Южен Виетнам. Демилитаризираната зона. Не си ли учила за това?

— В гимназията. В колежа не съм учила история. И къде беше базата ти?

— През седемдесет и втора служих в Биен Хоа. През шейсет и осма — главно в провинция Куанг Три.

— Ходила съм на север чак до Хюе. Красив град. Трябва да се опиташ да идеш там. Никога не съм била в Централните възвишения. Веднъж отидох със самолет до Ханой. Там ни мразят.

— Нямам представа защо.

— Не зная какво сте правили, но все още ни мразят. — Тя млъкна. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Мислиш ли да отидеш там?

— Може би.

— Би трябвало. Иначе защо си дошъл тук? О… забравих, че си… — Сюзан долепи показалец до устните си. — Шшт! — И се засмя.

Смених темата.

— В центъра на Сайгон ли живееш?

— Да. Като повечето европейци. Крайните квартали са прекалено виетнамски. — Новата ми приятелка отново се върна на предишната тема. — Какво си правил във Виетнам?

— Предпочитам да не говорим за войната — казах.

— А мислиш ли си за нея?

— Понякога.

— Тогава би трябвало и да говориш.

— Защо? Защото си мисля за нея ли?

— Да. Проблемът е, че мъжете пазят всичко в себе си.

— Жените пък приказват за всичко.

— Това е полезно. Човек трябва да си изказва болките.

— Аз си говоря сам и така поне имам интелигентен събеседник.

— Голям инат си. От старата школа.

Демонстративно си погледнах часовника. С госпожа Уебър някак си бяхме станали близки, което можеше да е резултат от многото бири.

— Уморен съм.

— Ще поръчам десерт и кафе. Недей да клинчиш.

— Отразява ми се смяната на часовите пояси.

Тя запали цигара, без да обръща внимание на думите ми.

— Преди да дойда тук не бях пушила. Тези хора димят като комини и аз се заразих от тях. Но не пуша трева, нито опиум. Още не съм станала истинска туземка.

Вгледах се в нея на мъждукащото пламъче на свещта. Тази жена бе сложна личност, но изглеждаше пряма. Никога не сравнявам жена А с жена В, обаче Сюзан малко ми напомняше за Синтия — заради директността, струва ми се. Само че докато ние със Синтия се бяхме формирали в армията, Сюзан идваше от друг свят, Ленъкс, Амхърст, Харвард. Човек от висшата класа, от другия Масачузетс, на който южняците се присмиват, но и му завиждат.

Тя повика келнера и ме попита:

— Кафе или чай?

— Кафе.

Сюзан каза нещо на виетнамеца и той се отдалечи.

— Тукашното кафе е хубаво. От възвишенията е. Искаш ли десерт?

— Натъпках се.

— Поръчах плодове. Тукашните плодове са божествени.

Изглежда, се радваше на моята компания или на собствената си, а при жените това невинаги е едно и също. Във всеки случай бе много забавна, само дето беше обърнала някоя и друга чаша повече и започваше да оглупява.

Вече бе по-прохладно, прелестна, осеяна със звезди нощ. Виждах последните останки от изтъняващата луна.

— Навечерието на Нова година е идващата събота, нали? — попитах я.

— Да. Опитай се да го прекараш в някой голям град. Забавно е.

— Като Нова година у дома ли?

— По-скоро като китайската Нова година в нюйоркския Чайнатаун. Фойерверки, кречетала, танци с дракони, куклени представления и така нататък. Но в същото време е страшно тържествено и много хора ходят в пагодите да се молят за успешна година и да почетат предците си. Празникът свършва преди полунощ, защото всички се прибират при семействата си. Освен католиците, които ходят на полунощната меса. Католик ли си?

— Понякога.

Тя се усмихна.

— Ами тогава иди на полунощната меса, ако намериш черква. Някой ще те покани на гости. Но първият гост, който пресече прага на виетнамски дом след полунощ, трябва да е с добър характер, иначе семейството ще страда през годината. Ти добър ли си по характер?

— Не.

— Е, тогава излъжи — засмя се Сюзан.

— Казаха ми, че празникът продължава още цяла седмица.

— Официално — още четири дни, но всъщност наистина е около седмица. Просто не можеш да свършиш никаква работа, защото всичко е затворено. Хубавото е, че навсякъде опустява, като в призрачен град. Ресторантите и баровете са отворени само нощем и хората се веселят всяка вечер. Но празниците във всеки град и район си имат особености. Къде ще си на Тет?

Замислих се. Сигурно в затвора.

— Не съм сигурен — отвърнах.

— Разбирам. — Тя помълча за миг. — Щом два пъти си бил тук, сигурно си прекарвал Тет в Сайгон.

— Прекарах го през седемдесет и втора и шейсет и осма.

Сюзан кимна.

— Зная за Тет шейсет и осма. Не ме бива много по история, но поне това ми е известно. Къде беше?

— Край Куанг Три.

— Чувала съм, че в Куанг Три и Хюе било много тежко. Можеш да прекараш Тет в Хюе. Там вдигат голям празник.

— Не съм сигурен къде ще бъда по това време.

— Поне знаеш ли какво ще правиш утре?

— Утре ще разглеждам забележителностите.

— Добре. Имаш нужда от екскурзовод, а аз съм свободна.

— Бил може да се ядоса.

— Ще го преживее. — Тя пак се засмя и запали нова цигара. — Виж, щом ще ходиш на север, трябва да понаучиш едно-друго. Ще ти дам някои полезни съвети.

— Вече достатъчно ми помогна. И какво разбираш под това „на север“?

— Просто така се казва. На север. Някъде на север от Сайгон и другите големи градове — обикновено някое място, на което не би трябвало да ходиш. Нали така?

— Да.

— Е, ако искаш, утре ще ти покажат истинския Сайгон.

— Това доста надхвърля повика на дълга.

Тя ме погледна през цигарения дим.

— Виж, Пол, не… Не те свалям.

— Не съм си го и помислял.

— Добре. Женен ли си? Позволено ли е да ти задам този въпрос?

— Не съм женен, но съм… как му викат сега?

— Обвързан.

— Точно така. Обвързан съм.

— Добре. И аз. Гаджето ми е идиот, обаче това е друга история. Принстън. Има ли нужда да пояснявам?

— Е, Принстън обяснява всичко.

— Надявам се, че не си учил в Принстън.

— Боже опази. Завърших военен колеж — с пълно отличие.

— О… Както и да е. Това съм аз. Не съм…

Донесоха плодовете и кафето.

Оркестърът вече свиреше мелодии от шейсетте и започна „За пръв път в живота ми“ на Стиви Уондър, 1968-а.

Сюзан загриза някакъв плод, после избърса устните си със салфетка. Стори ми се, че се кани да си тръгне, но тя ме попита:

— Искаш ли да потанцуваме?

Това ме изненада, но отвърнах:

— Разбира се.

Изправихме се и отидохме на малкия претъпкан дансинг. Хванах я през кръста и установих, че в нея има много женственост. Затанцувахме. Малко се колебаех относно развитието на нещата, обаче може и да бърках. Бе й втръснало от Бил и искаше да изпита тръпката от вечеря със Супершпионина.

Оркестърът свиреше „Не мога да откъсна очи от теб“. Тялото й беше топло, тя танцуваше добре и усещах твърдите й гърди, притиснати към моите. Брадичката й почиваше върху рамото ми, но лицата ни не се докосваха.

— Приятно е — каза тя.

— Да, наистина.

Танцувахме на покрива на хотел „Рекс“, осветената корона се въртеше над нас, звездите сияеха в небето, духаше топъл тропически ветрец и оркестърът свиреше бавна танцова музика. Помислих си за Синтия, въпреки че държах в прегръдките си Сюзан. Помислих си за малкото ни кратки мигове и за това, че никога не сме изживявали такъв момент. Установих, че с нетърпение очаквам Хаваите.

— Е, искаш ли компания за утре? — след кратко мълчание ме попита Сюзан.

— Да, но…

— Аз съм си такава. Не се занимавам с политика, само с бизнес. Но нещо не си падам по тия идиоти, които управляват тук. Те са жестоки, пречат на бизнеса, забраняват забавленията. А народът е мил и ми харесва. Искам да кажа, че никога не съм правила нищо за страната си, така че, ако е за нея…

— Не е.

— Добре, но ми се ще да направя нещо за теб, защото имам усещането, че ще се нуждаеш от повече съвети за Виетнам, отколкото са ти дали. И ми се ще да успееш в онова, за което си дошъл. И не искам да загазиш, когато напуснеш Сайгон. Останалата част от страната е съвсем различна. Може да стане опасно. Зная, че си корав мъж и можеш да се справиш — вече два пъти си го правил. Но ще съм по-спокойна, ако ти отделя един ден и ти позволя да се възползваш от огромните ми познания за Виетнам. Какво ще кажеш?

— Страхотна реч. Заради мен ли го правиш, или защото обичаш да живееш опасно? А може би ти харесва да правиш неща, които местните власти не искат да правиш?

— И трите. А и за страната си, каквото и да казваш ти.

Замислих се над думите й. Нямаше нито един основателен аргумент срещу това да прекарам един ден с тази жена, обаче нещо ми подсказваше, че ще си имам проблеми.

— Очаквам да ме повикат в някое държавно учреждение и да ме разпитват — отвърнах аз. — Не бива да се забъркваш в тая история.

— Не ме е страх от тях. Мога да си разменям обиди и с най-големите им майстори. Всъщност, ако сме заедно, няма да изглеждаш толкова подозрителен.

— Не изглеждам подозрителен.

— Изглеждаш. Имаш нужда от придружител. Позволи ми да дойда с теб.

— Добре. Щом разбираш защо го правиш и знаеш, че съм обикновен турист, но кой знае защо, съм привлякъл вниманието на властите.

— Разбирам.

Оркестърът спря за почивка. Сюзан ме хвана за ръка и ме поведе към масата. Извади химикалка от дипломатическото си куфарче и написа нещо на една салфетка.

— Това е домашният ми номер, ако ти потрябва. Утре в осем ще те чакам във фоайето.

— Раничко е.

— Не и за месата в осем и половина.

— Не ходя на черква.

— Аз ходя всяка неделя, макар че не съм католичка. Това е част от природата на чужденеца. — Сюзан се изправи. — Ако те няма във фоайето, ще те потърся в дневния ресторант. Ако не си там, ще ти се обадя в стаята. Ако не те открия, зная с кого да се свържа.

Станах.

— Благодаря. — Замълчах, после прибавих: — Прекарах много приятно.

— И аз. — Тя взе куфарчето си. — Благодаря за вечерята. Утре ще ми позволиш аз да те черпя.

— Дадено.

Сюзан се поколеба и ме погледна в очите.

— Познавам неколцина мъже на твоята възраст, които работят тук, и други, които са се връщали във Виетнам, за да намерят нещо. Или може би да изгубят нещо. Зная, че е трудно, и го разбирам. Но за хората на моята възраст Виетнам е страна, а не война.

Не отговорих.

— Лека нощ, Пол.

— Лека нощ, Сюзан.

Проследих я с поглед как излиза от ресторанта.

Погледнах салфетката, запомних домашния й номер наизуст, смачках я и я хвърлих в чашата си от кафе.

Както казах, бе прекрасна нощ с топъл ветрец, който шумолеше в листата на растенията. Оркестърът свиреше „Макартър Парк“. Затворих очи.

Спомнях си звездни нощи като тази, с тропически вятър, шумолящ сред листата, само че много отдавна, когато Виетнам беше бил война, а не страна. Имаше и други нощи без вятър, когато растенията шумоляха и чувахме почукването на бамбуковите пръчки, с което те си сигнализираха. Дървесните жаби преставаха да квакат, дори насекомите млъкваха и нощните птици отлитаха. Чакахме в гробната тишина, даже не дишахме, но сърцата ни кънтяха толкова високо, че сякаш всички можеха да ги чуят. Почукването на бамбук се приближаваше и растенията се поклащаха в безветрената нощ.

Отворих очи. Сюзан бе оставила половин бира и аз отпих от бутилката, за да навлажня пресъхналото си гърло.

Дълбоко си поех дъх и войната изчезна. Осъзнах, че с нетърпение очаквам утрешния ден.

 

 

Върнах се в стаята си с вестника в ръка. Нямаше никакви съобщения и камериерката беше преместила преспапието на бюрото.

Седнах и разгърнах „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на кръстословицата, която бе взета от „Ню Йорк Таймс“ и беше решена до половината. Проучих я за миг, после забелязах, че номер 32 е отметнат.

Отворих пътеводителя на Хюе. Имаше карта на града и индекс на забележителностите. Номер 32 бяха Мандаринските зали, които се намираха в императорската резиденция, оградена част в Цитаделата на Стария град.

По обяд на уречения ден трябваше да се срещна там със свръзката си. Той — или тя — бе виетнамец. Не знаех нищо повече.

Ако поради някаква причина пропуснех този час или не дойдеше никой, срещата се прехвърляше за два часа. Според господин Конуей алтернативната явка трябваше да е място, обозначено с обратните цифри на 32. Проверих в картата и видях, че 23 е Императорската библиотека, която се намираше в най-вътрешната част на императорската резиденция, наречена Забранения пурпурен град.

Третият вариант беше в четири часа и мястото се обозначаваше със сбора на двете цифри, който на картата бе исторически храм, наречен Чуа Ба, извън стените на Цитаделата.

Ако свръзката ми не се появеше на нито една от трите явки, щях да се прибера в хотела и да чакам съобщение. Трябваше да съм готов за незабавно заминаване.

Всичко това ми се струваше малко мелодраматично, обаче сигурно се налагаше. Не ми допадаше и мисълта да се доверя на виетнамец, но трябваше да приема, че хората във Вашингтон си знаят работата. Искам да кажа, вижте само какви успехи бяха постигнали тук.

Отметнах още няколко цифри в кръстословицата и я реших донякъде. Забелязах, че госпожа Уебър е познала някои адски трудни въпроси. Явно беше умна жена и си имаше свои цели — а може да бяха и на някой друг.

Утрешният ден обещаваше да е интересен.