Нелсън Демил
На север (5)

3.

След срещата с Карл изпих няколко чаши сам вкъщи, после пратих имейл на Синтия. Човек никога не бива да пие, когато има достъп до каквато и да било форма на комуникация — имейл, мобилен и обикновен телефон или факс. Принтирах съобщението и го прибрах в сака си с намерението на сутринта да го препрочета, за да видя колко пиян съм бил. Изтрих мейла в компютъра, в случай че от Вътрешната служба за сигурност в КСО решат да претършуват файловете ми.

Както беше обещал Карл, имах имейл с инструкциите за срещата на летището. Краткото му съобщение свършваше с думите: „Още веднъж ти благодаря. Желая ти успех. До скоро“.

Забелязах, че не иска нито да му се обадя по мобилен телефон, нито да отговоря на имейла му. Всъщност не оставаше нищо за казване. Изтрих съобщението му.

Написах бележка на чистачката, че ще отсъствам около три седмици. Поразтребих жилището, в случай че от КСО дойдат преди нея, за да търсят нещо важно, оставено от покойния. Винаги разтребвам — искам да ме запомнят като човек, който не е разхвърлял мръсното си бельо по пода.

 

 

В седем на другата сутрин проверих електронната си поща, но нямаше отговор от Синтия на снощното ми съобщение. Може още да не бе отворила мейла си.

Навън прозвуча клаксон. Грабнах малкия си куфар и сака си и излязох в студеното мрачно утро — без шлифер, както ме беше инструктирал Карл. Според предвидливия хер Хелман в Сайгон било двайсет и седем градуса и греело слънце.

Качих се в очакващото ме такси, размених приветствия с шофьора и потеглихме за „Дълес“, което по това време на деня се намираше на половин час път. При други обстоятелства щях да отида със собствената си кола, обаче дългосрочният, паркинг на летището можеше да се окаже недостатъчно дългосрочен за това пътуване.

Както споменах, утрото бе навъсено, което може би обясняваше черните ми мисли.

Спомних си едно подобно ранно пътуване отпреди много години. До бостънското летище „Логан“. Баща ми шофираше шевролета ни модел петдесет и шеста, който впоследствие се превърна в класика, но тогава си беше обикновена таратайка.

Моята едномесечна предвиетнамска отпуска свършваше — идваше време да отлетя за Сан Франциско и да се отправя на запад.

Бяхме оставили мама вкъщи разплакана, прекалено разстроена дори да забърка едни яйца. Братята ми спяха.

Татко мълчеше и едва години по-късно си зададох въпроса какво ли си е мислил. Питах се как неговият баща го е изпратил на война.

Стигнахме на летището, паркирахме и заедно влязохме на терминала. Имаше много момчета с униформи, мешки и сакове, много майки и бащи, съпруги и приятелки, даже хлапета, навярно братя и сестри.

Наоколо крачеха по двойки уставно облечени военни полицаи, необичайна гледка само допреди година. Във военно време родината е пример за изключителни контрасти: скръб и радост, раздели и срещи, патриотизъм и цинизъм, паради и погребения.

Имах билет за „Американ Еърлайнс“ до Сан Франциско и се наредих на съответната опашка, която се състоеше главно от войници, моряци, морски пехотинци и момчета от военновъздушните сили. Неколцината цивилни, изглежда, се чувстваха неловко сред нас.

Баща ми искаше да остане, но повечето близки си бяха тръгнали, затова го уговорих да си върви. Той ми стисна ръката и рече: „Върни се у дома, сине“.

За миг си помислих, че ми казва да тръгна с него и да забравя за тая идиотщина. После разбрах, че иска да каже да се върна жив. Погледнах го в очите и отвърнах: „Ще се върна. Грижи се за мама“.

„Разбира се. Късмет, Пол.“ И си тръгна. След няколко минути го зърнах да ме наблюдава през стъклената врата. Погледите ни се срещнаха, той се обърна и отново изчезна.

Регистрирах се и отидох на портала, където имаше цял куп изпращачи. По онова време човек можеше да изпраща заминаващите чак до портала. Реших, че баща ми може пак да се появи, даже приятелката ми Пеги, макар че бях настоял да не идва на летището. Адски ми се искаше да я видя още веднъж.

Въпреки големия брой мъже на моя възраст от района на Бостън не видях нито един познат. Това беше началото на едногодишното ми търсене на познати лица и припознаване в чужди хора.

Бях съвсем сам. Хората наоколо стояха мълчаливо, разговаряха или тихо плачеха. Никога не съм виждал толкова много народ да вдига толкова малко шум.

В периферията на навалицата стояха неколцина военни полицаи и следяха за признаци на проблеми сред младежите, които заминаваха на война.

Споменът за тази сцена ме изпълни с неловкост: военните полицаи, като цяло неохотните войници, смълчаните близки. Резултатът бе крайно неамериканско усещане за държавен контрол и принуда. Но тогава беше война — макар и не бащината ми война, получила максимална подкрепа, — а във военно време дори най-човеколюбивата власт става малко деспотична.

Бе ноември 1967-а и антивоенното движение все още не беше придобило пълен размах, затова на „Логан“ нямаше протестиращи, въпреки че когато кацнах в Сан Франциско, имаше групичка демонстранти и още повече след няколко дни в сухопътната база „Оукланд“ — настояваха войниците да не заминават или още по-добре да правят любов, а не война.

Докато съм на тая тема, моето гадже в гимназията, Пеги Уолш, беше хубавка, но доста потискана девойка, която всяка събота ходеше на изповед и се причестяваше всяка неделя. На една вечеринка в гимнастическия салон на гимназията „Сейнт Бриджид“ всички трябваше да вдигнем дясната си ръка, докато под ръководството на отец Бенет се отричахме от Сатаната, изкушението и плътските грехове.

Вероятността с Пеги да правим секс в мирно време горе-долу се равняваше на шансовете на баща ми да спечели Ирландската лотария.

Тази мисъл ме накара да се усмихна и ме върна към настоящето. Таксито се движеше с прилична скорост, точно като шевролета на баща ми преди много години. Спомням си, че тогава си казах: „Закъде си се разбързал, нали отиваш на война?“.

Затворих очи и оставих мислите си да се върнат към месеците преди да се озова на летище „Логан“.

Бях постъпил в казармата девствен, но по време на вторичното пехотно обучение във Форт Хадли с още няколко нахакани момчета открихме девойките от фабриките за памук — „белокоските“, както им викахме, тъй като в косите им имаше памучни влакна от работата в отвратителните фабрики. Почасовите надници бяха кофти, обаче заради войната наличните часове бяха много. Само че имаше по-добър начин да изкараш повече пари с по-малко работа. Тези момичета не бяха проститутки и правеха така, че да го разбереш — те бяха работнички, родолюбиви девойки, и взимаха по двайсетачка. Печелех осемдесет и пет долара месечно, така че сделката не бе чак толкова изгодна, колкото изглежда.

Във всеки случай прекарвах всичките си свободни неделни следобеди в някой евтин мотел в пиене на евтино вино и пощене на памучни влакна от косата на Джени, която лъжеше родителите си, че оставала във фабриката втора смяна. Тя имаше и приятел, местен младеж, явно пълен смотаняк.

Както можеше да се очаква, се влюбих в Джени, но някои неща бяха срещу връзката ни, например моята осемдесетчасова и нейната шейсетчасова работна седмица, зле платените ни служби, моето вечно разорение (защото й плащах по двайсетачка на тек), другите й срещи, които ме изпълваха с ревност, предстоящото ми заминаване за Виетнам и накрая, но не на последно място, нейната ненавист към янките и любовта й към смотаното й гадже.

Иначе ми се струва, че бихме могли и да опитаме. Докато Пеги настояваше любовта ни да останела чиста. С други думи, да не спим заедно. След като бях открил забранените плътски наслади обаче, аз бях обсебен от мисълта да й покажа всичко, на което ме беше научила Джени.

В глупав пристъп на искреност й разказах за приключенията си. Пеги страшно се ядоса, но това раздвижи хормоните й и вместо да ми тегли шута, тя ми даде опрощение заедно с юмрук в муцуната.

Разбирала, че мъжете не могат да овладяват животинския си нагон, разбирала и че заминавам за Виетнам и можело да не се върна или да ми гръмнат хуя или нещо подобно.

Така че прекарах последните седем дни от отпуската си в спалнята на Пеги Уолш, докато родителите й бяха на работа. С изненада — по-точно със смайване — установих, че тя е десетина пъти по-страстна от Джени, чието фамилно име така и не научих. Още по-хубаво бе, че не се налагаше да й пощя косата.

 

 

Върнах се в настоящето и открих, че таксиметровият шофьор ме наблюдава в огледалото.

— Кой терминал? — попита той.

Погледнах през прозореца и видях, че сме на „Дълес“.

— На „Ейжиана“ — отвърнах.

— Закъде пътувате?

— За Виетнам.

— Наистина ли? Мислех, че пътувате за някое хубаво място. Видях ви да се усмихвате.

— Току-що се връщам от едно хубаво място.

 

 

В съответствие с пратените по имейла инструкции на хер Хелман отидох направо в чакалнята на „Ейжиана“, известна като „Морнинг Колм Клъб“.

Влязох и си показах паспорта на източноазиатската хубавица на гишето — носеше табелка с името Рита Чан. Обикновено трябва да си член на клуба или да имаш билет за първа или бизнес класа, за да използваш чакалнята, но госпожа Чан само погледна паспорта ми и каза:

— А, да, господин Бренър. Заседателна зала „Б“.

Оставих куфара си на гардероба, после се погледнах в огромното огледало и си вчесах косата. Носех панталони цвят каки, синя риза без вратовръзка, син блейзър и мокасини — подходящо облекло за бизнес класа и хотел „Рекс“ в Сайгон, поне според Карл.

Нарамих сака си, влязох в чакалнята и си поръчах кафе. На шведската маса имаше закуска от ориз, октопод, водорасли и солена риба, но без чили. Взех си три опаковки солени фъстъци и си ги прибрах в джоба.

Отидох в заседателна зала „Б“, която се оказа малка стая с ламперия, кръгла маса и столове. Вътре нямаше никого.

Оставих сака, седнах и отпих глътка кафе. Отворих едната опаковка фъстъци, лапнах няколко и зачаках някой да дойде.

От предишното си заминаване за Виетнам явно се бях издигнал в живота, обаче паренето под лъжичката не беше много по-различно.

Отново се замислих за Пеги Уолш.

 

 

Преди да замина за Виетнам тя настоя да се изповядаме. Предпочитах да ме удари с юмрук в ченето, вместо да се изправя пред гнева на отец Бенет, щом чуеше, че съм чукал неговата втора най-любима девственица.

Обаче имах нужда от опрощение, затова с Пеги отидохме на съботна изповед в „Сейнт Бриджид“. Слава Богу, този ден отец Бенет не изповядваше. Пеги влезе в една от изповедалните, аз влязох в друга. Не си спомням името на свещеника, а и не го познавах, но иззад черния параван гласът му звучеше младежки. Така или иначе, започнах спокойно с неща като лъжи и ругатни, после преминах към сериозната част. Той не се шашна, но не беше и много доволен от мен. Попита ме коя е девойката и аз го метнах, че е Шийла О'Конър, която винаги съм искал да чукам, но така и не успях. Репутацията на Шийла и без това не бе кой знае каква, така че не изпитвах големи угризения. Аз съм истински джентълмен.

Свещеникът сигурно се канеше да ми нареди милион пъти да повторя някоя молитва, обаче му казах: „Отче, след два дни заминавам за Виетнам“.

Последва дълго мълчание, после той отвърна: „За покаяние кажи „Отче наш“. И успех, сине, Бог да те благослови. Ще се моля за теб“.

Отидох да се причестя, радостен, че ми се е разминало толкова лесно, но докато четях молитвата, осъзнах, че с думите, че заминавам за Виетнам, все едно съм казал „Отче, имай милост към мен“ и по гърба ме полазиха тръпки.

Бедната Пеги близо час чете молитви на колене, докато аз ритах футбол с приятели на игрището на гимназията „Сейнт Бриджид“.

По-късно двамата се заклехме в сексуална вярност през годината на моето отсъствие. По онова време сигурно са били дадени около половин милион такива клетви между разделящи се двойки и някои от обещанията може и да са били спазени.

С Пеги искахме да се венчаем, преди да замина, но тя толкова дълго беше бранила добродетелността си, че докато открия колко е страстна, вече бе прекалено късно да получим разрешение за брак.

Струва ми се, че тази история можеше да има и щастлив край, защото редовно си пишехме и тя продължаваше да живее при родителите си и да работи в малката железария на баща си, където помагаше и майка й. По-важното бе, че не откачи като по-голямата част от страната през 1968-а и писмата й бяха изпълнени с патриотизъм и оптимизъм, които самият аз не споделях.

Прибрах се цял, готов да продължа от там, където бяхме прекъснали. Получих едномесечна отпуска и с нетърпение очаквах всяка минута от нея.

Само че по време на отсъствието ми нещо се беше променило. Бе се променила страната, приятелите ми бяха в казармата или в колеж, а някои не искаха да приказват със завръщащи се войници. Даже южен Бостън, крепост на работническия патриотизъм, бе разделен като останалата част от Америка.

Всъщност най-голямата промяна беше в самия мен и по време на дългата отпуска не успях да се оправя.

Пеги някак бе възвърнала девствеността си и отказваше да се любим, докато не се оженим. И това по време, когато хората се чукаха с абсолютно непознати.

Пеги Уолш си беше хубава и мила както всякога, но Пол Бренър бе станал студен, сдържан и разсеян. Знаех го, знаеше го и тя. И ми каза нещо, което никога не можах да забравя. „Станал си като другите, които се завърнаха.“ Превод: „Ти си мъртъв. Защо още ходиш?“.

Отвърнах й, че просто ми трябва малко време, и двамата решихме да изчакаме още една година, докато се уволня. Тя ми писа във Форт Хадли, но аз не й отговорих и писмата й секнаха.

Когато службата ми свърши, взех съдбовното решение да остана още три години, които впоследствие станаха близо трийсет. Не съжалявам, но често се питам какъв щеше да е животът ми, ако нямаше война и се бях оженил за Пеги Уолш.

Никога повече не се срещнахме, но научих от приятели, че се била омъжила за местно момче, получило футболна стипендия в щатския университет на Айова. Кой знае защо, се установили там, две бостънски хлапета насред нищото. Надявам се да живеят добре.

Явно сегиз-тогиз продължавам да си мисля за нея. Особено сега, преди да се върна на мястото, което ни беше разделило и бе променило съдбата ни.

Моята свръзка все още я нямаше, а вече бях приключил с кафето и две опаковки фъстъци. Стенният часовник показваше осем и десет. Помислих си дали този път да не постъпя така, както трябваше да постъпя предишния — да се разкарам от това летище и да се прибера вкъщи.

Но останах на мястото си и продължих да мисля за това-онова: Виетнам, Пеги Уолш, Виетнам, Синтия Сънхил.

Извадих имейла до Синтия от сака си и го прочетох:

Скъпа Синтия,

Както ти е казал Карл, заминавам в командировка за Югоизточна Азия. Би трябвало да се върна след две-три седмици. Разбира се, има вероятност да се натъкна на известни проблеми. В такъв случай трябва да знаеш, че сам взех решение да замина и това няма нищо общо с теб.

Що се отнася до двама ни, връзката ни беше бурна още от първия миг в Брюксел. Всъщност съдбата, службите ни и животът се бяха наговорили да ни държат разделени и да не ни позволят да се опознаем истински.

Измислил съм план да се съберем, да се срещнем по средата на пътя, и в буквален, и в преносен смисъл. През войната ергените си взимаха едноседмична отпуска на екзотични места, където можеха да се поотпуснат. Женените и онези, които имаха сериозни връзки, се срещаха с любимите си в Хонолулу. Така че след двайсет и един дни ще те чакам в Хонолулу, в „Роял Хауаян Хотел“. Резервациите ще са на истинските ни имена. Ще последва двуседмична отпуска на някой от отдалечените острови.

Ако решиш да не дойдеш, ще те разбера и ще зная, че си взела решението си. Моля те, не ми отговаряй, просто ела или недей да идваш.

С обич,

Пол

Е, не беше прекалено блудкаво и сантиментално. Не съжалявах, че съм го пратил. Нямаше и правописни грешки, нещо рядко срещано за имейл.

Както казах, до тази сутрин не бях получил отговор, което можеше да означава, че Синтия не си е отворила електронната поща или че ме е послушала да не ми отговаря, също като Пеги Уолш, която не бе дошла да ме изпрати на летището.

Вратата се отвори и в залата влезе добре облечен мъж на моята възраст. Носеше две чаши кафе и найлонова торбичка от сувенирен магазин. Остави всичко на масата и протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Дъг Конуей. Съжалявам за закъснението.

— Аз пък съжалявам, че изобщо сте тук.

Дъг Конуей се усмихна и седна срещу мен.

— Едното кафе е за вас. Без мляко, нали?

— Благодаря. Искате ли фъстъци?

— Вече закусих. Първо ми е наредено да ви благодаря, че приехте тази задача.

— Кой ми благодари?

— Всички.

Отпих глътка кафе и измерих с поглед господин Конуей. Изглеждаше доста интелигентен. Носеше тъмносин костюм, пастелносиня вратовръзка и имаше някак честен вид, следователно не беше от ЦРУ. От километър различавам момчетата от КСО, към които той също не се числеше. Затова попитах:

— ФБР?

— Да. Ако получи някаква развръзка, този случай е вътрешен въпрос. Няма да участват ЦРУ, военното разузнаване и разузнавателната служба на външното министерство. Само ФБР и КСО. Прилича на убийство, затова ще го третираме като такова.

Е, може и да имаше честен вид, обаче не беше честен.

— Някой в ханойското посолство ще знае ли за моето присъствие? — попитах.

— Решихме да ограничим разпространението на тази информация.

— До кого?

— До онези, които трябва да знаят, с други думи, почти до никого. Служителите от посолството и консулството са абсолютно безполезни. За щастие в посолството има наш човек, който обучава виетнамската полиция за борба с търговията с наркотици. Казва се Джон Игън и е осведомен за вашето пътуване. Ако загазите и се наложи да се свържете с посолството, търсете него.

— Защо Джон Игън не намери човека, когото трябва да открия аз?

— Защото си има друга работа. Освен това един турист има по-голяма възможност да пътува.

— Освен това не искате американското правителство пряко да се забърква в случая. Нали така?

Естествено господин Конуей не отговори, а попита:

— Имате ли някакви въпроси, преди да започна инструктажа?

— Струва ми се, че току-що ви зададох въпрос.

— Добре тогава, да започваме. Първо, задачата ви е ясна, но не е проста. Трябва да откриете виетнамец на име Тран Ван Вин — това ви е известно. Той е свидетел на вероятно убийство.

Известно време господин Конуей продължи с феберейската процедура, като че ли ставаше дума за поредното убийство, което трябваше да се разследва и подготви за внасяне в прокуратурата. Отпих глътка кафе и отворих последното пакетче фъстъци. После прекъснах адвокатската му реч.

— Добре, значи ако открия Тран Ван Вин, ще му кажа, че е спечелил безплатно пътуване до Вашингтон. Така ли?

— Ами… Не знам.

— Аз също. Какво да правя с тоя човек, ако го открия жив?

— Все още не сме сигурни. Засега се опитваме да съставим списък на вероятните заподозрени и на вероятните жертви. Ако успеем ще ви пратим снимки на тези хора от времето, когато са служили в армията. И ако намерите Тран Ван Вин, ще му покажете снимките като в обикновено криминално следствие, за да се опита да разпознае убиеца и убития.

— Ясно. Правил съм го поне няколко хиляди пъти. Само дето нещо съм позабравил виетнамски.

— Можете да наемете преводач.

— Добре. Защо да не нося със себе си видеокамера или касетофон?

— Обмислихме този въпрос. Но понякога тези неща пораждат проблеми на митницата. Може да наредим на вашата свръзка в Сайгон да ви снабди с камера или касетофон. Носите ли фотоапарат?

— Да, както съм инструктиран. Аз съм турист. Ами мобифон с международна връзка?

— Същият проблем. Хората на летището са страшни параноици и ако ви претърсят багажа и открият такива неща, ще станат подозрителни. Въпреки визата ви ще ви върнат почти без причина. А нашата цел е да ви вкараме в страната.

— Ясно.

— Но може да ви снабдим с мобифон в Сайгон. Предупреждавам ви обаче, че тяхната система за клетъчни телефони е съвсем първобитна и е възможно да имат по-мъртви зони и от гробище.

— Ами ако все пак решите, че онзи човек ви е нужен във Вашингтон?

— Тогава може да се обърнем към виетнамските власти и да им обясним положението. Те ще ни съдействат.

— Щом не желаете да ви съдействат сега, за да намерите този човек, защо смятате, че ще ви съдействат, след като им кажете, че сте душили из тяхната полицейска държава и сте открили техен гражданин, който ви е нужен за процес за убийство?

Дъг Конуей ме изгледа продължително, после каза:

— Карл беше прав за вас.

— Карл е прав за всичко. Отговорете на въпроса ми, моля.

Конуей се втренчи в кафето си.

— Добре, господин Бренър, ще ви дам отговор на всички въпроси, минали, настоящи и бъдещи. Ето го отговора: ние ви баламосваме. И вие го знаете, знаем го и ние. Всеки път, когато ви баламосваме, вие откривате дребни противоречия и задавате поредния си въпрос. Ние пак ви баламосваме и вие задавате още въпроси. Страшно е досадно и така само си губим времето. Сега ще ви кажа някои неща, които не са баламосване. Готов ли сте?

Кимнах.

— Първо, в това убийство с трийсетгодишна давност има нещо повече, но вие вече го знаете. Второ, във ваш интерес е да не знаете за какво се отнася. Трето, наистина е много важно за нашата страна. Четвърто, имаме нужда от вас, защото сте опитен, но също защото, ако загазите, няма да сте държавен служител. И ако ви опандизят, няма да знаете нищо, както и ще им казвате, защото си е самата истина. Само се придържайте към версията си — вие просто се връщате във Виетнам, за да си припомните младините. Нали така? Все още ли искате да заминете?

— Изобщо не съм искал.

— Не ви обвинявам. Но и вие знаете, че ще заминете, знам го и аз. Пенсионерският живот вече ви е втръснал, имате дълбоко вкоренено чувство за дълг и обичате да ходите по ръба. Някога сте били пехотинец, получили сте медал за храброст, после сте станали военен полицай и след това — криминален следовател. Никога не сте били счетоводител или фризьор. И сега сте тук. Следователно и двамата сме наясно, че тази сутрин няма да се приберете вкъщи.

— Свършихме ли с психоанализата?

— Естествено. Добре, ето билетите ви — с „Ейжиана Еърлайнс“ до Сеул, Южна Корея, после с „Виетнам Еърлайнс“ до Хошимин, познат на нас старците като Сайгон. Имате резервация за хотел „Рекс“ — висока класа, обаче Сайгон е евтин град, така че господин Пол Бренър, запасен старши подофицер, може да си го позволи.

Конуей извади някакъв документ от пластмасовата си чанта.

— Това е визата ви, взехме я от виетнамското посолство с нотариално заверено копие на паспорта ви, което външното министерство любезно ни осигури. — Той ми подаде лист евтина хартия, отпечатана с червено мастило, и аз прегледах визата.

— А ето и нов паспорт, точно копие на вашия, който сега ще ми предадете. Този паспорт е подпечатан от виетнамското посолство, а другите страници са чисти, защото виетнамците се държат подозрително към хора с прекалено много входни и изходни печати в паспортите, а вашият е такъв.

Конуей ми връчи новия паспорт и аз му дадох стария. Прегледах новия и забелязах, че дори снимката е като в другия. Освен това някой опитен феберейски фалшификатор любезно се беше подписал вместо мен.

— Удивен съм, че сте успели да направите копие на паспорта ми, да получите с него виза от виетнамското посолство и да подготвите всичко за по-малко от дванайсет часа след като научих за тази задача — отбелязах аз.

— Наистина е удивително — съгласи се господин Конуей и ми подаде молив. — Попълнете данните за връзка при извънредни обстоятелства като в стария си паспорт — вашият адвокат, струва ми се.

— Да. — Всъщност адвокатът на КСО, но защо да го правя на въпрос? Попълних данните, върнах му молива и прибрах паспорта в джоба на гърдите си.

— Когато стигнете в Сеул, направете няколко ксерокопия на паспорта и визата си. Във Виетнам навсякъде ще ви ги искат — в хотелите, службите за мотори под наем и понякога полицията. Обикновено се задоволяват с ксерокс.

— Защо не пратите мое ксерокопие във Виетнам?

Той не обърна внимание на забележката ми.

— Във Виетнам ще си уредите собствен транспорт. В Сайгон ще останете три дни, за толкова време е резервацията ви в „Рекс“ — петък вечерта, когато пристигате, събота и неделя. В понеделник заминавате. Правете каквото искате, само да не ви изритат от страната за наркотици, не водете проститутки в стаята си и тем подобни.

— Не желая ФБР да ми чете лекции по морал.

— Разбирам, но имам нареждане да ви инструктирам. Вече разговарях с Карл и зная, че сте професионалист. Нали така? В Сайгон с вас ще се срещне американски резидент. Той не е свързан с американските власти — обикновен бизнесмен, който прави малка услуга на Чичо Сам. Срещата ще се състои в ресторанта на покрива на „Рекс“ в събота към седем вечерта, вашата втора вечер в страната. Това е всичко, което трябва да знаете. Колкото е по-неподготвено, толкова по-неподготвено ще изглежда. Нали така?

— До тук.

— Той ще ви даде един номер. Номерът отговаря на един от индексите във вашия пътеводител. — Господин Конуей бръкна в пластмасовата чанта и постави книгата на масата. — Това е трето издание на пътеводителя за Виетнам на „Лонли Планет“, най-често използваният там, така че ако поради някаква причина тъпите митничари на летище „Тан Сон Нат“ ви го вземат или го изгубите, или пък някой ви го гепи, можете да си го купите или да го получите от сайгонската си свръзка. Пътеводителят ще ви трябва на няколко пъти. Разбрахте ли ме?

— Да.

— След малко ще ви кажа повече за номера. След като в понеделник напуснете Сайгон, имате време до събота да изглеждате и да се държите като турист. Правете каквото искате, но трябва да посетите някои места, където сте се сражавали. Служили сте известно време в района на Бон Сон, нали?

— Ако задачата не го изисква конкретно, ще прескоча този момент.

Конуей ме изгледа.

— Е, не е заповед, по-скоро настойчив съвет.

Не отговорих.

Той се наведе напред.

— За ваше сведение, аз бях там през седемдесета — Четвърта мотопехотна дивизия, Централните възвишения и Камбоджанската инвазия — и миналата година се върнах във Виетнам, за да излекувам някои рани. Тъкмо затова пратиха мен да ви инструктирам. Разбирате ли?

— Не съвсем, но продължавайте.

— През петте дни на пътуване ще видите дали ви следят. Но даже да ви наблюдават, не бързайте с изводите. Те често следят западняци без никакъв повод.

— Особено американци.

— Точно така. Добре, след пет дни стигате в Хюе. Пада се в събота, когато е навечерието на лунната нова година — Тет. Имате резервация за хотел „Сенчъри Ривърсайд“. Взимате номера, който ви е дала вашата сайгонска свръзка, намирате го в индекса на картата на града и отивате на обозначеното с номера място по обяд на другия ден, неделя, когато е празник и ще има много народ и малко полиция. Нали така?

— Ясно.

— Предвидени са алтернативни явки, сега ще ви обясня. — Конуей ми изреди подробностите за срещата в Хюе и завърши с думите: — Човекът, с когото ще се срещнете, е виетнамец. Той ще ви открие. Има парола. Той ще каже: „Аз съм много добър екскурзовод“. Вие ще попитате „Колко искате?“ и той ще отговори: „Колкото дадете“.

— Не съм ли гледал същото в един филм?

Господин Конуей се усмихна.

— Знам, че не сте свикнали с такива глупости и честно казано, аз също. И двамата сме ченгета, господин Бренър, но това е нещо друго. Все пак вие сте интелигентен човек, израснали сте по време на Студената война, всички сме чели Джеймс Бонд, гледали сме шпионски филми и тем подобни. Така че тия неща не са съвсем чужди на хора от нашето поколение. Нали така?

— Добре, кажете ми защо имам нужда от свръзка в Сайгон, щом ми трябва само някакъв номер? Можете да ми го пратите по факса.

— Решихме, че в Сайгон може да ви потрябва приятел, и искаме да имаме там човек, с когото да поддържаме връзка, в случай че изчезнете от радара.

— Ясно. Още ли имаме консулство в града?

— Тъкмо щях да повдигна този въпрос. Както знаете, едва наскоро възстановихме дипломатически отношения с Виетнам и в Ханой имаме ново посолство и нов посланик. Посолството няма да установява никакви преки връзки с вас, нито в Ханой, нито по време на пътуването ви. Но като американски гражданин, ако се наложи, вие можете да се обърнете към тях. Ще търсите Джон Игън и никой друг. Що се отнася до Сайгон или Хошимин, неотдавна установихме консулство там и службата временно е в сграда под наем. Няма да имате свръзка в консулството.

— Значи не мога да избягам в американското консулство в Сайгон и да поискам убежище, така ли? — попитах аз.

— И без това нямат достатъчно свободно пространство, само ще им се пречкате — усмихна се той криво. После прибави: — Виетнам отново става важен за нас.

Не поисках разяснения, обаче за американското правителство „важен“ означава петрол, понякога дрога, а сегиз-тогиз и стратегическо военно планиране.

Господин Конуей ме наблюдаваше и очакваше въпрос за „важността“, но аз казах:

— Ясно. Какво друго?

— Както отбелязах, трябва да имате предвид Тет, лунната нова година — спомняте си Тет шейсет и осма, нали така? Е, всички в страната отиват на гробовете в родните си села и така нататък. Транспортът, комуникационните връзки и хотелите са пълен кошмар, половината население не работи и обичайната неефективност се влошава още повече. Трябва да проявите находчивост и търпение. Само не закъснявайте.

— Разбирам. Кажете ми нещо повече за свръзката в Хюе.

— Той ще ви упъти накъде да продължите, ако знае. Ако е жив, Тран Ван Вин най-вероятно е някъде на север, така че бъдете подготвен да заминете за тази част на страната. Чужденците, особено американците, не се радват на особено топло посрещане в провинциалните райони на бившия Северен Виетнам. Ще има много ограничения за пътуване, да не споменавам за липсващия транспорт. Но ако обектът е там, ще трябва да се справите с трудностите. Нали така?

— Няма проблем.

— Хм, има проблеми. Първо, противозаконно е чужденец да взима кола под наем, но законно можете да наемете кола и шофьор чрез държавната туристическа агенция, казва се „Видотур“ — само че това не ви устройва за секретната част от задачата. Нали така?

— Звучи ми логично.

— Има частни туристически агенции и автомобили с шофьори, обаче държавата официално не ги признава и понякога или няма такива, или не можете да ги използвате. Разбирате ли?

— Може ли да взема под наем велосипед?

— Естествено. Страната се управлява от местни партийни секретари като някогашните феодали и те измислят законите. Освен това централното правителство в Ханой постоянно променя законите за чужденците. Пълен хаос, но обикновено можете да заобиколите някои ограничения, като подкупите важни личности. Когато бях там, най-често петачка беше достатъчна. Нали така?

— Ясно.

— Има и междуградски автобуси — рейсове на мъчението, както ги наричат, и сам ще разберете защо, ако се наложи да се качите на автобус. Функционира и старото френско шосе по крайбрежието. По време на Тет няма да има билети за никакъв обществен транспорт, обаче с една петарка ще се качите на всичко, което се движи, освен самолет. Непременно избягвайте местните летища. Има прекалено много охрана.

— Споменах ли, че възнамерявах да замина за Аруба?

— Пътуването до Виетнам е много по-важно, а времето ще е също толкова хубаво.

— Ясно. Продължавайте, моля.

— Благодаря. Що се отнася до пътуване, подкупи и така нататък, можете да поискате съвет от сайгонската си свръзка. Той би трябвало да знае как стават нещата. Но не се впускайте в много обяснения.

— Хубаво.

— Ако имаме късмет, докато стигнете в Хюе, вече ще сме в състояние да ви съобщим поне къде се намира Там Ки, родното село на Тран Ван Вин. Тъй като е Тет, има голяма вероятност да заварите в селото много хора от семейството на Тран. — Той ме погледна. — Нали така?

— Струва ми се, че не сте получили информацията за това убийство преди няколко дни, господин Конуей — отвърнах аз, — а може би преди няколко седмици или месеци и сте изчакали да наближи Тет, за да ме пратите във Виетнам, защото, както сам казахте, тогава хората се завръщат в родните си села и освен това силите за сигурност и полицията са най-малко ефективни.

Господин Конуей ми се усмихна.

— Нямам представа кога сме получили тази информация и какво не знаят шефовете. Но имате късмет, че ще сте във Виетнам през празниците. — Той замълча, после прибави: — По време на Тет шейсет и осма комунистите ви гепиха по бели гащи. Сега можете да им върнете услугата.

— Интересна мисъл. Малко симетрична, нещо като уравновесените везни на справедливостта. Само че аз изобщо не искам да си отмъщавам. Оная скапана война свърши. За да си изпълня задачата нито имам нужда, нито искам да имам личен мотив. Просто върша работата, която са ми възложили. Ясно ли е?

— Когато отидете там, не изключвайте напълно личните мотиви.

Не отговорих.

— Добре, в неделя отивате на срещата в Хюе, но ако поради някаква причина тя не се състои, явката се прехвърля в понеделник. Ще се свържат с вас по същия начин в хотела. Ако не ви потърсят, значи е време да напуснете страната, при това светкавично. Разбирате ли?

Кимнах.

— Ако всичко мине нормално — продължи господин Конуей, — във вторник напускате Хюе. И сега започва трудната част от пътуването. Непременно трябва да се доберете до Там Ки за два дни, най-много за три. Защо ли? Защото Тет продължава четири дни и всички, които са се завърнали в родните си домове, още ще са там. Този Тран Ван Вин може постоянно да живее в Там Ки, но нищо не го гарантира. Най-добре да сте в селото, когато знаете, че и той е там. Разбирате ли?

Отново кимнах.

— Във всички случаи, независимо дали ще спечелите, изгубите или ще се оттеглите, трябва да сте в Ханой не по-късно от следващата събота, петнайсетия ден от пътуването ви. Имате резервация за една нощ в „Софител Метропол“. — Той потупа пластмасовата чанта. — В Ханой може да се свържат с вас, но може и да не ви потърсят. По-важно е да заминете на другия ден, неделя, шестнайсетия ден от пътуването ви, много преди да изтече двайсет и еднодневната ви виза. Нали така?

— Мислех да поразгледам Ханой.

— Не, трябва колкото може по-скоро да си тръгнете.

— Това звучи още по-добре.

— Имате билет за полет на „Катей Пасифик“ от Ханой до Банкок в неделя. В Банкок ще ви посрещнат и ще ви инструктират.

— Ами ако съм в затвора? Ще имам ли нужда от удължаване на визата?

Господин Конуей се усмихна и продължи, без да обърне внимание на забележката ми:

— Добре, сега за парите. В чантата има плик с хиляда американски долара в банкноти по един, пет и десет, всичките безотчетни. В Социалистическа република Виетнам законно можете да плащате в зелено. Даже го предпочитат. Освен това в чантата има един милион донга — около долар и половина… майтап де. Около стотачка, колкото да имате за начало. Средната виетнамска заплата е триста-четиристотин долара годишно, така че сте богат. Вътре има още хиляда в пътнически чекове от „Американ Експрес“, които се приемат в по-добрите хотели и ресторанти, а и когато са в настроение, някои банки ги разменят за донги. В Сайгон, Хюе и Ханой има представителство на „Американ Експрес“. Всичко е обяснено в пътеводителя. Винаги, когато можете, използвайте личната си кредитна карта. Разходите ще ви бъдат обезщетени. Военните са ви определили временна заплата от петстотин долара дневно, така че когато се завърнете, би трябвало да сте натрупали прилична сума. — Той замълча, после прибави: — Времето в затвора се плаща двойно.

Погледнах го и видях, че не се шегува.

— За колко дни?

— Не знам. Не съм питал. Искате ли да проверя?

— Не. Нещо друго?

— Още няколко неща — например напускането ви на страната. Както казах, пътувате с „Катей Пасифик“ от Ханой до Банкок, но също споменах, че може да се наложи да заминете по-рано или по-бързо от друго място. Имаме няколко плана за такива случаи. Искате ли да ги чуете?

— По този въпрос имате цялото ми внимание.

Господин Конуей очерта някои други методи за напускане на Виетнам през Лаос, Камбоджа, Китай, с кораб и дори с товарен самолет от Дананг. Нито му повярвах, нито особено много ги харесах, но си премълчах.

— Добре, сега за Там Ки — продължи той. — Това е целта ви преди Ханой. По един или друг начин ще открием това село и ще ви предадем информацията най-късно в Хюе. Щом стигнете в селото, най-вероятно ще заварите много хора с фамилно име Тран. Може да ви потрябва преводач, защото в Там Ки едва ли ще има много англоговорещи. Нали така?

— Ясно.

— Вие знаете малко френски, нали?

— Съвсем малко.

— Някои от по-старите хора и католическите духовници знаят френски. Но се опитайте да си осигурите англоговорещ преводач. Няма нужда да ви казвам, че един американец, който разпитва за човек на име Тран Ван Вин в село, пълно с хора, носещи фамилията Тран, ще привлече известно внимание. Затова помислете как да се справите с проблема. Вие сте ченге. И преди сте го вършили. Опипайте почвата, хората.

— Ясно. Продължавайте.

— Добре — каза господин Конуей, — аз лично смятам, че Тран Ван Вин е мъртъв. Няма начин да не е. Нали така? Заради войната, възрастта му и прочее. Ако е загинал в сражение, има вероятност това да се е случило другаде, както брат му е бил убит в долината А Шау. Но ще има семеен олтар в негова памет. Трябва категорично да потвърдите смъртта му. Сержант Тран Ван Вин на възраст между петдесет и шейсет, служил в народната армия, участвал в боевете при Куанг Три, брат на Тран Куан Ли…

— Ясно.

— Когато се настаните в хотела, не се свързвайте с нас. В хотелите понякога пазят копия на пратените от вас факсове и местната полиция ги проверява. Същото се отнася за телефонните разговори. Всички набирани номера се записват заради сметките, както навсякъде по света, но се предоставят и на полицията. А и телефоните могат да се подслушват.

Вече знаех всичко това, обаче Конуей имаше списък, който трябваше да покрие.

— Що се отнася до пристигането ви — осведоми ме той, — вашата сайгонска свръзка ще провери дали сте се настанили в „Рекс“. Ако ви потърси някой местен, обаждането няма да събуди подозрение. После свръзката ви ще ни съобщи по сигурен факс или имейл от американска фирма. Така че ще научим, ако поради някаква причина не сте пристигнали в „Рекс“.

— И какво ще направите?

— Ще проучим въпроса.

— Благодаря.

— Добре, в тази пластмасова чанта има противомаларични таблетки за двайсет и един дни. Трябвало е да започнете да ги взимате преди четири дни, но не се безпокойте — ще останете три дни в Сайгон, където няма много маларийни комари. Изпийте първото хапче още сега. Вътре има и антибиотик, който, надявам се, няма да ви потрябва. Не пийте вода от чешмата и внимавайте с всякаква сурова храна. Може да се заразите с хепатит „А“, но докато се проявят симптомите, вече ще сте се прибрали. Ако знаехме по-рано, че ще пътувате, щяхме да ви направим ваксина за хепатит…

— От доста време сте знаели, че ще пътувам — аз съм човекът, който беше в неведение.

— Няма значение. По време на полета прегледайте пътеводителя. В чантата има и копие на преведеното писмо. Прочетете го, но когато кацнете в Сеул, се избавете от него.

— Уф… Мислех да го нося със себе си на „Тан Сон Нат“.

— Съжалявам, ако по време на инструктажа съм обидил интелигентността или професионалните ви способности, господин Бренър — отвърна господин Конуей. — Просто изпълнявам заповед. Карл ми каза, че може да не ми харесате, но всъщност не е така. Затова ще ви дам един приятелски съвет — има вероятност да научите повече, отколкото трябва да знаете. Отношението ви към тези открития ще определи и отношението към вас.

Спогледахме се. Всеки нормален човек щеше да си тръгне още на мига. Обаче господин Конуей правилно беше пресметнал, че Пол Бренър не се плаши от такива неща — господин Пол Бренър бе по-любопитен от всякога и извънредно мотивиран да открие за какво става дума. Пол Бренър е идиот.

Господин Конуей се прокашля.

— Добре, имате дълъг престой в Сеул. Прекарайте го в чакалнята на „Ейжиана“. Там може да ви очаква човек или съобщение с още информация. И ако се окаже, че следствието води до задънена улица, ще ви наредят да се върнете. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита ме господин Конуей. — Някакви съобщения в последния момент, инструкции, лични въпроси?

— Всъщност можете. — Извадих един плик от джоба си. — Трябва ми самолетен билет от Банкок до Хонолулу и хотелска резервация за там. За няколко дни, после за Мауи. Ето маршрута и номера на кредитната ми карта.

Господин Конуей взе плика, но отвърна:

— Струва ми се, че ще искат да се върнете във Вашингтон.

— Не ми пука какво искат. Аз искам две седмици в рая. Ще им предам сведенията в Банкок.

— Добре. — Той прибра плика в джоба си. — Нещо друго?

— Не.

— Тогава ви желая успех и се пазете.

Не отговорих.

— Знаете ли… повярвайте ми, като оставим задачата ви настрани, това пътуване ще ви е полезно.

— И първите ми две пътувания до там щяха да са страхотни, ако не беше войната.

Господин Конуей не се усмихна.

— Надявам се, че съм ви инструктирал добре. Този въпрос винаги ме безпокои.

— Отлично се справихте, господин Конуей. Довечера можете да спите спокойно.

— Благодаря.

Той протегна ръка, но аз го спрях.

— Чакайте, за малко да забравя. — Отворих сака си и му подадох книгата на Даниел Стийл.

Конуей я разгледа любопитно, като че ли можеше да има някакъв особен смисъл.

— Не искам да я намират вкъщи, ако не се върна — казах аз. — Разбирате ли? Дайте я на някого. Няма нужда да я четете.

Той ме погледна с известна загриженост, после отново протегна ръка и аз я стиснах. Тръгна си, без да ми благодари за книгата.

Отворих оставената на масата пластмасова чанта и прибрах парите, билетите, хотелските резервации, писмото и визата в джоба на гърдите си. Противомаларичните хапчета, антибиотика и пътеводителя прехвърлих в сака си.

На дъното на чантата напипах нещо, увито в мека хартия. Развих го и видях, че е тъпа сувенирна играчка. Макет на Стената, черна на фона на падащия сняг.