Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’homme qui rit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
dune

Издание:

Виктор Юго. Човекът, който се смее

Френска. Трето издание

ДИ „Народна култура“, София, 1988

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вегенгайн

Редактор: Силвия Вагенщайн

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор май 1988 г.

Подписана за печат ноември 1988 г.

Излязла от печат декември 1988 г.

Издателски коли 33,18. УИК 34,66

Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Цена 4,58 лв.

История

  1. — Добавяне

VIII
Щеше да е добър брат, ако не беше добър син

В галерията вече нямаше никого, Гуинплейн прекоси остъкления салон. Креслото и масите бяха изнесени и не бе останала никаква следа от неговата инвеститура. Запалени тук-таме свещници и полилеи сочеха пътя към изхода. Благодарение на тази нишка от светлини той можеше лесно да намери сред върволицата от салони и галерии пътя, който бе следвал на идване, когато го съпровождаха пазителят на герба и пазителят на черния жезъл. Не срещаше никого — освен тук-таме някой едва пълзящ стар лорд, и то в гръб.

Изведнъж, сред тишината на обширните пусти зали, долетя неясна глъч, нещо като нощна кавга, необичайна за такова място. Той се отправи по посока на шума и неочаквано се намери в обширен, слабо осветен вестибюл, който бе преддверие на един от входовете към заседателната зала. Видя широко отворена стъклена врата, стъпала, които водеха вън от зданието, лакеи и горящи свещници. Навън съзираше площад. Няколко каляски чакаха пред стъпалата.

Оттам идеше шумът, който Гуинплейн бе чул.

Във вестибюла, под фенера над вратата, бе застанала оживена група, която бурно ръкомахаше и крещеше. Гуинплейн се приближи в полумрака.

Ставаше някаква свада. От едната страна стояха десетина-дванадесет млади лордове, които искаха да излязат, от другата — един мъж, с шапка на главата като тях, изправен, с високо чело, им преграждаше пътя.

Кой беше този човек? Том-Джим-Джак.

Някои от лордовете още бяха с перските си мантии. Други бяха съблекли парламентарната си одежда и бяха в обикновено облекло.

Том-Джим-Джак носеше шапка с пера, но не бели, както перовете, а зелени, изпъстрени с оранжево. Целите му дрехи бяха украсени с бродерии и галони, с пищни панделки и дантели на ръкавите и около врата. Той трескаво стискаше дръжката на сабята си, чиито колан и ножница бяха обшити с адмиралски котвички.

Той именно говореше, като нападаше младите лордове, и Гуинплейн чу следното:

— Казах ви, че сте подлеци. Искате да оттегля думите си. Добре. Вие не сте подлеци. Вие сте идиоти. Вие застанахте всички против един. Това не е подлост? Добре. В такъв случай е глупост. Говориха ви, а вие не разбрахте. Тук старите са глухи с ушите си, а младите с ума си. Достатъчно съм свързан с вас, за да мога да ви кажа истината в очите. Този новодошъл е странен, той каза куп несвестни неща, съгласен съм, но сред тези несвестни неща имаше и верни. Всичко беше объркано, трудноразбираемо, зле изразено. Съгласен съм. Той твърде често повтаряше „знаете ли, знаете ли“. Но човек, който до вчера още се е кривил по панаири, не е длъжен да говори като Аристотел или като доктор Гилбърт Бърнет, епископ на Саръм. Червеите, лъвовете, думите му към помощник-писарите, всичко това беше безвкусно. Дявол да го вземе, кой казва противното? Беше безумна и несвързана реч, без план, но тук-там изпъкваха реални факти. И така да говориш, не е малко, когато не ти е това занаятът. Бих искал вас да видя на негово място! Онова, което той разказа за прокажените в Бъртън Лейзърс, е неоспоримо. Впрочем той не е първият, който говори глупости. В края на краищата, милорди, аз не обичам, когато неколцина се настървят против един. Такъв е характерът ми и искам ваши милости да ми разрешат да се чувствувам оскърбен. Вие не ми се понравихте, съжалявам. Аз не вярвам чак дотам в бога, но едно добро дело, каквото не му се случва да извършва всеки ден, може да ме накара да повярвам в него. Така че съм благодарен на този господ-бог, ако той наистина съществува, задето е измъкнал от унизено положение един пер на Англия и е възвърнал наследството на един наследник, и без да искам да зная дали това урежда, или уврежда собствените ми интереси, намирам прекрасно, че изведнъж мокрицата се превръща в орел и Гуинплейн в Кланчарли. Милорди, забранявам ви да бъдете на различно от моето мнение! Съжалявам, че Луис Дюрас не е тук. С удоволствие бих го нахокал. Милорди, Фърмън Кланчарли се държа като лорд, а вие — като циркаджии. Що се отнася до смеха му, вината не е негова. Вие се смяхте на този смях. Човек няма право да се подиграва на нещастието. Вие сте глупци. И то жестоки глупци. Ако си мислите, че с вас също човек не може да се подиграе, много се мамите. Вие сте грозни и се обличате зле. Милорд Хавършам, оня ден видях любовницата ти. Отвратителна е. Херцогиня, но затова пък истинска маймуна. Господа подигравчии, повтарям, че много бих желал да ви чуя да кажете четири свързани думи. Много са хората, които бърборят, малцина умеят да говорят. Вие си въобразявате, че знаете нещо, защото сте мъкнали безделническите си гащи из Оксфорд или Кеймбридж и преди да бъдете перове на Англия и да седнете на скамейките на Уестминстър Хол, сте правили магарии по чиновете на колежите Гонуил и Кейъс. Аз съм тук и ви говоря право в лицето. Току-що вие проявихте безсрамие по отношение на този нов лорд. Той е чудовище, съгласен съм, но заобиколено от зверове. Бих предпочел да съм на негово, отколкото на ваше място. Присъствувах на заседанието, като възможен наследник на перия, и всичко чух. Нямах правото да говоря, но имам правото да бъда благородник. Вашите весели лица ми бяха неприятни. И понеже съм недоволен, ще отида на връх Пендълхил, за да бера облачна трева клаудсбъри, която поразява с гръм оня, който я откъсне. Ето защо дойдох да ви дочакам на излизане. Добре е да си поговорим; освен това трябва да уредим някои въпроси. Давате ли си сметка, че вие донякъде и мене засегнахте? Милорди, аз твърдо съм решил да пратя неколцина от вас на оня свят. Всички вие тук: Томас Тъфтън — граф Танет, Савидж — граф Ривърс, Чарлс Спенсър — граф Съндърланд, Лорънс Хайд — граф Рочестър, вие, барони Грей, Роастън, Кеъри, Хънсдън, Ескрик, Рокингам, ти, малкият Картърет, ти, Робърт Дарси — граф Холдърнес, ти, Уилям — виконт Холтън, и ти, Ралф — херцог Монтагю, и всички други, които пожелаят, аз, Дейвид Дъри Мойр, един войник от флота, ви предизвиквам и най-настойчиво ви приканвам час по-скоро да си намерите секунданти и свидетели и ви чакам лице с лице и гърди с гърди още тази вечер, веднага, или утре, през деня или през нощта, посред бял ден или при светлината на факлите, където, когато и както пожелаете, навсякъде, където има достатъчно място за две саби, и добре ще сторите да прегледате пистолетите си и остриетата на мечовете си, тъй като имам намерение да овакантя няколко перии. Огъл Кавендиш, приготви се и не забравяй девиза си „Cavendo tutus“[1]. Мармадюк Лангдейл, добре ще сториш да наредиш ковчегът да те следва, както е наредил навремето твоят дядо Гъндолд. Джордж Бут, граф Уорингтън, ти вече не ще видиш палатинското си графство в Честър, нито лабиринта си, подобен на Критския, нито високите кулички на Дънам Маси. Що се отнася до лорд Вон, той е достатъчно млад, за да говори дързости, но прекалено стар, за да отговаря за тях; затова ще му искам сметка чрез неговия племенник Ричард Вон, представител в общините за град Мерионет. Тебе, Джон Камбъл, граф Гринидж, ще те убия, както Ейкън е убил Мейтъс, но с честен удар, а не изотзад, понеже имам обичай да излагам сърцето, а не гърба си пред шпагата. Така че — решено, милорди. След всичко това можете да прибегнете до магии, ако намерите за добре, да се съветвате с гледачки, да се намажете с мас или да пиете еликсир против рани, да си вземете муски от дявола или от светата Дева, аз ще се бия с вас независимо дали сте благословени или проклети и не ще дам нареждане да ви опипат, за да разбера дали носите талисмани. Ще се бия с вас пеша или на кон. Ако желаете, насред площад Пикадили или на Чаринг Крос, и за нашия двубой паветата ще бъдат махнати, както е била извадена настилката в двора на Лувър за дуела между Гиз и Басомпиер. Всички, чувате ли? Искам всички ви. Дори, граф Карнарвън, ще те накарам да глътнеш сабята ми до дръжката, както направи Мерол с Лил Мариво, и тогава ще видим, милорде, дали ще се смееш. Ти, Бърлингтън, който приличаш на седемнадесетгодишно момиче, за гроба си ще имаш избор между поляните на твоя дом в Мидълсекс и красивата си градина в Лондсбърг в Йоркшир. Уведомявам ваши милости, че не ми е приятно да се вършат дързости в мое присъствие! И вие ще бъдете наказани за това, милорди! Намирам за грозно това, че вие осмяхте лорд Фърмън Кланчарли. Той струва повече от вас. Като Кланчарли той е не по-малко благороден от вас, като Гуинплейн има ум, какъвто вие не притежавате. Аз приемам неговата кауза за своя кауза, обидата към него за обида, отправена към самия мен, а вашите издевателства предизвикват моя гняв. Ще видим кой от нас ще остане жив, защото ви призовавам на бой на живот и смърт, чувате ли? И с каквото и да било оръжие и независимо по какъв начин изберете смъртта, която ви се харесва, и понеже, макар и благородници, вие сте грубияни, аз ви отправям предизвикателство, съразмерно на качествата ви, и ви предлагам всички начини, които съществуват, за да се убиват хора — от сабята, както се бият лордовете, до ръкопашния бой, както се бият хората от народа.

На този бесен изблик от думи цялата надменна група млади лордове отвърна с усмивка.

— Съгласни — казаха те.

— Аз избирам пистолета — рече Бърлингтън.

— Аз — рече Ескрик — древния турнирен бой с боздуган и кама.

— Аз — рече Холдърнес — ръкопашна схватка с два ножа, къс и дълъг, голи до кръста, тяло срещу тяло.

— Лорд Дейвид — каза граф Танет, — ти си шотландец. Избирам меча.

— Аз — сабя — рече Рокингам.

— А аз — обади се херцог Ралф — предпочитам бокса. По-благородно е.

Гуинплейн излезе от сянката.

Той се отправи към онзи, когото дотогава бе наричал Том-Джим-Джак и в чието лице сега започваше да открива съвсем друг човек.

— Благодаря ви — каза той. — Но това е моя работа.

Всички глави се извърнаха към него.

Гуинплейн се приближи. Той се чувствуваше привлечен от този човек, когото чуваше да наричат лорд Дейвид, който беше негов защитник и може би нещо повече. Лорд Дейвид отстъпи.

— Я виж! — каза лорд Дейвид. — Вие ли сте! Ето ви и вас. Тъкмо навреме. На вас също имах да кажа две думи. Преди малко вие говорихте за една жена, която, след като обичала лорд Линъс Кланчарли се влюбила в крал Чарлс II.

— Вярно.

— Господине, вие обидихте моята майка.

— Вашата майка? — извика Гуинплейн. — В такъв случай… Аз отгатнах… ние сме…

— Братя — отвърна лорд Дейвид и зашлеви плесница на Гуинплейн. — Ние сме братя — продължи той, — поради което можем да се бием. Бият се само равни. А има ли по-равни от двама братя? Ще ви изпратя секундантите си. Утре ще се бием до смърт.

Бележки

[1] Cavendo tutus. (лат.) — Предпазвайки се, ще бъдеш в безопасност.