Виктор Юго
Човекът, който се смее (42) (Том 4)

IX
Омразата е толкова силна, колкото и обичта

Кралица Ан имаше около себе си няколко такива ниски гласа. Баркилфедро беше един от тях.

Освен кралицата той обработваше, държеше под свое влияние и тайно срещаше лейди Джоузиан и лорд Дейвид. Както вече казахме, той шушнеше на три уши. На едно ухо повече, отколкото Данжо^[1]. Данжо е шепнел само на две уши по времето, когато Луи XIV бил влюбен в балдъзата си Анриет и Анриет била влюбена в зет си Луи XIV, а Данжо бил секретар на Луи XIV тайно от Анриет и на Анриет тайно от Луи и застанал по този начин между двете влюбени марионетки, той задавал въпросите и сам им отговарял.

Баркилфедро беше толкова усмихнат, толкова отстъпчив, толкова неспособен да поеме защитата на когото и да било, толкова малко предан всъщност, толкова грозен, толкова зъл, че бе съвсем естествено една кралска особа да не може без него. След като Ан откри Баркилфедро, тя вече не пожела да има друг ласкател. Той я ласкаеше така, както е бил ласкан Луи Велики — като бодеше другите. „Тъй като кралят е невежа — казва госпожа Дьо Моншьоврьой^[2], — човек е длъжен да ругае учените.“

Да умееш от време на време да подлютяваш убождането, това е върхът на изкуството. Нерон обичал да гледа как работи Локуста^[3].

Кралските дворци не са непристъпни. Тези мадрепори имат вътрешни канали, които гризачът, наречен придворен, бързо открива, използува, изследва и при случай обира. Достатъчно е да намери някакъв повод да влезе. Баркилфедро имаше такъв предлог — длъжността, която изпълняваше, и за много кратко време стана при кралицата онова, което беше при херцогиня Джоузиан — необходимото домашно животно. Една дума, която той веднъж изпусна уж случайно, веднага му изясни същността на кралицата. Той разбра какво представлява добротата на нейно величество. Кралицата много обичаше своя лорд-сенешал Уилям Кавендиш, херцог Девъншир, който беше тъпак. Този лорд, който притежаваше всички дипломи на Оксфорд, а не знаеше правописа, една прекрасна утрин има глупостта да умре. Голямо неблагоразумие е за придворния да умре, защото никой вече не се стеснява да злослови за него. В присъствие на Баркилфедро кралицата се завайка и накрая извика с въздишка:

— Жалко, че този толкова добродетелен човек беше доста глупав!

— Dieu veuille avoir son âne!^[4] — промълви Баркилфедро полугласно на френски.

Кралицата се усмихна и Баркилфедро си взе бележка.

Той заключи: „Хапливостта се нрави.“

Злобата му можеше да бъде пусната на свобода.

От този ден той започна да навира любопитството си навсякъде; също и злобата си. Оставяха го да прави каквото си иска — до такава степен се бояха от него. Онзи, който разсмива краля, кара всички други да треперят.

Стана могъщ смешник.

Всеки ден подмолно напредваше по крачка. Имаха нужда от Баркилфедро. Мнозина влиятелни лица го удостояваха с доверието си до такава степен, че при случай го натоварваха с някоя срамна поръчка.

Дворът представлява цяла система от зъбчати колела. Баркилфедро се превърна в неин двигател. Не сте ли забелязвали колко е малко задвижващото колело в някои механизми?

Джоузиан например, която използуваше, както вече казахме, шпионския талант на Баркилфедро, имаше такова доверие в него, че не се бе поколебала да му връчи един от тайните ключове на покоите си и той можеше да влиза при нея по всяко време. Такова пълно доверяване на интимния живот беше на мода през седемнадесети век. Наричаше се: да дадеш някому ключ. Джоузиан бе дала два такива тайни ключа — лорд Дейвид имаше единия, Баркилфедро — другия.

Впрочем да се влиза направо в чужда спалня, според старите обичаи беше нещо съвсем естествено. Това бе причина за неочаквани открития. Ла Ферте веднъж дръпнал внезапно завесите на леглото на госпожица Лафон и в него намерил черния мускетар Сенсон и прочие, и прочие.

Баркилфедро имаше дарбата да надушва тайни, които дават власт и сила на малките над големите. Движеше се в мрака лъкатушно, тихо и умело. Като всеки съвършен шпионин той съчетаваше жестокосърдечието на палач с търпението на микрограф. Беше роден за царедворец. Царедворецът живее главно нощем и се движи сред мрака, наречен всемогъщество. Той носи забулен фенер в ръка. Осветява точката, която желае, а сам остава в тъмнина. Онова, което търси с този фенер, не е човек, а звяр. И намира краля.

Кралете не обичат, когато хората около тях се стремят да изглеждат големи. Иронията спрямо всичко, което те не са, ги очарова. Талантът на Баркилфедро се състоеше в постоянното омаловажаване на лордовете и принцовете — така кралското величие изпъкваше.

Тайният ключ, поверен на Баркилфедро, фактически беше двоен, понеже имаше по един обрез на всеки край, така че можеше да отваря покоите на Джоузиан и в двете й любими резиденции — Хънкървил Хаус в Лондон и Корлеоне Лодж в Уиндзор. Тези два дома бяха част от наследството Кланчарли. Хънкървил Хаус се намираше в съседство с Олдгейт — градската врата, през която се идваше от Харидж в Лондон и на която имаше статуя на Чарлс II с оцветено изваяние на ангел над главата и фигури на лъв и еднорог под нозете му. От Хънкървил Хаус, когато духаше източен вятър, се чуваха камбаните на Сейнт Мерилебън. Корлеоне Лодж беше флорентински дворец от тухли и камък с мраморна колонада, построен върху подпори на края на дървения мост в Уиндзор, и имаше един от най-великолепните парадни дворове в Англия.

В този дворец, който се намираше в съседство с Уиндзорския замък, Джоузиан беше подръка на кралицата. Въпреки това в него Джоузиан се чувствуваше добре.

Влиянието на Баркилфедро над кралицата външно не се долавяше, но имаше здрав корен. Нищо не се изкоренява по-трудно от тези дворцови бурени; те се залавят много надълбоко и няма какво да хванеш, за да ги изтръгнеш. Да изплевиш Роклор, Трибуле или Бръмел^[5], е почти невъзможно.

От ден на ден благосклонността на кралица Ан към Баркилфедро все повече растеше.

Сара Дженингс е позната; никой не знае Баркилфедро — благоволението, с което се ползуваше, си остана неизвестно. Името Баркилфедро не стигна до историята. Не всички къртици хваща ловецът.

Баркилфедро, бивш кандидат за свещеническо звание, бе учил от всичко по малко. От беглото докосване до всичко резултатът е нищо. Човек може да стане жертва на omnis res scibilis^[6]. Нещастието на цял род учени, които може да се нарекат безплодни, се състои в това, че главата им е като бъчвата на Данаидите. Всичко, което Баркилфедро бе налял в мозъка си, беше изтекло.

Умът, както и природата, не търпи пустота. В пустотата природата поставя любовта, мозъкът често я запълва с омраза. Омразата е занимание.

Съществува омраза заради самата омраза. Изкуство заради изкуство се среща в природата по-често, отколкото ние мислим.

Човек мрази. Нали все трябва да прави нещо.

Безсмислена омраза, каква ужасна дума! Тя означава омраза, която представлява собственото си възнаграждение.

Мечката може да живее, като си ближе лапата.

Но не безкрайно. Лапата все пак трябва да бъде подхранвана. Трябва да сложиш нещо в нея.

Неопределената омраза е приятна, но само за известно време. Накрая все пак трябва да намериш някакъв обект. Враждебността към всичко живо изтощава както всяко самотно удоволствие. Омразата без обект прилича на стрелба без мишена. Играта става интересна, когато се намери сърце, в което да се целиш.

Не може да мразиш заради едната чест. Тук трябва някаква подправка мъж или жена, които да унижиш.

Тая услуга — да направи играта интересна, да достави цел, да даде мишена на омразата, за да я направи увлекателна, да раздразни ловеца, като му предостави жива плячка, да накара залегналия на гюме да очаква топлата и димяща кръв, която ще потече, да радва птицеловеца с мнимата лековерност на бързокрилата чучулига, да бъде нищо неподозиращо животно, дебнато от дух-убиец, — тази прелестна и ужасна услуга, която онзи, който я върши, сам не съзнава, Джоузиан правеше на Баркилфедро.

Мисълта е куршум. Още от първия ден Баркилфедро бе започнал да се цели в Джоузиан с лошите намерения, загнездили се в ума му. Намерението и огнестрелното оръжие си приличат. Баркилфедро бе заел позиция, насочил към херцогинята цялата си тайна злоба. Изненадва ли ви това? А какво ви е направила птицата, та стреляте по нея? Стреляте, за да я изядете, казвате вие. Баркилфедро също.

Джоузиан почти не можеше да бъде засегната в сърцето. Място, което крие загадка, е трудно уязвимо. Но тя можеше да бъде засегната в главата, тоест в гордостта си.

Откъм тази именно страна тя се мислеше силна, а беше слаба.

Баркилфедро бе разбрал това.

Ако Джоузиан можеше да прозре в мрака на Баркилфедро, ако можеше да разбере какво се таи зад неговата усмивка, тази горда, толкова високопоставена жена вероятно би потреперала. Щастие за нейните нощи беше, че тя и не подозираше какво се крие в този човек.

Неочакваното изниква неизвестно откъде. Дълбоките подмоли на живота са опасни. Няма дребна омраза. Омразата винаги е огромна. Тя запазва размерите си и у най-дребното същество и си остава чудовищна. Една омраза означава цялата възможна омраза. Слон, мразен от мравка, е в опасност.

Още преди да бе нанесъл удара си, Баркилфедро с радост предвкусваше злото, което се готвеше да извърши. Той още не знаеше какво ще направи против Джоузиан. Но беше решен да стори нещо. Такова решение бе вече много.

Да унищожи Джоузиан, би било прекалено голям успех. Той съвсем не се надяваше на него. Но да я оскърби, да я унизи, да й причини мъка, да накара тези великолепни очи да се зачервят от ядни сълзи — това щеше да бъде постижение. И той беше сигурен, че ще успее. Упорит, прилежен, верен на чуждата болка, непоклатим — ненапразно природата го бе създала такъв. Разчиташе, че ще намери уязвимата точка в златната броня на Джоузиан и че ще пусне кръв на тази олимпийка. Каква полза, питаме пак, можеше да му донесе това? Огромна полза. Да направи зло на онзи, който му е направил добро.

Какво е завистникът? Неблагодарник. Той ненавижда светлината, която блести и го огрява. Така Зоил^[7] ненавижда Омир.

Да подложи Джоузиан на онова, което днес наричаме вивисекция, да гледа как тя се гърчи на анатомическата му маса, спокойно да я реже жива с какъвто и да било инструмент, умело да я разкъсва, докато тя вие от болка — тази мечта изпълваше Баркилфедро със сладост.

Щеше да е доволен, ако за да постигне този резултат, би трябвало и той да пострада. Човек може да се хване в собствените си клещи. Свивайки ножа си, може да си отрежете пръста. Но какво значение има това! Безразлично му беше дали ще си причини болка, докато изтезава Джоузиан. Палачът, който улавя нажеженото желязо, не гледа дали ще се опари. Понеже другият страда повече, той нищо не усеща. Когато гледаш как оня, когото изтезаваш, се гърчи, собствената ти болка се притъпява.

Вреди, и да става какво ще.

Човек, който крои зло някому, поема мрачна отговорност. Излага себе си на опасността, която готви на другия — до такава степен двамата са свързани в едно цяло, че може и заедно да се провалят. Но това съвсем не спира истински злия човек. Онова, което за жертвата е мъка, за него е радост. Разкъсването на живата плът приятно го гъделичка. Злият човек може да разцъфти само сред ужас. Мъчението му доставя блаженство. Херцог Алба^[8] си греел ръцете на кладите. Огънят е страдание, отражението му — удоволствие. Изтръпваш при мисълта, че фактите могат до такава степен да променят значението си. Непознаваема е тъмната страна на човешката душа. „Сладостно мъчение“ — този израз се среща у Боден^[9] и може да изразява три неща: стремеж към измъчване, страданието на измъчвания, насладата на мъчителя. Честолюбие, алчност — тези думи означават, че някой става жертва на някого, който се чувствува удовлетворен от това. Тъжно е, че надеждата може да се проявява в такава изкълчена форма. Да таиш злоба срещу някого, означава да му желаеш злото. Защо да не го гониш за добро? Дали защото нашата воля клони главно към злото? Една от най-тежките задачи на справедливия е непрекъснато да изтръгва от душата си трудно изкоренимото зложелателство. Почти всичките ни амбиции, ако се разгледат по-отблизо, съдържат нещо, което не можем да признаем. За напълно злия човек — а това отвратително съвършенство съществува — „толкова по-зле за другите“ означава „толкова по-добре за мене“. Дебри на човешката душа.

Джоузиан изпитваше онова чувство на пълна сигурност, което се дължи на безогледната гордост, съставена от презрение към всичко. Необикновена е способността на жените да презират. Неосъзнато, неволно и самоуверено презрение — това беше Джоузиан. За нея Баркилфедро беше почти предмет. Много щеше да се изненада, ако някой й кажеше, че Баркилфедро наистина съществува.

Тя сновеше нагоре-надолу, смееше се в присъствието на този човек, който я наблюдаваше под око.

А той я гледаше замислено и дебнеше удобен случай.

Колкото повече чакаше, толкова повече нарастваше решението му да помрачи по какъвто и да било начин живота на тази жена.

Безпощадна засада.

Впрочем за себе си той намираше прекрасни доводи. Не бива да мислим, че мошениците не се уважават. В горделиви вътрешни монолози те се оправдават и гледат на всичко съвсем отвисоко. Какво? Тази Джоузиан му бе направила милостиня! Бе му подхвърлила като на просяк няколко монети от огромното си богатство! Бе го вързала и приковала за една тъпа длъжност! Ако той, Баркилфедро, човек с почти свещенически сан, с разнообразни и широки възможности, учен мъж, който би могъл да стане и преподобие, беше длъжен да се занимава с описване на счупени шишета, годни само да си стърже с тях струпеите Йов, ако той губеше времето си в някаква глупава канцелария да отваря с най-голяма сериозност идиотски бутилки, облепени с всякакви морски мръсотии, и да разчита плесенясали пергаменти, гадни драсканици, мизерии завещания и разни други нечетливи глупости, за всичко бе виновна все тази същата Джоузиан! Какво? И тая никаквица му говори на „ти“!

А той да не си отмъсти!

И да не накаже това изчадие!

Че как! Та нима вече няма правда на земята!