Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’homme qui rit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
dune

Издание:

Виктор Юго. Човекът, който се смее

Френска. Трето издание

ДИ „Народна култура“, София, 1988

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вегенгайн

Редактор: Силвия Вагенщайн

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор май 1988 г.

Подписана за печат ноември 1988 г.

Излязла от печат декември 1988 г.

Издателски коли 33,18. УИК 34,66

Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Цена 4,58 лв.

История

  1. — Добавяне

X
Голямата дивачка — бурята

В това време стопанинът взе рупора.

— Cárgate todo, hombre![1] Отпусни шкотите, изтегли долните въжа, снеми драйферите на долните платна! Завиваме на запад! В открито море! Нос към буя! Към камбаната! Там е свободно! Всичко не е загубено.

— Опитайте — каза докторът.

Нека кажем мимоходом, че този буй с камбана е бил премахнат през 1802 година. Много стари мореплаватели още си спомнят, че са я чували. Тя предупреждавала, но малко късно.

Заповедта на стопанина бе изпълнена. Лангедокедът се присъедини към двамата моряци. Всички помагаха. Не само че отпуснаха платната, но и ги свиха; затегнаха дебелите въжа, завързаха нок-гордените и бак-гордените, на скрипците сложиха допълнителни въжа за напречни ванти, подсилиха мачтата, заковаха страничните отвори, като по този начин зазидаха кораба. Макар маневрата да бе направена в безредие, всичко бе извършено както трябва. Урката заприлича на кораб в бедствие. Но колкото повече прибираше платната си и ставаше по-малка, толкова по-устремно връхлитаха върху нея вятърът и водата. Връхлитаха почти полярни вълни.

Сякаш бе палач, който бърза, ураганът започна да разчеква кораба. За един само миг нанесе страшен удар — изтръгна марселите, помете преградите, изкърти вратите, разкъса въжетата, прекърши мачтата и всичко се разхвърча на парчета с гибелен трясък. Дебелите въжа не издържаха, макар да имаха по четири разтега възли.

Магнитното напрежение, свойствено на снежните бури, улесняваше разкъсването на въжетата. Те се късаха толкова от действието на тока, колкото и от вятъра. Веригите се изплъзнаха от макарите и престанаха да действуват. От носа до кърмата ребрата се огъваха под прекомерния натиск. Една вълна отнесе компаса заедно с кожуха му. Друга свлече лодката, прикрепена по странен астурийски обичай с дъното нагоре на бонпреса. Третата отнесе реята на бонпреса. Четвъртата най-сетне отнесе Мадоната на носа, както и фенера.

Оставаше само кормилото.

Вместо фенера на вълнореза окачиха голямо кухо гюле, пълно с пламтящи кълчища и запален катран.

Счупена на две, покрита с потръпващи дрипи, въжа, скрипци и парчета рей, мачтата заемаше цялата палуба. При падането си тя бе изкъртила част от десния борт на кораба.

Без да изпуска кормилото, стопанинът извика:

— Докато можем да управляваме с кормилото, нищо не е загубено. Корпусът държи. Брадви! Брадви! Мачтата в морето! Освободете палубата!

Екипаж и пътници бяха обхванати от треската на решителните битки. Цялата работа бе свършена с няколко удара на брадвата. Изтласкаха мачтата през борта. Разчистиха палубата.

— Сега — поде стопанинът — вземете въже и ме вържете здраво за кормилото.

Вързаха го.

Докато увиваха въжето около него, той се смееше. Извика на морето:

— Реви, старче, реви! Виждал съм и по-лошо при нос Мачичако.

И когато целия го омотаха, той хвана кормилото с две ръце и изкрещя с онази странна веселост, която ни придава опасността:

— Всичко е наред, другари! Слава на Буглоската мадона! Курс на запад!

Надигна се огромна напречна вълна и се сгромоляса върху задната палуба. При всички бури се появява по някоя вълна-тигър; кръвожадна и решителна, тя изниква в даден момент, известно време пълзи по корем, после скача с рев и скърцане на зъби, спуска се върху загиващия кораб и го разкъсва. Планина от пяна скри цялата задница на „Матутина“ и сред тая смесица от вода и тъма се чу трясък. Когато пяната се пръсна и задницата се появи отново, вече не се виждаше нито стопанинът, нито кормилото.

Бяха пометени.

Кормилото и човекът, когото току-що бяха завързали за него, бяха изчезнали заедно с вълната в ревящата бъркотия на бурята.

Главатарят на шайката погледна втренчено в мрака и изкрещя:

— Te burlas de nosotros?[2]

Този възмутен вик бе последван от друг:

— Да хвърлим котва! Да спасим стопанина!

Хората се втурнаха към кабестана. Пуснаха котвата. Урките имаха само по една. Накрая и нея загубиха. Дъното беше от твърда скала, а морето беснееше. Въжето се скъса като косъм.

Котвата остана на дъното.

От вълнореза бе останал само ангелът, който се взираше през далекогледа си.

От този миг нататък урката се превърна в разбита черупка. „Матутина“ бе повредена непоправимо. Корабът, който допреди малко беше крилат и почти страшен в своя бяг, сега грохна. Никаква маневра вече не бе възможна. Изранен и безжизнен, той се покоряваше на странните бесове на дрейфа. Само в морето може да се види как в един миг орелът се превръща във влечуго.

Диханието на ветровете ставаше все по-чудовищно. Бурята има страшни дробове. Тя непрекъснато сгъстява ужаса на онова, което има само един оттенък — чернотата. Камбаната сред морето биеше отчаяно, сякаш разтърсвана от жестока ръка.

„Матутина“ се клатушкаше по волята на вълните. Така се люлее коркова тапа. Корабът не плаваше, той просто се държеше над водата. Изглеждаше, че е готов всеки миг да се обърне с корема нагоре като мъртва риба. От тази гибел го спасяваше само оцелелият корпус, който отникъде не пропускаше. Нито една дъска на обковката не се бе поддала на натиска на вълните. Нямаше ни цепка, ни пролука и нито капка вода не бе проникнала в трюма. За щастие, защото помпата бе повредена и не би могла да действува.

Урката танцуваше отвратително сред бушуващите вълни. Палубата се гърчеше като диафрагма, която иска да повърне, сякаш правеше усилие да се освободи от корабокрушенците. Те стояха безжизнени, вкопчени за неподвижните въжета, за дъските, за напречната греда, за котвения дънер, за разхвърлените въжа, за откъртените от палубата дъски, чиито гвоздеи раздираха дланите им, за изметнатите ребра, за всички жалки останки от катастрофата. От време на време се ослушваха. Звънът на камбаната затихваше. Сякаш и тя агонизираше. Дрънченето й се бе превърнало в откъслечно хъркане. После и то замря. Къде се намираха? На какво разстояние от буя? Звукът на камбаната ги бе изплашил; нейното мълчание ги ужаси. Северозападният вятър може би ги тласкаше по гибелен път. Те се чувствуваха понесени от неудържимо дихание. Разбитият кораб препускаше в мрака. Няма нещо по-ужасно от такъв сляп бяг. Те чувствуваха, че отвсякъде ги заобикалят бури — пред тях, под тях, над тях. Това не беше бяг, а пропадане.

Изведнъж през тежката завеса на снежната мъгла се появи руменина.

— Фар! — извикаха корабокрушенците.

Бележки

[1] Cárgate todo, hombres! (Исп.) — Вдигай платната.

[2] Te burlas de nosotros? (Исп.) — Подиграваш ли се с нас?