Виктор Юго
Човекът, който се смее (6) (Том 4)

IV
Въпроси

Такава беше шайката, която изостави детето?

Компрачикоси ли бяха тези бегълци?

По-горе видяхме подробно мерките, които Уилям III бе предприел и парламентът бе гласувал против злосторниците, мъже и жени, наречени компрачикоси, научени компрапекеньоси, наречени чейласи.

Има закони, които разпръскват населението. Законът, насочен против компрачикосите, стана причина за едно общо бягство не само на компрачикосите, но и на всички скитащи. Всеки бързаше да избяга, да отплава час по-скоро. Повечето компрачикоси се завърнаха в Испания. Мнозина от тях, както вече казахме, бяха баски.

Този закон за покровителство на детството има един пръв странен резултат — внезапно изоставяне на деца.

Този наказателен закон веднага произведе цяла тълпа намерени, тоест — загубени деца. И това бе обяснимо. Всяка скитническа група, в която имаше дете, ставаше подозрителна; разобличаваше я самото присъствие на детето. „Вероятно са компрачикоси“ — такава биваше първата мисъл на шерифа, на съдията, на стражаря. Следваше незабавно арест и разследване. Хората, които бяха просто бедняци, принудени да скитат и да просят, бяха обзети от ужаса да не би да ги вземат за компрачикоси, макар да нямаха нищо общо с тях; но слабият винаги има основание да се опасява от възможни грешки на правосъдието. Скитащите семейства и без това са наплашени. Обвинението спрямо компрачикосите бе, че експлоатират чужди деца. Но уплахата и немотията така объркват хората, че понякога бе трудно дори за бащата или майката да докажат, че тяхното дете е наистина тяхно. Откъде имате това дете? Как да докажат, че го имат от бога? Така да имаш дете, стана опасно; и хората започнаха да се освобождават от децата си. Да бягат сами, беше по-леко. Бащи и майки се решаваха да погубят собственото си чедо, да го изоставят в някоя горичка, на някой бряг или да го хвърлят в кладенец.

Във водохранилища се намериха удавени деца.

Нека прибавим, че по подражание на Англия в цяла Европа започнаха преследвания срещу компрачикосите. Тласъкът за преследването им беше даден. Няма нищо по-страшно от това да окачат някому звънче. Полицаите във всички страни започнаха да се надпреварват в излавянето им и испанският алгуасил не бе по-малко усърден от английския констабъл. Допреди двадесет и три години още можеше да се прочете върху един камък на градската врата на Отеро надпис, който е неудобно да дадем в превод — „законът не си подбира думите“. В този надпис бяха отбелязани наказанията — със значителна разлика в степента — за търговците на деца и за крадците на деца. Ето този надпис на малко варварско кастилско наречие:

„Aqui quedan las orejas de los comprachicos, y las bolsas de los robaniños, mientras que se van ellos al trabajo de mar“.

Вижда се, че конфискацията на ушите и прочие на компрачикосите не е заменяла каторгата.

Ето защо скитниците започнаха да бягат масово. Заминаваха изплашени, пристигаха треперещи. По цялото европейско крайбрежие следяха за тайно пристигащи съдове. Никоя шайка не смееше да отплува с дете, защото, да пристигне някъде с дете, беше опасно.

По-лесно беше да се изоставят децата.

От какви хора бе изоставено детето, което ние проследихме в мрака на пустинния портландски бряг?

По всяка вероятност от компрачикоси.