Виктор Юго
Човекът, който се смее (78) (Том 4)

IV
Заслепление

Нужно е време, за да може човек да се окопити.

Гуинплейн бе хвърлен в бездна от изумление.

Човек не успява веднага да стъпи здраво в неизвестното.

Както войската, така и мисълта може да бъде обърната в бягство; прегрупирането не се извършва незабавно.

Човек се чувствува някак разпокъсан. Присъствува на някакво странно разпадане на личността си.

Бог е ръката, случайността — прашката, а човекът — камъкът. Върви, че упорствувай, след като са те запокитили!

Гуинплейн, ако може така да се каже, скачаше от изненада на изненада. След любовното писмо на херцогинята — разкритието в подземието на Саутуъркския затвор.

Когато неочакваното проникне в съдбата на човека, то започва да го преследва и не му дава мира. Щом тази страшна врата се отвори, изненадите нахлуват една подир друга. Появи ли се пукнатина в стената, събитията се втурват безразборно през тази пролука. Необикновеното не дохожда само веднъж.

Необикновеното, това значи неизвестност. Такава неизвестност бе надвиснала над Гуинплейн. Онова, което се случваше с него, му се струваше неразбираемо. Всичко стигаше до него през мъглата, която едно дълбоко сътресение обикновено оставя в съзнанието като прах от срутване. Той бе разтърсен из основи. Не разбираше нищо. Все пак постепенно атмосферата започва да се прояснява. Прахът се сляга. С всеки миг силата на изненадата намалява. Гуинплейн беше като човек, който с отворени и втренчени очи наблюдава някакъв сън и се опитва да разбере какво всъщност означава този сън. Той раздробяваше, после наново събираше късчетата на съня. От време на време губеше нишката на мисълта си. Под влияние на неочакваното той преживяваше онези колебания на разума, които те карат да се мяташ ту на една, ту на друга страна, ту да разбираш, ту отново да изгубваш нишката. На кого не се е случвало да усеща в мозъка си такова махало?

Постепенно мисълта му се разширяваше в мрака на току-що преживяното, така както зениците му се бяха разширили в мрака на саутуъркското подземие. Трудното беше да постави известно разстояние между толкова много натрупани преживявания. За да може да се извърши горенето на смътните мисли, наречено разбиране, трябва между вълненията да има въздух. Тук въздух липсваше. В това събитие бе, така да се каже, невъзможно да се диша. Когато влизаше в застрашителното подземие на Саутуърк, Гуинплейн очакваше каторжнически окови. Вместо това на главата му сложиха перска корона. Как беше възможно? Нямаше достатъчно разстояние между онова, от което Гуинплейн се бе страхувал, и онова, което му се случваше; всичко бе дошло едно след друго прекалено бързо, ужасът му прекалено внезапно се бе превърнал в нещо друго. Оттам произлизаше и неяснотата. Гуинплейн се мъчеше да откопчи съзнанието си от този стяг.

Той мълчеше. Човек по инстинкт постъпва така при големи сътресения, които го карат да заема отбранително положение по-често, отколкото обикновено си мислим. Онзи, който нищо не казва, се справя с всичко. Една случайно изпусната дума може да те въвлече в неизвестен механизъм и да попаднеш в кой знае какви зъбчати колела.

Дребните хора най-вече се боят да не бъдат смазани. Народът винаги се страхува, че някой ще го стъпче. А Гуинплейн тъй дълго бе живял като човек от народа.

Съществува едно особено състояние на безпокойство, което може да се изрази с думата „изчакване“. Гуинплейн се намираше в такова състояние. Не се чувствуваше в равновесие при внезапно възникналото положение. Наблюдаваше нещо, което тепърва щеше да продължи. Стоеше неопределено съсредоточен. Изчакваше. Какво? Сам не знаеше. Кого? Щеше да види.

Човекът с големия корем повтори:

— Вие сте у дома си, милорд.

Гуинплейн се опипа. При изненада човек първо се оглежда, за да разбере дали нещата наистина съществуват, после се опипва, за да се убеди, че и самият той съществува. Тъкмо на него говореха. Но самият той беше различен. Нямаше вече елек и кожена яка. Беше облечен с жилетка с нишки от сребърна сърма и атлазена дреха, върху която напипваше бродерии. В джоба на жилетката си усети голяма кесия, пълна с пари. Широк кадифен панталон до коленете скриваше прилепналите му клоунски гащи. Носеше червени обувки с високи токове. Както го бяха пренесли в този дворец, така го бяха и преоблекли.

Човекът продължи:

— Нека ваша светлост благоволи да запомни следното: аз съм Баркилфедро. Чиновник съм в адмиралтейството. Аз отворих манерката на Харкваноне и от нея извадих вашата съдба, както в арабските приказки рибарят изважда великан от шише.

Гуинплейн вторачи поглед в усмихнатото лице на този, който му говореше.

Баркилфедро поде:

— Освен този дворец, милорд, вие притежавате Хън кървил Хаус, който е по-голям. Притежавате Кланчарли Касъл, който е основното имение на вашето перство и представлява крепост от времето на Едуард Стари. Вие владеете деветнадесет съдебни области заедно със селата и селяните. Така че под своето лордско и благородническо знаме имате около осемдесет хиляди васали и поданици. В Кланчарли вие сте пълновластен съдия и господар на всичко — на имотите и живота на хората; там вие оглавявате баронския си съд. Кралят има в повече от вас само правото да сече пари. Кралят, когото нормандският закон окачествява като главен сеньор, има съд, двор и чук. Чук за сечене на пари. Като се изключи това право, вие сте крал във вашите владения, както той е крал в кралството си. Като барон вие имате право на бесило с четири стълба в Англия, а като маркиз — на бесило със седем стълба в Сицилия; обикновеният владетел има бесило с два стълба, ленният владетел — с три, а херцогът — с осем. В старите нортъмбърски грамоти вие носите званието „принц“. Вие сте свързан с виконтите Валенша в Ирландия, които са Пауъровци, и с графовете Ъмфравил в Шотландия, които са Ангъсовци. Вие възглавявате шотландски родове като Камбъл, Ардманъч и Маккалъмор. Вие имате осем ленни владения — Рекълвър, Бъкстън, Хел Картърс, Хомбъл, Морикам, Гъмдрейт, Тренуордрейт и други. Вие имате права над торфищата в Пилънмур и над алабастровите кариери в Трент. Освен това вие притежавате цялата област Пенет Чейс, както и една планина заедно със старинния град в нея. Градът се нарича Вайнкотън, планината се нарича Мойл Енли. Всичко това ви носи четиридесет хиляди лири стерлинги доход, което прави четиридесет пъти по двадесет и пет хиляди франка, с които французинът се задоволява.

Докато Баркилфедро говореше, Гуинплейн с нарастващо удивление започваше да си припомня. Споменът е нещо заровено, което една само дума може да извади на бял свят. Всички тези имена, които Баркилфедро произнасяше, бяха познати на Гуинплейн. Те заемаха последните няколко реда на двата надписа, украсяващи стените на колибката, където бе преминало неговото детство, и той толкова пъти ги бе препрочитал механично, че ги знаеше наизуст. Когато изоставеното сираче бе стигнало в къщичката на колела в Уеймъг, в нея то бе намерило списъка с очакващото го наследство и на утрото, когато клетото дете се бе събудило, първото нещо, което несъзнателният му и разсеян поглед бе срещнал, бяха собствените му владения и титли на благородник и пер. Странна подробност, която се прибавяше към останалите изненади; в продължение на петнадесет години, докато скиташе от кръстопът на кръстопът като пътуващ клоун, който печели хляба си ден за ден, събира петачета и живее от трохи, през цялото това време списъкът на неговите имоти и титли е бил залепен като етикет върху мизерията му.

Баркилфедро сложи пръст на ковчежето, което бе на масата.

— Милорд — каза той, — това ковчеже съдържа две хиляди гвинеи, които нейно величество кралицата ви изпраща за вашите първи разходи.

Гуинплейн се раздвижи.

— Ще бъдат за баща ми Урсус — рече.

— Добре, милорд — отвърна Баркилфедро. — Урсус, в странноприемницата „Тадкастър“. Съдебният юрист, който ни придружи дотук и заминава след малко, ще му ги занесе. А може и аз да отида до Лондон. В такъв случай лично ще се заема с тази работа. Оставете я на мене.

— Аз сам ще му ги занеса — отвърна Гуинплейн.

Баркилфедро престана да се усмихва и каза:

— Невъзможно.

Има тон, който подчертава думите. Така именно Баркилфедро произнесе тази дума. И спря, сякаш за да сложи точка. После наново поде с предишния почтителен и по-особен глас като слуга, който се чувствува господар:

— Милорд, тук вие сте на двадесет и три мили от Лондон, в Корлеоне Лодж, вашата дворцова резиденция, в съседство с кралския дворец Уиндзор. Никой не знае, че сте дошли. Бяхте пренесен със затворена кола, която ви чакаше пред вратите на тъмницата Саутуърк. Хората, които ви въведоха в този дворец, не знаят кой сте, но мене ме познават и това е достатъчно. Бяхте настанен в този апартамент благодарение на един таен ключ, който е у мен. В тази къща има заспали хора и не е време да ги будим. Ето защо ние можем спокойно да си поговорим, впрочем накратко. Ще ви обясня. Натоварен съм от нейно величество.

Докато говореше, Баркилфедро започна да прелиства куп папки, които се намираха до ковчежето.

— Милорд, ето грамотата за вашето перство. Ето удостоверението за званието ви сицилийски маркиз. Ето пергаментите и свидетелствата за вашите осем баронии с печатите на единадесет крале, от Болдрет, крал на Кент, до Джеймс Шести и Първи^[1], крал на Англия и Шотландия. Ето писмата за вашите привилегии. Ето договорите с наемателите ви, емлячните свидетелства и описите на вашите васални владения, алоди, области и имения. Там, на онзи герб на тавана над главата ви, са вашите две корони — баронският обръч с бисери и маркизкият кръг с шипове. Тук в съседната гардеробна, е вашата перска мантия от червено кадифе, поръбена с хермелин. На днешния ден, преди няколко часа, лорд-канцлерът и граф-маршалът на Англия, осведомени за резултата от вашата очна ставка с компрачикоса Хардкваноне, получиха нареждания от нейно величество. Нейно величество благоволи да подпише, а нейното благоволение е равносилно на закон. Всички формалности са извършени. Утре, още утре, вие ще бъдете приет в Камарата на лордовете; от няколко дни там се разисква един законопроект, представен от короната, който има за цел да се увеличи със сто хиляди лири стерлинги, равняващи се на два и половина милиона френски ливри, годишната дотация на Къмбърландския херцог, съпруг на кралицата; ще можете да участвувате в разискванията.

Баркилфедро млъкна за миг, пое си бавно дъх и продължи:

— И все пак още нищо не е окончателно. Човек не става пер на Англия въпреки волята си. Всичко това може да се анулира и да изчезне, ако вие не разберете какво се иска от вас. В политиката не е изключено някое събитие да се осуети, преди да е узряло. Милорд, засега по вашия въпрос още се пази мълчание. Камарата на лордовете ще бъде уведомена едва утре. Всичко във връзка с вас е запазено в тайна по държавни съображения, които могат да имат толкова сериозни последици, че неколцина високопоставени личности, единствено осведомени за вашето съществуване и за вашите права до този момент, незабавно ще ги забравят, ако държавният интерес им диктува да ги забравят. Което е в мрака, може да си остане в мрак. Лесно е да бъдете заличен. Още повече, че имате брат, незаконороден син на вашия баща от една жена, станала впоследствие, когато баща ви е бил вече в заточение, любовница на Чарлс Втори, поради което брат ви заема добро положение в двора; на този именно брат, макар и да е незаконороден, ще бъде предадено вашето перство. Желаете ли това? Не, предполагам. Та, виждате ли, всичко зависи от вас. Трябва да се подчинявате на кралицата. Вие ще излезете от тази резиденция едва утре, в каляска на нейно величество, и то за да бъдете в Камарата на лордовете. Милорд, желаете ли да бъдете английски пер, да или не? Кралицата има планове за вас. Тя ви готви един почти кралски брак. Лорд Фърмън Кланчарли, сега е решителната минута. Когато съдбата отваря една врата, тя винаги затваря друга. След като човек направи известна стъпка напред, става невъзможно да направи стъпка назад. За онзи, който се преобразява, винаги нещо изчезва. Милорд, Гуинплейн е мъртъв. Разбирате ли?

Гуинплейн потрепери от главата до петите, после се съвзе.

— Да — каза той.

Баркилфедро се усмихна, поклони се, взе ковчежето под наметалото си и излезе.