Виктор Юго
Човекът, който се смее (49) (Том 4)

IV
Влюбени по мярка

Като философ Урсус разбираше това. Той одобряваше възторженото чувство на Деа.

Казваше:

— Слепият вижда невидимото.

И още:

— Съзнанието е зрение.

Поглеждаше Гуинплейн и промърморваше:

— Получудовище и полубог.

Гуинплейн също бе опиянен от Деа. Има невидимо око — духът, и видимо око — зеницата. Той я виждаше с видимото око. Възхищението на Деа бе идеално, възхищението на Гуинплейн беше реално. Гуинплейн не беше грозен, а страшен; той виждаше пред себе си своята противоположност. Колкото той бе страшен, толкова Деа бе пленителна. Той олицетворяваше ужаса, Деа — нежността. Деа беше като мечта. Приличаше на блян, облечен в малко плът. В цялото й същество, във въздушното й телосложение, в тънката й стройна снага, гъвкава като тръстика, в може би невидимо окрилените й рамене, в едва очертаната й закръгленост, която издаваше нейния пол, но се долавяше по-скоро с душата, отколкото със сетивата, в нейната почти прозрачна белота, във величествената неподвижност на небесния й поглед, божествено затворен за земните неща, в свещената невинност на усмивката й имаше нещо сродно с ангелите. Тя почти не бе жена.

Както казахме, Гуинплейн сравняваше себе си с другите хора, сравняваше и Деа.

Такова, каквото бе, съществуването му се дължеше на някакво невероятно стечение на обстоятелствата. То бе пресечната точка на един лъч отдолу и друг отгоре, на черния лъч и на белия лъч. Две човки могат едновременно да кълват от един и същ залък — човката на злото и човката на доброто; едната хапе, другата целува. Гуинплейн беше такъв залък — нараняван и гален атом. Той бе дело на злата съдба и на провидението.

Нещастието го бе докоснало с пръст, щастието — също. Две противоположни предопределения образуваха странната му съдба. Върху него лежеше анатема и благословия. Той беше прокълнат избраник. Кой беше той? И сам не знаеше. Когато се погледнеше, виждаше един непознат. Но този непознат беше чудовищен. Гуинплейн живееше като обезглавен, с лице, което не бе негово. Страшно лице, тъй страшно, че забавляваше другите. То предизвикваше и ужас, и смях. Беше пъклено комично. Човешкият образ бе изчезнал и на повърхността бе останала някаква кривяща се животинска маска. Никога не се е виждало по-пълно отсъствие на човешките черти върху човешко лице, никога не е съществувала по-пълна пародия, никога по-ужасен образ не е застивал в по-кошмарен смях, никога до такава степен в лицето на мъж не е било събрано всичко, което може да отблъсне жената. Прикрито и оклеветено от това лице, нещастното сърце изглеждаше завинаги осъдено на самотност под тази външност като под надгробна плоча. И все пак не! Както незнайната злоба се бе изляла без остатък, така и невидимата доброта на свой ред щедро бе изсипала своите дарове. Тя бе привдигнала сломения нещастник и наред с всичко, което отблъскваше, бе вложила в него и магнита, който привлича; бе тласнала една душа да литне с целия устрем на крилата си към изоставения; бе натоварила гълъбицата да утеши поразения от гръм; бе накарала красотата да обожава обезобразения.

Затова красавицата не биваше да вижда разкривеното му лице. За такова щастие бе необходимо такова нещастие. Провидението бе направило Деа сляпа.

Гуинплейн чувствуваше смътно, че е изкупителна жертва. Защо бе това преследване? Той не знаеше. Какво трябваше да изкупва? Също не знаеше. Над позора му бе засиял ореол — това бе едничкото, което той знаеше.

Когато Гуинплейн бе пораснал достатъчно, за да може да разбира, Урсус му бе прочел и обяснил написаното от доктор Конкуест за „De denasatis“ и от друг фолиант, от Хуго Плагон, пасажа „Nares habens mutilas“^[1], но благоразумно бе избягнал да прави „хипотези“ и да вади заключения. Възможни бяха различни предположения, отгатваше се вероятността да е било извършено насилие над Гуинплейн през неговото детство. Но за Гуинплейн едно беше ясно — резултатът. Съдено му беше да живее с това клеймо. Защо бе това клеймо? Неизвестно. Около Гуинплейн цареше мълчание и самота. Всички предположения, които можеха да се направят във връзка с тази трагична действителност, бяха несигурни, с изключение на ужасния факт; нищо не бе положително. И ето че в тази безизходица Деа идваше като небесна посредница между Гуинплейн и отчаянието. Трогнат и вътрешно съгрят, той долавяше нежността на тази прелестна девойка, отправена към неговия ужас, и райска изненада смекчаваше драконовското му лице. Създаден, за да буди страх, той бе получил удивителния дар да стане предмет на идеално възхищение и обожание за едно лъчезарно създание и макар да бе чудовище, усещаше съзерцанието на една звезда, отправена към него.

Гуинплейн и Деа бяха двойка. Тези две пламенни сърца се обожаваха. Едно гнездо и две птички — такава беше тяхната история. Те се бяха приобщили към всевластния закон, според който хората се привличат, търсят се и се намират.

Така омразата бе останала измамена. Зложелателят е на Гуинплейн, които и да бяха те, не бяха постигнали целта си със своето загадъчно ожесточение срещу него. Те бяха искали да го направят окаяник, а бяха го направили щастлив. Предварително го бяха сгодили за една целителна рана. Бяха предопределили да му бъде утеха една скръб. Клещите на палача постепенно се бяха превърнали в женска ръка. Гуинплейн беше ужасен, но изкуствено ужасен, направен такъв от ръка на човек. Надявали се бяха завинаги да го отделят на първо място от семейството му, ако той въобще имаше семейство, след това от човечеството. Още в детинските му години го бяха превърнали в развалина, но природата бе поправила тази развалина, както поправя всички развалини. Природата бе утешила този самотник, както утешава всички самотници. Природата се притичва на помощ на всички изоставени. Тя е всеотдайна към онези, които са лишени от всичко. Тя покрива с цветове и зеленина всички съсипии. Тя има бръшлян за камъните, а за хората — любов.

Дълбоко великодушие на незнайните сили.