Виктор Юго
Човекът, който се смее (40) (Том 4)

VII
Баркилфедро се издига

Първото и най-неотложно нещо е да се отплатиш за доброто с неблагодарност.

И Баркилфедро не пропусна да го стори.

Понеже бе получил толкова благодеяния от Джоузиан, той, естествено, имаше само една мисъл — да й отмъсти.

Нека добавим, че Джоузиан беше красива, висока, млада, богата, могъща, знатна и че Баркилфедро беше грозен, нисък, стар, беден, покровителствуван, неизвестен. Трябваше, разбира се, да си отмъсти и за това.

Може ли човек, изтъкан само от мрак, да прости някому толкова блясък?

Баркилфедро беше ирландец, отрекъл се от Ирландия, тоест от лошия вид ирландци.

Баркилфедро имаше само едно нещо в своя полза — големия си корем.

Големият корем минава за признак на доброта. Но този корем всъщност бе част от лицемерието на Баркилфедро. Защото този човек беше извънредно лош.

На каква възраст бе Баркилфедро? На никаква. На възрастта, необходима за осъществяване на проекта му в дадения момент. Беше стар, ако се съди по бръчките и сивите му коси, и млад, ако се съди по гъвкавия ум.

Беше сръчен и тромав — нещо като хипопотам-маимуна. Разбира се, беше роялист и републиканец кой знае? Може би католик; протестант положително. Вероятно за Стюартите; но сигурно за Брауншвайгската династия. Да си „за“, е сила само при условие, че си същевременно и „против“. Баркилфедро прилагаше тази мъдрост.

Длъжността „отпушвач на бутилките от океана“ не беше толкова нищожна, колкото изглеждаше по думите на Баркилфедро. Протестът на Гарсия-Фернандес в книгата му „Морски пътеводител“ против грабежа на изхвърлените от морето вещи, наречен „право на отломките“, и против разграбването на морските останки от крайбрежните жители, протест, който днес бихме нарекли празнословие, бе направил сензация в Англия и бе довел до това подобряване на положението на корабокрушенците, че техните имущества, вещи и собственост, вместо да бъдат крадени от селяните, започнаха да се конфискуват от лорд-адмирала.

Всички останки, изхвърлени от морето на английския бряг — стоки, корабни черупки, денкове, сандъци и прочие, принадлежаха на лорд-адмирала; но — и в това се разкрива значението на службата, която Баркилфедро бе пожелал — адмиралтейството обръщаше особено внимание на плуващите предмети, съдържащи послания и сведения. Корабокрушенията са голяма грижа за Англия. Тъй като навигацията е нейният живот, корабокрушенията са постоянният й страх. Англия вечно се тревожи за морето. Малкото стъклено шише, което някой кораб в беда хвърля на вълните, съдържа сведение от огромна важност, ценно от всички гледни точки. Сведение за кораба, сведение за екипажа, сведение за мястото, времето и начина, по който е потънал съдът, сведение за ветровете, които са го разбили, сведение за теченията, които са донесли шишето до брега. Службата, която Баркилфедро заемаше, е съкратена преди повече от век, но тя беше наистина полезна. Последният титуляр на тази длъжност беше Уилям Хъси от Додингтън в Линкълн. Човекът, който изпълняваше тази длъжност, беше нещо като докладчик по морските въпроси. Всички затворени и запечатани съдове — бутилки, шишета, стомни и прочие, изхвърлени на английския бряг от течението, се предаваха нему; той единствен имаше право да ги отваря; той пръв узнаваме тайната на съдържанието им; той ги класираше и етикетираше в канцеларията си оттам идва и изразът „да се класира документ в канцеларията“, който още се употребява на островите в Ламанша. Вярно е, че бе предвидена една предпазна мярка. Тези съдове можеха да бъдат разпечатвани и отваряни само в присъствието на двама заклети свидетели от адмиралтейството, които подписваха заедно с титуляря на длъжността Джетсън протокола за отварянето. Но тези свидетеля бяха задължени да пазят тайна и поради това Баркилфедро имаше известна възможност да действува по свое усмотрение. До известна степен от него зависеше да прикрие някой факт или да му даде гласност.

Тези крехки отломки далеч не бяха, както Баркилфедро бе казал на Джоузиан, редки и незначителни. Понякога стигаха до брега доста бързо, друг път — след години, в зависимост от ветровете и теченията. Обичаят да се пускат бутилки във водата днес е почти отмрял, както и обичаят да се дават обети; но в онези религиозни времена за хората, които виждаха пред себе си смъртта, това бе единственият начин да пратят своята последна мисъл на бога и на хората и понякога такива послания от морето затрупваха адмиралтейството. Един пергамент, запазен в замъка Одлин и носещ забележки от ръката на граф Съфък, главен ковчежник на Англия по времето на Джеймс I, съобщава, че само през 1615 година петдесет и две манерки, шишенца и шишета, замазани с катран и съдържащи сведения за потъващи морски съдове, са били предадени и вписани в дневниците на лорд-адмирала.

Дворцовата длъжност е като капка зехтин във вода — непрестанно се разраства. По такъв именно начин вратарят е станал канцлер, а конярят — кралски главнокомандуващ. Чиновникът, натоварен с желаната и получена от Баркилфедро длъжност, обикновено беше доверен човек. Така бе пожелала Елизабет. В двора, като се каже „доверие“, се разбира интрига, а интригата означава повишение. В края на краищата този чиновник се превърна в доста влиятелна личност. Той бе сановник и по чин идваше непосредствено след двамата свещеници. Имаше достъп в двореца, макар и през „скромния вход“ (humilis introitus), та дори и до спалнята на кралицата. Защото обичаят бе той да информира кралската особа, когато случаят си заслужаваше, за находките, които често биваха твърде любопитни — предсмъртни завети, писма за вечна разлъка с родината, разкрития за пиратства и морски престъпления, дарения за короната и прочие, — да държи връзка с двореца и от време на време да дава сметка на нейно величество за разпечатването на злокобните бутилки. Канцеларията му беше нещо като тъмната стаичка на океана.

Елизабет, която обичаше да се поразговори на латински, питаше Танфилд от Коули в Бъркшир — офицера Джетсън по онова време, когато той й донасяше някои от тези документи, извадени от морето: „Quid mihi scribit Neptunus?“ (Какво ми пише Нептун?)

Пробивът беше направен. Термитът бе поработил успешно. Баркилфедро се приближаваше до кралицата.

Това беше всичко, което той желаеше.

За да преуспее?

Не. За да руши чуждия успех.

Още по-голямо щастие.

Да вредиш, е радост.

Да носиш в себе си желанието да вредиш, неясно, но неумолимо, и никога да не го губиш от очи, не всекиму е дадено. Баркилфедро бе надарен с такова постоянство.

Мисълта му притежаваше упоритостта на булдог.

Чувството за собствената му неумолимост го караше да изпитва мрачно задоволство. Щом държеше в зъбите си някоя жертва или беше сигурен, че причинява зло — повече нищо не му трябваше.

Той зъзнеше с удоволствие, стига да знаеше, че някой друг студува.

Да си зъл, е разкош. Някой, когото всички смятат за бедняк и който действително е беден, притежава цяло богатство чрез злината си и предпочита това именно богатство. Всичко зависи от задоволството, което човек извлича. Да изиграеш някому зла шега, която в края на краищата не се различава от добрата шега, струва повече от пари. Лошо е за онзи, който я понася, добро — за който я прави. Кейтсби, съучастник на Гай Фокс в паписткия заговор^[1], казваше:

— Да видя как парламентът хвръква във въздуха — това не бих отстъпил и за един милион лири стерлинги.

Какво представляваше този Баркилфедро? Най-нищожното и най-страшното същество, което можете да си представите. Завистник.

Завистта е нещо, което винаги намира пласмент в двора.

Дворът е пълен с нахалници, безделници, богати лентяи, жадни за сплетни, търсачи на теле под вола, хора, които вършат мизерии на другите, подиграни подигравчии, духовити хапльовци, които имат нужда да се разговарят с някой завистник.

Колко освежава злото, което ти говорят за другите!

Завистта е добра основа за шпионин.

Има едно дълбоко сходство между тази естествена страст — завистта, и социалната функция — шпионството. Шпионинът е ловец за чужда сметка като кучето; завистникът ловува за собствена сметка като котката.

Едно жестоко „аз“ — това всъщност е завистникът.

Други качества: Баркилфедро беше дискретен, потаен, конкретен. Нищо не издаваше, но се ядеше от собствената си омраза. Огромната низост предполага огромна суета. Онези, които развличаше, го обичаха; останалите го ненавиждаха. Но той се чувствуваше отхвърлен от хората, които го ненавиждаха, и презиран от хората, които го обичаха. Баркилфедро се сдържаше. Всичките му обиди кипяха безшумно в собственото му враждебно примирение. И се възмущаваше — сякаш нехранимайковците имат това право. Той мълчаливо бе разкъсван от фурии. Имаше дарбата да преглъща всичко. Терзаеха го мрачни пориви на злоба, прикрити тъмни пламъци, които хората не съзираха. Този холерик умееше да премълчава. Външно беше усмихнат. Беше услужлив, внимателен, с лек характер, любезен, сговорчив. Поздравяваше всекиго и навсякъде. Един полъх го привеждаше доземи. Какъв източник на щастие е да имаш тръстика вместо гръбнак!

Такива потайни и отровни хора не се срещат толкова рядко, колкото мислим. Ние живеем заобиколени от мрачни попълзновения. Защо има злосторници? Тревожен въпрос. Мечтателят непрекъснато си го задава, мислителят никога не успява да го разреши. Затова именно очите на философите са винаги тъжни — устремени към мрачната грамада, която предоставяла съдбата, от чийто връх огромният призрак на злото пуска с шепи змии над земята.

Баркилфедро имаше пълно тяло и изпито лице. Тлъст торс и костелив лик. Набраздени и къси нокти, възлести пръсти, плоски палци, остра коса, широко разстояние между слепоочията и ниско чело на убиец. Тесните очи прикриваха подлия поглед под гъсти вежди. Дълъг, остър, гърбав и мек, носът почти прилепваше върху устата. Облечен като римски император, Баркилфедро би приличал на Домициан. Граниво-жълтото му лице бе сякаш излято от някаква лепкава маса; неподвижните му бузи изглеждаха като от маджун; имаше множество упорити бръчки, тежки челюсти, плътна брадичка, гадни уши. Когато лицето му беше в покой, в профил повдигнатата му горна устна откриваше два зъба. Тези зъби сякаш ви гледаха. Зъбите могат да гледат, също както очите могат да хапят.

Търпение, умереност, сдържаност, самообладание, предпазливост, отстъпчивост, почтителност, кротост, учтивост, скромност и целомъдреност допълваха и завършваха образа на Баркилфедро. С факта, че притежава тези добродетели, той ги омърсяваше.

Баркилфедро скоро успя да си извоюва място в двора.