Виктор Юго
Човекът, който се смее (54) (Том 4)

IX
Съчинителства, които лишените от вкус наричат поезия

Пиесите на Урсус бяха интерлюдии — произведения, днес поизлезли от мода. Една от тези пиеси, която не е стигнала до нас, беше озаглавена „Урсус Рурсус“. В нея той вероятно е изпълнявал главната роля. Мнимо напускане на сцената, последвано от появяване — такъв ще да е бил нейният скромен и похвален сюжет.

Понякога заглавията на Урсусовите интерлюдии бяха латински, както се вижда от споменатата пиеса, а стиховете — на испански и римувани, както почти всички кастилски сонети навремето. Това ни най-малко не смущаваше народа. Испанският език тогава беше много разпространен и английските моряци говореха кастилски, тъй както римските войници са говорели картагенски. Виж у Плавт. Впрочем на представление, както и на литургия, латинският или друг чужд език не затрудняваше присъствуващите. Те оправяха положението, като весело прибавяха познати думи. В нашата стара галска Франция особено е бил разпространен този род набожност. В църква по време на „Immolatus“^[1] верующите пеели „Ще се веселя“, а при „Sanctus“^[2] — „Целуни ме, мила“. Едва Трентският събор сложил край на тези волности.

Урсус бе съчинил специално за Гуинплейн една интерлюдия, от която беше доволен. Това бе голямата му творба. В нея бе вложил цялото си същество. Да се изяви напълно в произведението си, е тържество за всеки творец. Жабата, която създава жабче, създава шедьовър. Съмнявате ли се? Опитайте се да направите същото.

Като едноименник на мечката, Урсус много старателно бе изблизал своето произведение. Меченцето му бе озаглавено „Победеният хаос“.

Ето какво представляваше.

Нощ. Когато завесата се вдигаше, струпаната пред Зеления сандък тълпа виждаше само мрак. Сред този мрак смътно се различаваха три фигури, които пълзяха по земята — вълк, мечка и човек. Вълкът беше вълкът, Урсус беше мечката, Гуинплейн беше човекът. Вълкът и мечката представляваха жестоките природни сили, несъзнателната хищност, дивата безпросветност. Двата звяра се нахвърляха срещу Гуинплейн — това символизираше борбата на хаоса срещу човека. Лицата не се виждаха. Покрит със саван, с надвиснали над лицето гъсти коси, Гуинплейн се мъчеше да се освободи. Впрочем всичко ставаше сред мрак. Мечката ръмжеше, вълкът скърцаше със зъби, човекът крещеше. Човекът беше отдолу, двата звяра го притискаха. Той викаше за помощ и подкрепа и отправяше отчаян зов към неизвестното. Хъркаше. Зрителите присъствуваха на агонията на първобитния, още едва отличаващ се от зверовете човек. Беше зловещо. Тълпата гледаше задъхана. Още миг, и зверовете щяха да възтържествуват, а хаосът щеше да погълне човека. Борба, викове, ръмжене и изведнъж — мълчание. Песен в тъмнината. Преминал бе полъх, долиташе глас. Тайнствена музика се понасяше в съпровод на песента от невидимото и внезапно, неизвестно откъде и как, се появяваше нещо бяло. То постепенно се превръщаше в светлина, светлината ставаше жена. Тази жена беше духът. Спокойна, чиста, прекрасна, чудно ведра и нежна, Деа се появяваше, обкръжена от сияние, като силует, изтъкан от светлина сред блясъка на зората. Тя беше гласът. Лек, дълбок, неописуем глас. Тя постепенно изпъкваше в лъчите на тази зора и пееше. Беше като песен на ангел или химн на птица. При нейното появяване, стреснат от светлината, човекът се изправяше и стоварваше юмруци върху зверовете, повалени на земята.

Тогава видението се плъзгаше по необясним за публиката начин — от което тя изпадаше във възторг — и запяваше на доста добър за присъствуващите английски моряци испански следните стихове:

Ora! llora!

De palabra Nace razón,

Da luz el son.^[3]

После поглеждаше надолу, сякаш виждаше бездна, и подемаше:

Noche quítate de allí

El alba canta hallali.^[4]

Докато тя пееше, човекът постепенно се изправяше, тялото му се откъсваше от земята, ръцете му се издигаха към видението, а коленете му притискаха двата неподвижни и като ударени от гръм звяра. Видението продължаваше, обърнато към него:

Es menester a cielos ir,

Y tu que llorabas reir.^[5]

И като се приближаваше с величествеността на небесно светило, видението пееше:

Gebra barzon!

Dexa, monstro,

A tu negro

Caparazon.^[6]

И слагаше ръка върху челото му.

Тогава се разнасяше друг глас, по-дълбок и затова още по-сладък, трогателен и възторжен, едновременно нежен и плах: човекът отвръщаше на звездната песен. Гуинплейн, все още коленичил в мрака върху победените зверове, свел глава под милувките на Деа, пееше:

O ven! ama!

Eres alma,

Soy corazon.^[7]

И внезапно сред мрака сноп светлина удряше Гуинплейн право в лицето.

И от тъмнината изникваше ухиленото чудовище.

Не може да се опише смайването на тълпата. Сякаш изгряваше слънце от смях. Смехът се ражда от неочакваното, а нищо не можеше да бъде по-неочаквано от тази развръзка. Никакъв ефект не би могъл да се сравни с този на плисналата върху смешната и ужасна маска светлина. Всички наоколо се заливаха от смях: навсякъде — горе, долу, отпред, в дъното, мъжете, жените, плешивите старци, розовите лица на децата, добрите, лошите, веселите, тъжните, всички, дори минувачите по улицата, макар да не виждаха, се смееха, като чуваха този смях. И смехът завършваше с ръкопляскания и тропане с крака. След спускането на завесата зрителите бясно викаха Гуинплейн пак да излезе. Успехът бе огромен. „Гледахте ли «Победеният хаос»?“ Хората се трупаха заради Гуинплейн. Безгрижните идеха да се посмеят, мрачните идеха да се посмеят, нечистите съвести идеха да се посмеят. Смехът беше толкова неудържим, че понякога изглеждаше болезнен. Но ако има чума, от която човек не бяга, това е заразата на веселието. Впрочем успехът се ограничаваше сред простолюдието. Голяма тълпа значи беден народ. „Победеният хаос“ можеше да се види срещу едно пени. Знатните не ходят там, където се влиза за петак.

Урсус съвсем не беше безразличен към това свое произведение, което дълго време бе мътил.

— Това е в стила на оня, Шекспир — казваше скромно той.

Съпоставката с Деа допълваше неизразимото впечатление, произвеждана от Гуинплейн. Нейният светъл образ край този урод предизвикваше впечатление, което би могло да се нарече божествено удивление. Народът гледаше Деа с някакъв тайнствен трепет. В нея се долавяше неизразимото величие на девственица и на жрица, която не забелязва хората, но познава бога. Виждаха, че е сляпа, но чувствуваха, че има прозрение. Тя наглеждаше, като да е застанала на прага на свръхестественото. Сякаш беше озарена наполовина от нашата светлина и наполовина от другото сияние. Тя бе дошла, за да работи на земята и да работи по начина, по който работи небето — с лъчите на зората. Срещаше хидра, а я превръщаше в душа. Приличаше на творческа сила, доволна и смаяна от своето творение. Върху прелестно смутеното й лице като че се четеше волята и изненадата от сътвореното. Чувствуваше се, че тя обича своето чудовище. Знаеше ли, че е чудовище? Да, понеже го докосваше. Не, понеже го приемаше. Смесването на мрака със светлината оставяше в съзнанието на зрителя впечатление на светлосянка, в която се очертаваха безкрайни перспективи. Как божеството се слива с несъвършеното, по какъв начин се извършва проникването на душата в материята, как слънчевият лъч действува като пъпна връв, как обезобразеният се преобразява, как отвратителното се превръща в небесно — всички тези смътно доловени тайни прибавяха почти космическо вълнение към конвулсивния кикот, предизвикан от Гуинплейн. Без да стигат до същността — понеже зрителят не обича да се мори с дълбок размисъл, а странната пиеса беше забулена като превъплъщение, — всички долавяха нещо отвъд онова, което виждаха.

Що се отнася до Деа, тя изпитваше нещо, неизразимо за човешката реч. Тя усещаше, че е заобиколена от тълпа, а не знаеше какво е тълпа. Чуваше глъчка — и толкова. За нея тълпата беше само лъх; и всъщност е така. Поколенията са лъх, който отминава. Човекът диша — вдишва и издишва. Сред тълпата Деа се чувствуваше сама и потръпваше, като да бе надвесена над пропаст. Обзета от смущението на невинно изпадналия в беда, готов да обвини за това неизвестното, разтревожена от възможното пропадане в бездната, Деа все пак успяваше да запази спокойствие и да овладее смътната тревога пред надвисналата опасност, но вътрешно тръпнеше от своята самотност; и изведнъж отново намираше своята сигурност и опора, отново улавяше своята спасителна нишка в тъмната вселена — слагаше ръка върху мощната глава на Гуинплейн. Нечувана радост! Тя притискаше с розовите си пръсти гъстите му сплъстени коси. Докосването на вълна събужда някакво чувство на нежност. Деа докосваше овца, но знаеше, че това е лъв. Цялото й сърце се топеше от неизразима любов. Тя се чувствуваше вън от опасност — бе намерила своя спасител. Публиката мислеше, че вижда обратното. За публиката спасеният беше Гуинплейн, а спасителката — Деа. „Няма значение“ — мислеше Урсус, за когото бе ясно какво става в сърцето на Деа. И успокоена, утешена, възхитена, Деа боготвореше ангела, докато народът виждаше чудовище, и очарован също, но в обратния смисъл, избухваше неудържимо в прометеевски смях.

Истинската любов никога не се насища. Понеже е изцяло духовна, тя не може да се охлади. Жарта се покрива с пепел, не и звездата. Всяка вечер Деа отново преживяваше сладостни впечатления и беше готова да плаче от нежност, докато хората около нея се превиваха от смях. Те бяха само весели; тя бе щастлива.

Впрочем Урсус не бе целил да постигне това впечатление на веселост, което се дължеше на необикновеното и смайващо лице на Гуинплейн. Той би предпочел повече усмивки и по-малко смях, по-литературно възхищение. Но триумфът утешава. Всяка вечер Урсус се помиряваше с необикновения си успех, пресмяташе на колко шилинга възлизат купчинките фартинги и на колко лири възлизат купчинките шилинги. Освен това той си казваше, че в края на краищата, след като смехът премине, „Победеният хаос“ стига до умовете и оставя нещо в тях. И може би не се мамеше напълно — произведението доузрява в самата публика. Истината е, че простолюдието, което внимателно следеше вълка, мечката, човека, после музиката, укротения от хармонията рев, разпръснатата от зората тъма, песента, която излъчваше светлина, приемаше със смътна и дълбока симпатия, дори с известно нежно уважение драмата-поема „Победеният хаос“, символ на победата на духа над материята, като извор на радост за човека.

Такива бяха грубите удоволствия на народа.

Те му стигаха. Народът не можеше да посещава като висшите класи „благородни мачове“, нито беше в състояние да залага като тях по хиляда жълтици за Хелмсгейл против Фелъм ге Мадан.