Виктор Юго
Човекът, който се смее (77) (Том 4)

III
Никой човек не може за миг да се озове от Сибир в Сенегал, без да изгуби съзнание (Хумболд)

Няма нищо изненадващо в това, че и най-твърдият и силен мъж може да припадне, ако съдбата го халоса със своя боздуган. Непредвидеността поваля човека, така както месарят поваля вола с чук. Франческо д’Албескола, който изтръгвал с голи ръце веригите по турските пристанища, останал цял ден в безсъзнание, когато научил, че е избран за папа. А крачката между кардинал и папа е по-малка, отколкото между клоун и английски пер.

Нищо не въздействува по-силно от нарушаването на вътрешното равновесие.

Когато Гуинплейн дойде на себе си и отвори очи, беше нощ. Той се намери в едно кресло сред голяма стая, цяла покрита с пурпурно кадифе. До него стоеше изправен, без шапка, човекът с големия корем и пътната дреха, който бе изскочил иззад един стълб в саутуъркското подземие. В стаята Гуинплейн беше сам с този човек. Както бе седнал на креслото, ако протегнеше ръка, той можеше да достигне две маси, върху всяка от които бе поставен по един свещник с шест запалени восъчни свещи. На една от масите имаше книжа и някакво ковчеже, на другата — студена закуска: пилешко, вино, бренди върху сребърен поднос с позлата.

Навън, през стъклата на един прозорец, висок от пода до тавана, в светлината на нощното априлско небе се открояваха колони, наредени в полукръг около параден двор, затворен с трикрили врати — едната широка, другите две ниски; в средата имаше много висока врата за каляски; отдясно — по-ниска врата за конници, отляво — малка врата за пешаци. Вратите бяха затворени с решетки, чиито железа завършваха с блестящи остриета; средната врата бе увенчана с висока скулптура. Колоните трябва да бяха от бял мрамор, както и настилката на двора, която блестеше като снежна покривка и ограждаше с плоските си плочи смътно очертана в мрачевината мозайка; при дневна светлина многоцветната глеч на тази мозайка вероятно представлява огромен герб по флорентински образец. Зигзаговидни балюстради, които ту се изкачваха, ту слизаха, бяха не друго, а парапети на стълбища, съединяващи тераси. Над двора мъгливо и неясно се открояваше в нощта някаква огромна постройка. Късчета небе, изпълнено със звезди, очертаваха силует на дворец.

Съзираше се обширен покрив, стрехи с волути, мансардни прозорци с козирки като каски, комини, подобни на кули, и корнизи с неподвижни богове и богини. В полумрака между колоните се виждаха струите на фееричен водоскок, които нежно клокочеха и се изливаха в басейн във вид на пръски и водопади, и всичко това приличаше на разсипано ковчеже със скъпоценности, което безумно пилее по вятъра диаманти и бисери за развлечение на околните статуи. Очертаваха се дълги редици прозорци и между тях — паноплии в пълен релеф и бюстове на подставки. Върху основните цокли се редуваха каменни трофеи и шлемове с пера, статуи на богове.

В дъното на стаята, където се намираше Гуинплейн, срещу прозореца, от едната страна се виждаше камина, висока до тавана, а от другата — едно от онези огромни средновековни легла с балдахин, на които са се качвали със стълбичка и където човек може да легне напреки. Впрочем до леглото наистина имаше стълбичка. Редица кресла покрай стените и редица столове пред креслата допълваха наредбата. Таванът имаше форма на саркофаг. В камината, по френски обичай, бе запален голям огън от дърва и по буйните пламъци с розови и зеленикави отблясъци познавачът би отгатнал, че горяха ясенови цепеници, което е извънредно голям лукс. Стаята беше толкова обширна, че двата свещника не успяваха да я осветят. Няколко свободно спуснати завеси сочеха врати за съседни помещения. С квадратните си и тежки форми всичко тук напомняше старата пищна мода от времето на Джеймс I. Както подът и стените, така и камината, масите, креслата, столовете, всичко беше покрито с кърмъзено кадифе. Никаква позлата освен на тавана, където, на еднакво разстояние от четирите ъгъла, блестеше огромен кръгъл метален щит, върху който святкаха гравирани хералдически знаци; сред тях, върху два долепени герба, личеше баронски обръч за глава и корона на маркиз. Дали всичко това беше от позлатена мед или от сребро с позлата? Не се знаеше. Приличаше на злато. А в средата на този разкошен таван, приличен на великолепен тъмен свод, пламтящият щит хвърляше отблясъци като слънце в нощно небе.

Човекът, свикнал да живее на свобода, се чувствува почти толкова неспокоен в дворец, колкото и в тъмница. Блясъкът на този дом смущаваше. Всяко великолепие внушава страх. Кой ли живееше в този дворец? На кой ли исполин принадлежеше това великолепие? Леговище на кой ли лъв беше този палат? Още зашеметен, Гуинплейн седеше със свито сърце.

— Къде съм? — рече той.

Човекът, който стоеше изправен пред него, отговори:

— Вие сте у дома си, милорд.