Виктор Юго
Човекът, който се смее (95) (Том 4)

VI
Горната и Долната камара

Изведнъж в Камарата блесна силна светлина. Четирима дверопазители внесоха и поставиха от двете страни на престола четири запалени многосвещници. Тача осветен, тронът потъна в пурпурно сияние. Празен, но величав. Присъствието на кралицата с нищо не би го направило по-внушителен.

Влезе пазителят на черния жезъл и като вдигна жезъла в ръка, каза:

— Техни милости комисарите на нейно величество.

Всички разговори стихнаха.

Един чиновник с перука и съдийска мантия се появи на прага на голямата врата. Той носеше възглавничка с извезани кралски лилии, върху която се виждаха пергаменти. Пергаментите бяха законопроекти. На всеки висеше копринен шнур, наричан „bill“ или „bulle“ (понякога той е от злато), поради което законът в Англия се нарича „бил“, а в Рим — „була“.

След този чиновник вървяха трима мъже с перски мантии и шапки с пера на главите.

Бяха кралските комисари. Първият беше лордът — върховен ковчежник на Англия — Годолфин, вторият беше лордът — председател на съвета — Пембрук, третият беше лордът на частния печат — Нюкасъл.

Вървяха един след друг не по реда на титлите, а на длъжностите си, като Годолфин водеше, а Нюкасъл беше на последно място, макар да беше херцог.

Стигнаха до скамейката пред престола, поклониха се на „кралското кресло“, свалиха и пак наложиха шапките си и седнаха на скамейката.

Лорд-канцлерът погледна пазителя на черния жезъл и каза:

— Повикайте общините.

Пазителят на черния жезъл излезе.

Писарят, който беше на длъжност при Камарата на лордовете, постави на масата, сред карето, образувано от торбите с вълна, възглавничката, върху която бяха законопроектите.

Настъпи пауза, която продължи няколко минути. Двама зверопазители поставиха пред преградата пейка с три стъпала, тапицирана с алена коприна и украсена с лилии, очертани със златни гвоздеи.

Голямата врата, която се бе затворила, отново се отвори и един глас извика:

— Верноподаните представители на английските общини!

Пазителят на черния жезъл известяваше за пристигането на другата половина от парламента.

Лордовете наложиха шапките си.

Членовете на общините влязоха, предшествувани от говорителя. Всички бяха гологлави.

Те се спряха до бариерата. Бяха с градски, повечето черни дрехи и носеха саби на кръста.

Говорителят, достопочтеният Джон Смит, ескуайър, член на парламента като представител на градчето Андоувър, се качи на пейката, която бе поставена пред бариерата. Говорителят на общините носеше дълга докторска мантия от черен атлаз с широки ръкави, обшита по ръбовете отзад и отпред със златни галони, и по-малка перука от лорд-канцлера. Той беше величествен, но нискостоящ.

Прави и гологлави, всички представители на общините, включително и говорителят, стояха в очакване пред седналите с шапки на главите перове.

Сред тях се забелязваха Джоузеф Джекил, главен съдия на Честър, трима заклети законоведи на нейно величество — Хупър, Поуис и Паркър, както и главният прокурор Джеймс Монтагю и върховният прокурор Саймън Харкорт. Освен неколцина баронети и рицари и деветима лордове „по благоволение“ — Хейстингтън, Уиндзор, Уудсток, Мордант, Грамби, Скъдъмор, Фиц-Хардинг, Хайд и Бъркли, синове на перове и наследници на перии, всички бяха хора от народа. Тъмна мълчалива тълпа.

Когато шумът от стъпките на всички тези новодошли спря, пазителят на черния жезъл, застанал на вратата каза:

— Слушайте!

Писарят на короната стана. Той взе, разгъна и прочете първия от пергаментите, поставени върху възглавничката. Беше послание на кралицата, с което тя назначаваше трима комисари, за да я представляват в нейния парламент и с право да утвърждават законопроектите, а именно…

Тук писарят повиши глас:

— Сидни, граф Годолфин.

Писарят се поклони на лорд Годолфин. Лорд Годолфин повдигна шапката си. Писарят продължи:

— Томас Хърбърт, граф Пембрук и Монтгомъри.

Писарят се поклони на лорд Пембрук. Лорд Пембрук докосна с пръст шапката си. Писарят продължи:

— Джон Холис, херцог Нюкасъл.

Писарят се поклони на лорд Нюкасъл. Лорд Нюкасъл кимна с глава.

Писарят на короната седна. Писарят на парламента стана. Помощникът му, който стоеше на колене, също стана и се изправи зад него. Двамата бяха обърнати с лице към престола и с гръб към представителите на общините.

На възглавничката имаше пет законопроекта. Тези пет законопроекта, гласувани от общините и одобрени от лордовете, очакваха кралско утвърждение.

Писарят на парламента прочете първия законопроект.

Беше предложение на общините разноските по разкрасяването на резиденцията Хамптън Корт, извършено по заповед на кралицата, да минат за сметка на държавата — обща сума от един милион лири стерлинги.

След като предложението бе прочетено, писарят дълбоко се поклони на престола. Помощник-писарят се поклони още по-дълбоко, после се полуобърна към представителите на общините и каза:

— Кралицата приема вашето доброволно дарение и дава съгласието си.

Писарят прочете втория законопроект.

Беше законопроект, с който се предвиждаше да бъдат осъждани на затвор и глоба всички отклоняващи се от служба в опълчението. Опълчението (войска, която мъкнат където си щат) е нещо като градска милиция, която служи безплатно и която по времето на Елизабет, при приближаването на Армадата, бе дала сто осемдесет и пет хиляди пешаци и четиридесет хиляди конници.

Двамата писари се поклониха все така дълбоко пред престола, след което помощник-писарят, застанал в профил към представителите на общините, каза:

— Такава е волята на нейно величество.

Третият законопроект увеличаваше десятъка и пребендите на епархията Личфийлд и Ковънтри, която е една от най-богатите в Англия, учредяваше рента на катедралата, увеличаваше броя на канониците и повишаваше доходите на духовенството, „за да се удовлетворят нуждите, както се казваше във встъплението, на нашата свята църква“.

Четвъртият проект прибавяше към бюджета нови данъци — върху мраморната хартия, върху наемните каляски, чийто брой за Лондон бе определен на осемстотин, всяка от които плащаше по петдесет и две лири годишна такса; върху приходите на адвокатите, прокурорите и ходатаите — по четиридесет и осем лири годишно от всеки; върху щавените кожи, „въпреки, се казваше във встъпителната част, оплакванията на кожарите“; върху сапуна, „въпреки протеста на град Ексетър и на Девъншир, където се произвежда много серж и сукно“; върху виното по четири шилинга на бъчва, върху брашното, върху ечемика и хмела и „тъй като нуждите на държавата трябва да бъдат над търговските съображения“, се казваше във встъплението, за още четири години се възобновяваше данъкът върху тонажа, който се движеше между шест френски лири на тон за корабите, идващи от Запад, и осемнадесет лири за корабите, идващи от Изток. Най-сетне този законопроект обявяваше за недостатъчен обикновения данък на глава, вече събран за текущата година, и завършваше с една допълнителна такса, обща за цялото кралство, от четири шилинга или четиридесет и осем френски петака на всеки поданик, със забележка, че онези, които откажат да издължат тази сума, ще заплатят двойна такса. Петият проект забраняваше приемането в болниците на пациенти, които предварително не оставят една лира, за да се заплати в случай на смърт погребението им. Един след друг трите последни „била“, както и двата първи, бяха утвърдени и превърнати в закони чрез изложената по-горе процедура: поклон към престола и традиционната формула: „Такава е волята на кралицата“, изречена от помощник-писаря през рамо към представителите на общините.

После помощник-писарят отново коленичи пред четвъртата торба с вълна и лорд-канцлерът каза:

— Да бъде сторено както бе пожелано.

С това кралското заседание приключи.

Говорителят, превит на две пред канцлера, слезе заднишком от пейката, като прибираше мантията си изотзад; представителите на общините се поклониха до земи и докато Горната камара, без да обръща внимание на всички тези поклони, отново се връщаше към прекъснатия си дневен ред, Долната камара се оттегли.