Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
V
Кралица Ан
1
Над тази двойка беше Ан[1], кралицата на Англия.
Ан беше най-обикновена жена. Весела, благосклонна, почти величествена. Никое от качествата й не стигаше до добродетел, никое от несъвършенствата й не стигаше до зло. Пълнотата й беше подпухналост, хитростта й — тромава, добротата й — глупава. Беше упорита и мека. Като съпруга беше невярна и вярна, тъй като имаше любимци, на които отдаваше сърцето си, и съпруг, за когото пазеше леглото си. Като християнка беше еретичка и същевременно църковница. Имаше едно хубаво нещо — силен врат като на Ниоба. Всичко останало у нея беше несполучливо. Беше кокетка, но неумела и същевременно порядъчна. Кожата й беше бяла и гладка и тя много я излагаше на показ. От нея е произлязла модата да се носи стегнат гердан от едри бисери. Имаше тясно чело, чувствени устни, месести бузи, изпъкнали очи, лошо зрение. Късогледството се простираше и върху ума й. Освен някои макар и редки изблици на сърдечност, почти толкова неприятни, колкото и гневът й, тя живееше в постоянно състояние на мълчаливо мърморене и на свъсено мълчание. Полуизричаше думите си, които човек трябваше да отгатва. Тя беше смесица от добродушна жена и зла дяволица. Обичаше неочакваността, което е дълбоко женско качество. Ан беше едва усъвършенствувано издание на най-обикновена Ева. И на това именно недодялано същество се бе паднало щастието да седи на престол. Освен това пиеше. Мъжът й беше датчанин, и то расов.
Ан беше тори, а управляваше чрез вигите. По женски, безразсъдно. Имаше пристъпи на бесен гняв. Тогава чупеше. Човек не може да си представи по-неумело боравене с държавните работи. Тя просто изпускаше събитията на земята. Цялата й политика беше спукана. Умееше да прави големи катастрофи от незначителни поводи. Когато я прихванеше да прояви властта си, наричаше това „да удари с ръжен“.
С дълбоко замечтан вид изричаше думи като например:
— Никой пер не може да носи шапка в присъствието на краля с изключение на Корси, барон Кинсейл, пер ирландски.
Казваше също:
— Ще бъде несправедливо мъжът ми да не е лорд-адмирал, щом баща ми е бил лорд-адмирал.
И направи Джордж Датски върховен адмирал на Англия, „and of all Her Majesty’s Plantations“[2]. От нея като пот непрекъснато се излъчваше лошо настроение. Тя не изразяваше мисълта си, а я изпускаше. В тази гъска имаше някакъв сфинкс.
Тя съвсем не мразеше „фъна“ — тази закачлива и злосторна шега. Да можеше да направи Аполон гърбав — щеше да е най-голямата й радост. Но би го оставила бог. Понеже беше добра, тя се стремеше да не отчайва никого, а отегчаваше всички. Често говореше без заобикалки и едва ли не псуваше — като Елизабет. От време на време изваждаше от един мъжки джоб в полите си малка кръгла кутия от ковано сребро, върху която бе нарисуван портретът й в профил, между двете букви К. А., отваряше я и с върха на пръста си взимаше малко помада, с която си начервяваше устните. И след като по такъв начин разкрасеше устата си, се смееше. Много обичаше да яде зенландски плоски медени питки. Гордееше се с пълнотата си.
Преди всичко пуританка, тя все пак с удоволствие би се увличала по представления. По едно време й хрумна да създаде Музикална академия по примера на френската. През 1700 година един французин, на име Фортьорош, поиска да построи в Париж „Кралски цирк“, който щеше да струва четиристотин хиляди лири, но Д’Аржансон се противопостави; тогава този Фортьорош пристигна в Англия и почти съблазни кралица Ан с предложението си да построи в Лондон театър с машини, по-красив от този на френския крал и с „четвърто подземие“. Като Луи XIV, и тя обичаше каляската й да препуска. Сменявайки конете, успяваше понякога да измине за по-малко от час пътя от Уиндзор до Лондон.
2
По времето на Ан никакви събрания не можеха да се състоят без разрешението на двама мирови съдии. Ако се съберяха дванадесет души, макар и за да ядат стриди и да пият портър, те вършеха предателство.
При нейното царуване, което все пак беше относително благодушно, насилственият набор за флотата се извършваше с крайна безогледност. Печално доказателство, че англичанинът е по-скоро поданик, отколкото гражданин. От векове кралете на Англия действуваха като тирани в противоречие с всички стари харти на свободите[3]. Което даваше повод на Франция да злорадствува и да негодува. Но злорадството й бе донякъде неоправдано, понеже тя заместваше английския насилствен набор за флотата с насилствен набор за войската. Във всички големи градове на Франция всеки читав човек, тръгнал из улиците по своя работа, бе изложен на опасността да бъде натикан от набирачите на войници в една къща, наречена „пещ“. Там те го затваряха заедно с други като него, подбираха годните за служба и ги продаваха на офицерите. През 1695 година в Париж имаше тридесет такива „пещи“.
Законите срещу Ирландия, издадени от кралица Ан, бяха жестоки.
Ан бе родена през 1664 година, две години преди Лондонския пожар. Основавайки се на този факт, астролозите (по онова време още имаше астролози и доказателство за това е, че Луи XIV се е родил в присъствието на астролог и е бил повит в хороскоп) бяха предсказали, че бидейки „по-голямата сестра на огъня“, тя ще стане кралица. И Ан наистина стана кралица благодарение на астрологията и на революцията от 1688 година[4]. Унизително й беше, че я е кръстил някакъв си Гилбърт, Кентърбърийски епископ. В Англия не беше възможно да си кръщелник на папата. Обикновен примат е не особено блестящ кръстник. Ан бе принудена да се задоволи с него. Нейна си бе вината. Защо беше протестантка?
Дания бе заплатила за девствеността й — „virginitas empta“[5], както казват старите харти, шест хиляди двеста и петдесет лири стерлинги рента, която се набираше от съдебния окръг Уординбърг и от остров Фемарн.
Ан следваше не по убеждение, а по навик традициите на Уилям. По време на нейното царуване, родено от революция, англичаните имаха толкова свобода, колкото можеше да се побере между Лондонската кула, където затваряха ораторите, и позорния стълб, отреден за писателите. Ан говореше малко датски — за интимните разговори с мъжа си, малко френски — за интимните разговори с Болингбрук. Едва си кълчеше езика, но в Англия беше на мода да се говори на френски, особено в двореца. Духовитости можеха да се казват само на френски. Ан много се грижеше за монетите, особено за медните монети, които са дребни и популярни; държеше да бъде добре представена върху тях. По време на нейното царуване сякоха шест фартинга. На опакото на първите три тя заповяда да изобразят просто един престол, на опакото на четвъртия пожела да има триумфална колесница, а на опакото на шестия — богиня с меч в едната ръка и маслинено клонче в другата и надпис „Bello et pace“[6]. Дъщеря на Джеймс II, който беше наивен и жесток, тя бе брутална.
И същевременно в дъното на душата си беше мека. Противоречие, което е само привидно. Гневът я преобразяваше. Нагрейте захар и тя почва да ври.
Ан беше популярна. Англия обича кралствуващите жени. Защо? Защото Франция ги изключва. И това вече е достатъчна причина. Възможно е дори да няма други. За английските историци Елизабет е олицетворение на величието, Ан — на добротата. И така да е. Но в тези женски дарувания няма нищо изтънчено. Всичко в тях е грубо. Грубо величие и груба доброта. Що се отнася до тяхната неопетнена добродетел, а Англия много държи на нея, ние не ще я оспорваме. Елизабет е девственица, укротявана от Есекс[7], а Ан съпруга, допълнена от Болингрук.
3
Народите имат идиотския навик да приписват на краля онова, което сами вършат. Те се бият. А кой печели славата? Кралят. Те плащат. А кой е разточителен? Кралят. И народите го обичат, задето е толкова богат. Кралят получава от бедните по жълтица, а връща на бедните по годоган. Колко е щедър! Колосът-пиедестал се възхищава от пигмея, когото носи на плещите си. Колко е голям тоя педя-човек! Нали е на гърба ми. Има един чудесен начин джуджето да стане по-голямо от великана — достатъчно е да се качи на раменете му. Но странното е, че великанът се оставя да го яхат, а че се и възхищава от величието на джуджето, това вече е глупаво. Човешка наивност.
Конната статуя, запазена само за кралете, много добре представя кралската власт. Конят е народът. Само че този кон бавно се преобразява. В началото е магаре, накрая — лъв. Тогава той хвърля конника си на земята и така се дойде в Англия до 1642 година, а във Франция — до 1789-та; а понякога го изяжда и така в Англия се стигна до 1649 година, а във Франция — до 1793-та[8].
Странно е, че понякога лъвът може пак да се превърне в магаре, но се случва. Тъкмо това се наблюдаваше в Англия. Народът отново си беше сложил самара на роялисткото идолопоклонничество. Кралица Ан, както вече казахме, беше популярна. Какво правеше тя, за да постигне това? Нищо. А да не прави нищо, е единственото, което се иска от английския крал. За това, че не върши нищо, той получава по тридесетина милиона годишно. През 1705 година Англия, която имаше само тринадесет военни кораба по времето на Елизабет и тридесет и шест при Джеймс I, вече притежаваше сто и петдесет. Англичаните имаха три армии — пет хиляди войници в Каталония, десет хиляди в Португалия, петдесет хиляди във Фландрия, и освен това плащаха четиридесет милиона годишно на монархическа и дипломатическа Европа, която английският народ винаги е издържал като публична жена. Когато парламентът гласува един патриотичен заем от тридесет и четири милиона за пожизнени ренти, хората просто се трупаха пред хазната, за да се включат в подписката. Англия бе изпратила ескадра в Източна Индия и друга на испанския бряг, начело с адмирал Лийк, и освен това четиристотин резервни кораба начело с адмирал Шоуъл. Англия току-що си бе присвоила Шотландия. Беше периодът между Хохщет и Рамийи и едната победа позволяваше да се предвиди другата. При Хохщет Англия бе заловила като в мрежа двадесет и седем батальона и четири драгунски полка и бе отнела сто левги територия на Франция, която стремглаво отстъпваше от Дунав до Рейн. Англия простираше ръка към Сардиния и Балеарите. Бе довела като победителка в своите пристанища десет испански линейни кораба и много галиони, натоварени със злато, Хъдсъновият залив и пролив вече бяха наполовина изоставени от Луи XIV — чувствуваше се, че той ще отстъпи и Акадия, Свети Христофор и Нова земя и че ще бъде твърде щастлив, ако Англия се съгласи да търпи френския крал да лови моруна на Бретонския нос. Англия се готвеше да му наложи срама сам да събори укрепленията при Дюнкерк. Междувременно тя бе окупирала Гибралтар и заемаше Барселона. Колко велики дела бяха извършени! Как да не се възхищава човек, че кралица Ан си бе дала труда да живее тъкмо в това време?
От известна гледна точка царуването на Ан изглежда като отражение на царуването на Луи XIV. Попаднала за известно време заедно с този крал на срещата, която ние наричаме история, Ан представлява негово смътно подобие.
Като него, и тя си играе на велико царуване — и тя си има паметници, изкуства, победи, капитани, литератори, фонд за издръжка на забележителни личности, галерия за шедьоври. Дворът й също така я следва, има тържествен вид, орден и марш. Той се състои от всички величия на Версай в умален вид, а те и без това не са чак толкова големи. Но пропорциите са спазени. Като прибавим и „God save the queen“[9], който при това положение можа да бъде заимствуван от Люли, общата илюзия става пълна. Не липсва нито едно лице. Кристофър Рен е доста приемлив Мансар, Сомърс струва колкото Ламоаньон. Ан си има свой Расин в лицето на Драйдън, свой Боало, представен от Поуп, свой Колбер — Годолфин, свой Лувоа[10] — Пембрук, и свой Тюрен — Марлборо. Само поувеличете перуките и намалете челата. Всичко това е тържествено и помпозно и някогашният Уиндзор почти не отстъпва на Марли[11]. Но тук всичко е от женски род и Аниният отец Телие се нарича Сара Дженингс. Впрочем в литературата вече се очертава някакъв зачатък на ирония, която петдесет години по-късно ще се превърне във философия — протестантският Тартюф е разобличен от Суифт така, както католическият Тартюф е разобличен от Молиер. Въпреки че по онова време се кара с Франция и я побеждава, Англия й подражава и се учи от нея; фасадата на Англия е осветена от френска светлина. Жалко, че царуването на Ан продължи само дванадесет години, иначе англичаните не биха чакали много да ги молят, за да казват „векът на Ан“, така както ние казваме „векът на Луи Четиринадесети“. Ан се появи на хоризонта през 1702 година, когато Луи XIV вече залязваше. Една от странностите на историята е, че изгряването на това бледо светило съвпада със залеза на пурпурното светило и че по времето, когато Франция има своя крал-слънце, Англия има своята кралица-луна.
Подробност, която заслужава да се отбележи: макар двете страни да водеха война, Луи XIV беше предмет на голямо възхищение в Англия. „Такъв именно крал е нужен на Франция“ — казваха англичаните. Любовта на англичаните към свободата им се допълва от известно приемане на робството за чуждите народи. Тази благосклонност към веригите, които оковават съседа, понякога стига до възторг към съседния деспот.
Така че, общо взето, Ан направи народа си „щастлив“, както казва на три пъти с очарователна настойчивост, на шеста и на девета страница в посвещението си и на трета страница в увода си френският преводач на книгата на Бивърел.
4
Кралица Ан имаше донякъде зъб на херцогиня Джоузиан, и то по две причини:
Първо — защото намираше херцогиня Джоузиан красива.
Второ — защото намираше красив годеника на херцогиня Джоузиан.
Две причини са достатъчни, за да породят ревност у обикновената жена. За кралица стига и една.
Нека прибавим: тя се сърдеше на Джоузиан, задето й беше сестра.
Ан не обичаше жените да са красиви. Смяташе това за противно на добрите нрави.
Що се отнася до самата нея — тя беше грозна.
Макар и не по собствено желание.
Част от религиозността й се дължеше на тази грозота.
Красива и учена, Джоузиан дразнеше кралицата.
За грозна кралица една красива херцогиня не е приятна сестра.
Друга причина да недоволствува от сестра си беше „неподходящият“ произход на Джоузиан.
Ан беше дъщеря на Ан Хайд, обикновена лейди, законно, но неохотно взета за съпруга от Джеймс II до времето, когато той беше Йоркски херцог. Понеже във вените й течеше тази нисша кръв, Ан се чувствуваше само наполовина от кралски род и Джоузиан, дошла по съвсем нереден начин на бял свят, подчертаваше по-дребната, но съществена нередност в произхода на кралицата. Дъщерята на неравния брак гледаше с неудоволствие край себе си дъщерята на незаконната връзка. Всичко това налагаше някакво неприятно сравнение, но в ущърб на кралицата. Джоузиан имаше право да каже на Ан: „Моята майка струва не по-малко от вашата.“ В двора не отваряха дума по въпроса, но очевидно така мислеха. Това бе досадно за нейно кралско величество. Кому бе нужна тази Джоузиан? Какво й бе хрумнало да се ражда? Изобщо необходима ли бе някаква си Джоузиан? Известни роднински връзки са унизителни.
Все пак Ан се държеше добре с Джоузиан.
Може би дори би могла да я обича, ако не й беше сестра.