Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
V
Уопънтейкът
В един случай обаче той помисли, че ще е по-благоразумно да се откаже от това си благоразумие и прецени, че ще е полезно да се опита да обезпокои Гуинплейн. Вярно е, че се отнасяше до нещо, което според Урсус беше още по-сериозно, отколкото заговорите на панаирджиите и духовниците. Веднъж, когато броял сбора от представлението, Гуинплейн вдигнал един фартинг, паднал на земята, взел да го разглежда и в присъствието на стопанина на странноприемницата се изказал неблагопристойно, в смисъл че фартингът представлява сиромашията на народа, а отпечатъкът под образа на Ан представя тунеядското великолепие на трона. Повторени от чичо Никълъс, думите му бяха извървели толкова път, че бяха стигнали до Урсус чрез Фиби и Винос. Урсус го втресе. Бунтовни думи. Посегателство срещу короната. Той остро смъмри Гуинплейн:
— Внимавай с тая твоя отвратителна уста! За големите има едно правило — да не вършат нищо, и едно правило за малките — да не говорят нищо. Беднякът има един приятел — мълчанието. Той може да произнася само едносричната дума „да“. Едничкото му право е да признава и да се съгласява. Да — на съдията. Да — на краля. Ако им е угодно, големците ни налагат с тояги — и мене са ме налагали, — това е тяхна привилегия; и да ти строшат костите, не губят нищо от величието си. Има един такъв орел, казва се осифрагос — костолом. Да почитаме скиптъра, който е първенец сред тоягите. Уважението е благоразумие, а подмазването — егоизъм. Ако оскърбиш своя крал, ти се излагаш на същата опасност, както ако някое момиче се осмели да отреже гривата на лъв. Научавам, че си дрънкал нещо за фартинга, който е същото като лиарда, и че си злословил по отношение на този августейши медал, срещу който на пазара ни отпускат половин четвъртина солена херинга. Внимавай! Вразуми се! Знай, че съществуват наказания. Проникни се от законодателните истини! Ти се намираш в страна, където за отсичането на едно малко тригодишно дърво преспокойно можеш да отидеш на бесилото. На хулителите стягат краката в главини, в пияниците затварят в буре без дъно, за да могат да вървят, с една дупка отгоре за главата и две дупки отстрани за ръцете, така че да не могат да легнат. Който удари някого в залата на Уестминстър, се осъжда на доживотен затвор, а имотите му се конфискуват. Ако удариш някого в кралския дворец, отсичат ти дясната ръка. Чукнеш някой нос, потече кръв, и оставаш без ръка. Уличеният в ерес от епископския съд се изгаря жив. За една нищо и никаква работа Кътбърт Симпсън е бил разчекнат на колело. Само преди три години, в 1702 година — не толкова отдавна, както виждаш, — привързаха на позорния стълб един злодей, наречен Даниел Дефо, защото се бе осмелил да напечата имената на членовете на Камарата на общините, които предния ден бяха говорили в парламента. Ако някой измени на владетеля, жив го изкормят, изтръгват сърцето му и го зашлевяват с него по двете бузи. Набий си в главата тези познания по право и правосъдие! Никога да не си позволиш да кажеш излишна дума и при най-лека заплаха да си плюеш на петите — такава храброст аз прилагам и препоръчвам. На безстрашие се учи от птиците, на бъбривост — от рибите. Впрочем това й е чудесното на Англия — че законодателството й е много меко.
Като свърши с мъмренето, Урсус още дълго не можа да се успокои. Гуинплейн въобще не се разтревожи. У младите дързостта се дължи на липсата на опит. Все пак изглеждаше, че Гуинплейн с право остана спокоен — седмиците течаха мирно и нищо не показваше, че думите относно кралицата ще имат последствия.
Урсус — това вече ни е известно — бе лишен от апатия и като сръндак непрекъснато беше нащрек.
Един ден, скоро след като бе нахокал Гуинплейн, Урсус надзърна през прозорчето в стената, което гледаше навън, и побледня.
— Гуинплейн!
— Какво?
— Погледни.
— Къде?
— На площада.
— Какво има?
— Виждаш ли оня минувач?
— Човека, облечен в черно ли?
— Да.
— Който държи нещо като боздуган?
— Да.
— Е, та какво?
— Какво ли, Гуинплейн? Този човек е уопънтейкът.
— Какво е уопънтейк?
— Пристав на стотицата[1].
— А какво е пристав на стотицата?
— Това е praepositus hundredi.
— Какво е praepositus hundredi?
— Един страшен офицер.
— Какво носи в ръката си?
— Айрън уепън.
— Какво е това айрън уепън?
— Едно желязо.
— Какво прави с него?
— Преди всичко се заклева над него. И затова го наричат уопънтейк.
— След това?
— След това те докосва с него.
— С кое?
— С този айрън уепън.
— Уопънтейкът те докосва с айрън уепъна ли?
— Да.
— Какво означава това?
— Това означава: „Тръгвай с мене!“
— И трябва да тръгнеш с него ли?
— Да.
— Къде?
— Знам ли?
— А той казва ли ти къде те води?
— Не.
— Но нали можеш да го запиташ?
— Не.
— Как така?
— Той не ти казва нищо, и ти не му казваш нищо.
— Но…
— Той те бутва с айрън уепъна — и край. Длъжен си да вървиш.
— Но къде?
— След него.
— Но къде?
— Където той намери за добре, Гуинплейн.
— А ако се възпротивиш?
— Обесват те.
Урсус отново подаде глава през прозорчето, пое дълбоко дъх и каза:
— Слава богу, отмина! Не е идвал за нас.
Вероятно Урсус се страхуваше повече, отколкото се полага, от възможни клюки и доноси във връзка с необмислените думи на Гуинплейн.
Чичо Никълъс, който ги бе чул, нямаше никакъв интерес да излага бедните хорица от Зеления сандък. От Човека, който се смее, той направо забогатя. „Победеният хаос“ имаше двоен успех: благодарение на него изкуството тържествуваше в Зеления сандък, а пиянство процъфтяваше в кръчмата.