Виктор Юго
Човекът, който се смее (12) (Том 4)

III
Тревожните хора по тревожното море

Двама души на кораба изглеждаха угрижени — старецът и стопанинът на урката, когото не бива да смесваме с главатаря на шайката. Стопанинът бе загрижен за състоянието на морето, старецът — за небето. Единият не изпускаше от очи вълните, другият следеше неотклонно облаците. Поведението на водата тревожеше стопанина; старецът сякаш се опасяваше от зенита. Той дебнеше звездите през всеки процеп в облаците.

Беше мигът, когато е още светло, но тук-там по някоя звезда слабо пронизва вечерната дрезгавина.

Хоризонтът изглеждаше странен. Мъглата се разстилаше неравномерно по него.

Откъм сушата имаше повече мъгла, а над морето — повече облаци.

Още преди да излезе от Портлан Бей, разтревожен от вълнението, стопанинът веднага предприе подробна проверка на корабното стъкмяване. Не дочака да преминат носа. Още преди това прегледа задръжниците и провери дали връзките на долните крепила са в добро състояние и здраво държат марсовите въжета. Такива предпазни мерки се взимат, когато човек смята да развива голяма скорост.

Недостатъкът на урката беше, че тя газеше с около един фут повече отпред, отколкото отзад.

Стопанинът непрекъснато шареше между пътевия и главния компас, като наблюдаваше през двата засечника неподвижните предмети на брега, за да определи по тях посоката на вятъра. Отначало се разрази бейдевинд; това, изглежда, не го разтревожи, макар да се отклоняваха с пет пункта от курса. Той гледаше по възможност лично да държи кормилото — очевидно считаше, че друг не ще може да използува силата на вятъра, тъй като в случая от кормилото зависеше скоростта на движение.

Разликата между истинския и магнитния курс е толкова по-голяма, колкото по-бързо се движи корабът, и затова изглеждаше, че урката се извръща по посоката на вятъра повече, отколкото това бе в действителност. Нямаше бекщаг и урката не се движеше в права посока, но истинският курс личи ясно само при попътен вятър. Ако на небето се наблюдават дълги ленти от облаци, които се съединяват на хоризонта, тази точка е изходната точка на вятъра. Тази вечер обаче духаха различни ветрове и трудно можеше да се определи посоката. Затова и стопанинът се боеше от възможни заблуди.

Той въртеше кормилото внимателно и същевременно смело, държеше вятъра, като следеше за всяко отклонение, внимаваше за всяко потръпване, не оставяше кораба да се насочи към брега, наблюдаваше наклоняването му, отбелязваше и най-дребните трептения на кормилото, следеше с очи и най-незначителните подробности, поривите на вятъра; от страх да не се случи нещо непредвидено постоянно се държеше на известно разстояние от брега, покрай който се движеше корабът, и главно гледаше ъгълът между ветропоказателя и кила да бъде по-голям от ъгъла на платната, тъй като при малък пътеви компас румбът на вятъра, показван от компаса, е винаги съмнителен. Постоянно сведеният му поглед следеше всички промени на вълните.

Един път само вдигна очи към небосвода и се опита да съзре трите звезди, които очертават колчана на Орион; тези звезди се наричат Тримата влъхви и една поговорка, останала от времето на някогашните испански боцмани, гласи: „Докато виждаш Тримата влъхви, не си далеч от спасителя“.

В момента, когато стопанинът на урката оглеждаше небето, на другия край на кораба старецът измърмори като на себе си:

— Не се вижда дори Полярната звезда, нито Антарес^[1], макар да е червен. Никаква звезда не прозира.

Останалите не проявяваха ни най-малка загриженост.

Все пак, след като радостта им от успешното бягство премина, те усетиха, че се намират в открито море през месец януари и че духа леден вятър. Невъзможно бе да се подслонят в кабината — тя беше тясна и освен това претъпкана с багаж и бали. Багажите принадлежаха на пасажерите, а балите — на екипажа, защото урката не беше кораб за разходки, а служеше за контрабанда. Пътниците бяха принудени да се настанят на палубата, с което тези скитници бързо се примиряват. Свикнали да живеят на открито, те лесно се приготвят за нощуване. Под звездите се чувствуват като у дома си, а студът им помага да заспят — понякога и да умрат.

Впрочем тази нощ, както вече видяхме, нямаше звезди.

В очакване на вечерята лангедокецът и генуезецът се свиха до жените край мачтата под брезентите, които моряците им хвърлиха.

Плешивият старец стоеше на носа неподвижен и сякаш не усещаше студа.

От кормилото, при което се намираше, стопанинът на урката нададе гърлен вик, напомнящ крясъка на птица, наричана в Америка „възклицател“. При този зов главатарят на бандата се приближи и стопанинът се обърна към него със следните думи:

— Etcheco jaüna!

С тези две баскски думи, които означават „планински орачо“, древните кантабрийци започват тържествен разговор, изискващ сериозно внимание.

После стопанинът посочи с пръст стареца и разговорът продължи на испански, само че доста изкълчен, защото те говореха на диалекта на испанските планинци. Ето въпросите и отговорите:

— Планински орачо, кой е този човек?

— Човек.

— Какви езици говори?

— Всички.

— Какво знае?

— Всичко.

— Коя е родината му?

— Никоя и всички.

— Кой е неговият бог?

— Бог.

— Ти как го наричаш?

— Лудия.

— Как казваш, че го наричаш?

— Мъдреца.

— Какъв е той сред вас?

— Това, което е.

— Главатар?

— Не.

— Какво тогава?

— Душата.

Главатарят и собственикът се разделиха, всеки се върна към своите мисли и малко след това „Матутина“ излезе от залива.

Започна голямото люшкане в открито море.

Там, където нямаше пяна, водата изглеждаше мазна. В здрача вълните изотзад приличаха на локви жлъч. Тук-там някоя дълга плоска вълна, покрита със звездообразни пукнатини, напомняше стъкло, ударено с камък. Водовъртежът в центъра на всяка звезда трепкаше с фосфоресциращ блясък като отражение на изчезналата светлина в зениците на кукумявка.

„Матутина“ пресече гордо и ловко страшния прибой на Чеймбърската плитчина. Чеймбърската плитчина е прикрито препятствие при изхода от портландските води във форма на амфитеатър. Тя представлява заливче под водата с издялани от вълните стъпала, кръгла и симетрична арена, дълбока, колкото е висок Юнгфрау, но залята от вода, истински Колизей в океана, който подводният плувец съзира в призрачната прозрачност на глъбините. Тук хидрите водят сражения и морските чудовища си дават среща. Според преданията в дъното на тази гигантска фуния имало скелети на кораби, уловени и потопени от огромния паяк Кракен, наречен още риба-планина. Такива са страшните морски усои.

Призрачният живот, който се води там и който ние не познаваме, на повърхността се изявява само в леки тръпки.

През деветнадесети век Чеймбърската плитчина вече е изчезнала. Неотдавна построеният вълнолом и подводното течение, което той предизвика, подрина и разруши тази забележителна подводна архитектура, както насипът, издигнат в Кроазик през 1760 година, забави с четвърт час приливите и отливите, макар приливите и отливите да са нещо вечно. Но вечността се подчинява на човека повече, отколкото си мислим.