Виктор Юго
Човекът, който се смее (86) (Том 4)

II
Дворец, приличен на гора

В дворците по италиански образец, а Корлеоне Лодж беше тъкмо такъв дворец, има много малко врати. Вместо тях завеси, килими, гоблени.

По онова време вътрешността на всички дворци представляваше невъобразима бъркотия от стаи и коридори, преливащи от лукс — позлата, мрамор, дърворезба, източни копринени платове, кътчета, пълни с тайнственост и мрак, други — залети в светлина. Това бяха богати и весели свърталища, с лакирани, блестящи стаички, със стени, покрити с холандски фаянсови плочки или с португалски „асулехос“, с високи прозорци с навеси, със застъклени кабинки, прилични на фенери. Дълбоки ниши в дебелите стени бяха също така удобни местенца. Тук-там се срещаха гардеробни, които имаха вид на огромни бонбониери. Те се наричаха „малките апартаменти“ и в тях се извършваха престъпленията.

Бяха много удобни, ако трябваше да се убие херцог Дьо Гиз^[1] или да се прелъсти красивата жена на председателя Силвекан, или по-късно — да се задушат виковете на момиченцата, които си водеше Льобел. Сложни жилища, в които новодошлият не можеше да се оправи. Места за отвличане — подмоли, където потъваха изчезналите. В тези елегантни пещери принцовете и благородниците събираха плячката си; граф Дьо Шароле криеше в една от тях госпожа Куршан, жената на референта от държавния съвет; господин Дьо Монтюле криеше дъщерята на Одри — арендатора в Кроа Сен Ланфроа; принц Конти криеше двете красиви хлебарки от Ил Адан; херцог Бъкингам криеше бедната Пекиуел и тъй нататък. Нещата, които се вършеха в тези дворци, бяха от онези, които се вършат, както казва римският закон, „vi, clam et precario“ — силом, тайно и за кратко време. Който влезеше в тях, оставаше толкова, колкото господарят желаеше. Това бяха златни карцери. Приличаха на манастири и на сараи. Стълби се виеха, изкачваха се, слизаха. Спирали от стаи, свързани една с друга, те връщаха на мястото, откъдето си тръгнал. Някоя галерия завършваше с параклис. Изповедня водеше към алков. Вероятно разклоненията на коралите и каналчетата на морската гъба бяха послужили за образец на архитектите, които бяха строили „малките апартаменти“ в дворците на крале и благородници. Това бяха неизбродими лабиринти. Въртящи се портрети откриваха входове и изходи. Всичко се движеше с машинарии. Налагаше се — тук се разиграваха драми като на театрална сцена. Този кошер се разпростираше по всички етажи от зимника до тавана. Нещо като мадрепора, вградена във всички дворци, и на първо място Версай, като жилище на пигмеи, включено в дом на титани. Коридори, молитвени стаички, гнезденца, клетки, скривалища. Най-различни дупки, в които се тъпчеха низостите на величията.

Тези криволичещи в стените помещения навяваха мисли за игри, за завързани очи, за опипващи ръце, за сдържани смехове — сляпа баба и криеница; но същевременно те припомняха за Атридите, за Плантадженетите, за Медичите, за необузданите рицари Елц, за Рицио, за Моналдески, за саби, гонещи беглец от стая в стая.

В древността също е имало такива тайнствени домове, в които пищността и ужасите си съперничеха. За тях можем да съдим по някои подземни египетски гробници, като криптата на фараон Псаметих, открита от Пасалакуа. У старите поети четем за ужаса на тези подозрителни сгради. Error circumflexus, locus implictitus gyris^[2].

Гуинплейн се намираше в малките апартаменти на Корлеоне Лодж. Лабиринтът от коридори и килийки, прикрити врати и неочаквани входове го спираше и го бавеше. Той би желал да тича, а бе принуден да се лута. Мислеше, че ще трябва само да блъсне една врата, а трябваше да разплита цяло объркано гранче от помещения.

Минаваше от стая в стая, за да излезе на кръстовище от салони.

Не срещаше жива душа. Ослушваше се. Никакво движение.

Понякога му се струваше, че се връща по стъпките си.

От време на време мислеше, че някой иде насреща му. Нямаше никого — беше собственото му отражение в огледало.

Беше той, с дрехи на благородник. Невероятно. Успяваше да се познае, но не веднага.

Вървеше, като минаваше през всички входове, които се изпречваха на пътя му.

Блуждаеше из лабиринт от интимни помещения — тук кокетна стаичка с рисунки и скулптури, донейде неприлични, но доста умерени, там съмнителен параклис, облицован със седеф и емайл, с резби от слонова кост, изработени толкова изящно, че би трябвало да се гледат под лупа като капаци на табакери; още по-нататък някоя от онези флорентински ниши, които още тогава се наричаха „будоари“ и бяха пригодени за дами в лошо настроение. Навсякъде — по таваните, по стените и дори по подовете — имаше кадифени или метални изображения на птици, на дървета, на странни растения, обвити с бисери, изпъкнали везби, кехлибарени настилки, портрети на воини и на кралици, на жени-тритони с корем на хидра. Полирани кристали отразяваха и пречупваха светлината. Стъклени украшения блестяха като скъпоценности. Тъмни кътчета сияеха. Не се разбираше дали всички тези искрящи смарагдови фасетки, в които се отразяваха златните отблясъци на изгряващото слънце и плуваха нежни розови облачета, бяха миниатюрни огледала или огромни аквамарини. Крехко и внушително великолепие. Беше миниатюрен дворец или грамадно ковчеже за скъпоценности. Къща за Маб или украшение за Гео. Гуинплейн търсеше изхода.

Не го намираше. Невъзможно бе да се ориентира. Нищо не замайва повече от пищността, когато я виждаш за пръв път. Но независимо от това той се намираше в лабиринт. На всяка стъпка пред него се изпречваше някакво великолепно препятствие. Сякаш предметите искаха да му попречат да си отиде. Сякаш не желаеха да го пуснат. Като че бе попаднал в леплива примка от чудеса. Те го смайваха и го задържаха.

„Какъв ужасен дворец!“ — мислеше той.

Безпокоен, Гуинплейн се луташе из този лабиринт, питаше се какво означава всичко това, дали се намира в затвор, дразнеше се и се стремеше да излезе на въздух. Повтаряше си: „Деа! Деа!“, сякаш това име беше нишката, която не биваше да остави да се скъса и която щеше да го изведе навън.

От време на време се провикваше:

— Хей, има ли някой?

Никой не отговаряше.

Тези стаи нямаха край. Всичко бе пусто, тихо, великолепно, зловещо.

Така обикновено си представяме омагьосаните замъци.

Замаскираните отвори на отоплението поддържаха в коридорите и салончетата лятна температура. Сякаш някой магьосник бе грабнал месец юни и го бе затворил в този лабиринт. От време на време се разнасяха облаци от ухания, сякаш наблизо бяха скрити цветя. Беше топло. Всичко бе покрито с килими. Човек би могъл да се разхожда бос.

Гуинплейн надзърташе през прозорците. Гледката се променяше. Той ту виждаше градини, лъхащи пролетна и утринна свежест, ту нови фасади с различни статуи, ту вътрешни дворчета, оградени с високи здания, покрити с плочи, зеленясали и хладни; понякога река, която беше Темза, понякога една висока кула, която беше Уиндзор.

В ранното утро вън още нямаше минувачи.

Гуинплейн спираше. Ослушваше се.

— О, аз ще си отида! — казваше той. — Ще се върна при Деа. Не ще могат насила да ме задържат. Горко на този, който рече да ми попречи да изляза! Каква ли е тази голяма кула? Ако някой великан, пъклено куче, дракон прегражда вратата на този омагьосан дворец, ще го убия. Цяла войска да е — ще я унищожа. Деа! Деа!

Изведнъж той долови лек, много тих шум. Сякаш някъде наблизо течеше вода.

Той се намираше в една тясна галерия, затворена с двойна завеса, която се спускаше на няколко крачки от него.

Отиде до завесата, отвори я, влезе.

Попадна пред нещо неочаквано.