Виктор Юго
Човекът, който се смее (100) (Том 4)

I
Кучето-пазач може да бъде и ангел-хранител

Гуинплейн извика:

— Ти ли си, вълчо!

Хомо замаха опашка. Очите му светеха в тъмнината. Той гледаше Гуинплейн.

После пак започна да ближе ръцете му. Един миг Гуинплейн стоя като пиян. Огромна надежда нахлу в него и го разтърси. Хомо! Какво видение! От четиридесет и осем часа той понасяше всички възможни зашеметяващи удари на съдбата. Оставаше му да изпита и удара от радостта. И ето че и този удар падна върху него. Отново нещо сигурно или поне светлинка, която щеше да го отведе натам, това внезапно проявяване на незнайното милосърдие, което може би се крие в съдбата. Сред най-гъстия гробовен мрак животът казваше: „Тук съм.“ В мига, когато вече нищо не очакваше, пред него изведнъж се очерта избавление, освобождение и в най-критичния момент на сгромолясването отново намери някаква опорна точка. И всичко това беше Хомо. За Гуинплейн вълкът беше като озарен от светлина.

Междувременно Хомо се бе обърнал да си върви. Направи няколко крачки и погледна назад, сякаш за да види дали Гуинплейн го следва.

Гуинплейн тръгна подире му. Хомо размаха опашка и продължи пътя си.

Пътят, по който бе тръгнал вълкът, минаваше по наклона на кея, Ефрок Стоун, който се спускаше към брега на Темза. Воден от Хомо, Гуинплейн слезе по този наклон.

От време на време Хомо обръщаше глава, за да се увери, че Гуинплейн е зад него.

При известни върховни обстоятелства нищо до такава степен не прилича на ум, който разбира всичко, както простият инстинкт на привързаното животно. Животното е сомнамбул-ясновидец.

Има случаи, когато кучето чувствува нужда да следва господаря си, друг път — да го предшествува. Тогава инстинктът на животното направлява човешкия разум. Безпогрешният му усет прозира ясно сред онова, което за нас е мрак. Животното неопределено разбира, че трябва да стане водач. Знае ли, че човекът е в беда и че то трябва да му помогне да я преодолее? Вероятно не. А може би — да. Във всеки случай някой знае това вместо него; много често, както вече казахме, върховната помощ, която смятаме, че иде отдолу, всъщност иде отгоре. Ние не познаваме всички образи, които бог може да приеме. Какво е в случая това животно? Провидение.

След като стигнаха на брега, вълкът се спусна по тясната ивица земя, която минаваше край Темза.

Вълкът не издаваше никакъв звук, не лаеше, вървеше мълчаливо. Хомо следваше своя инстинкт и изпълняваше дълга си с мъдрата сдържаност на преследван от закона.

След петдесетина крачки той се спря. Отдясно се очертаваше скеля. На края на тази скеля, нещо като пристан на колове, неясно се съзираше тъмната маса на доста голям кораб. На палубата на кораба, откъм носа, мъждукаше светлинка, прилична на кандило, готово да угасне.

Вълкът за последен път се увери, че Гуинплейн върви след него, после скочи на скелята, която представляваше дълъг надлез, застлан с накатранени дъски върху подпори от талпи, под който течаха водите на реката. За няколко мига Хомо и Гуинплейн стигнаха до носа на скелята.

Корабът, спрян в самия й край, беше от онези тумбести холандски съдове с две неоградени палуби — едната откъм носа, другата откъм кърмата и по японски образец с дълбоко централно помещение без покрив, до което се слизаше по права стълба и което пълнеха с товари. Така че се получаваха две палуби едната отпред, другата отзад, както в нашите стари речни пътнически корабчета, с дупка по средата. Товарът запълваше дупката. Приблизително такава форма имат корабчетата, които децата правят от хартия. Под палубите имаше кабини, които се свързваха с товарното помещение посредством врати и бяха осветени от странични люкове. Когато подреждаха товара, между балите оставяха проходи. Двете мачти на тези тумбести кораби бяха забити в двете палуби. Мачтата на носа се наричаше „Павел“, мачтата на кърмата се наричаше „Петър“, така че корабът се направляваше от двете мачти, както църквата от своите двама апостоли. Нещо като китайски мост минаваше между двете палуби над централното помещение. При лошо време двете странични стени на мостчето се спускаха със специален механизъм и се получаваше покрив над средното помещение, така че при буря корабът се затваряше херметически. Тези много яки кораби имаха за дръжка на кормилото една греда, тъй като силата на кормилото трябва да бъде съразмерна с тежестта на габарита. Трима души — стопанинът и двама моряци, и освен тях едно момче-юнга — бяха достатъчни за маневрирането на тези тежки морски машини. Предната и задната палуба на кораба, както вече казахме, бяха без фалшбордове. Този кораб специално имаше голямо и издуто черно туловище, върху което се четеше надпис с бели букви: „Вограат. Ротердам“.

Различни морски събития и съвсем неотдавнашната катастрофа с осемте кораба на барон Де Пойнти^[1], при нос Карнеро бяха заставили цялата френска флота да се прибере към Гибралтар, бяха помели Ламанш и очистили всички военни кораби от пътя между Лондон и Ротердам, което позволяваше на търговските съдове да се движат без ескорт.

Корабът, върху който се четеше „Вограат“ и до който бе стигнал Гуинплейн, се допираше до пристана с лявата страна на задната си палуба, почти на равнището на скелята. Трябваше да се слезе по нещо като стъпало. Хомо с един скок, Гуинплейн на един разкрач се намериха на кораба. И двамата стъпиха на задната палуба. Тя беше пуста и по нея не се забелязваше никакво движение. Пътниците, ако имаше такива, а това бе вероятно, се бяха качили вече на кораба, тъй като той беше готов да потегли и товаренето бе приключено, което се виждаше от натрупаните в средното помещение бали и сандъци. Но пасажерите навярно си бяха легнали и сигурно вече спяха в стаите под палубата, тъй като пътуването щеше да се извърши през нощта. В такива случаи пасажерите се появяват на палубата едва на другата сутрин, като се събудят. Що се отнася до екипажа, в очакване на предстоящото тръгване, той навярно вечеряше в стаичката, която тогава се наричаше „моряшка кабина“. Ето защо двете палуби — на кърмата и на носа, съединени с мостче, бяха толкова пусти.

По скелята вълкът почти тичаше. На кораба започна да върви полека, сякаш се стесняваше. Махаше опашка вече не радостно, а леко и тъжно като тревожно куче. Все така пред Гуинплейн прекоси задната палуба и мина по мостчето.

Когато стъпи на мостчето, Гуинплейн забеляза пред себе си светлина. Беше същата, която бе зърнал от брега. При основата на предната мачта на земята бе оставен фенер; отблясъците, които този фенер хвърляше, изрязваха върху тъмния фон на нощта един силует с четири колела. Гуинплейн позна старата каручка на Урсус.

Бедната каручка, която същевременно беше и колиба и в която той бе пропътувал детството си, бе закрепена за мачтата с дебели въжета, чиито възли се виждаха в колелата. След като толкова дълго бе стояла неподвижна, сега тя бе съвсем съсипана. Нищо не руши предметите и хората повече от бездействието. Каручката печално бе клюмнала на една страна. Оставена в забрава, тя съвсем се бе парализирала, освен това страдаше и от онази неизлечима болест, наречена старост. Безформеният й прояден профил се накланяше като развалина. Всичко, от което бе направена, бе повредено — железните части бяха ръждясали, кожата се бе нацепила, дървото бе изгнило. Предното стъкло, през което проникваше лъч от фенера, беше цяло пропукано. Колелата се бяха разкривили. Стените, подът и осите на колелата изглеждаха изтощени от умора и цялата каручка имаше някакъв сломен и умоляващ вид. Щръкналите върхове на стръката приличаха на две ръце, вдигнати към небето. Цялата барака беше клюмнала. Отдолу висеше веригата на Хомо.

Да намериш отново живота, щастието, любовта си и да се спуснеш като луд към тях — на пръв поглед това изглежда най-естествено. Да, освен в случаите, когато трепериш до дъното на душата си. Онзи, който излиза цял разтърсен и объркан от поредица предателски катастрофи, става предпазлив дори и в радостта, бои се да не навлече своята прокоба на онези, които обича, чувствува се опасно заразителен и внимателно пристъпва към щастието. Раят отново се отваря, но преди да влезеш, го оглеждаш.

Залитащ от преживените вълнения, Гуинплейн наблюдаваше.

Вълкът мълчаливо отиде и легна при веригата си.