Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
II
Лорд Дейвид Дъри Мойр
1
Лорд Линъс Кланчарли невинаги е бил стар и изгнаник. И той бе имал младини и буйни страсти. От Харисън и от Прайд се знае, че на млади години Кромуел обичал жените и удоволствията, нещо, което — и това е вече друг аспект на любовните истории — понякога издава бунтовника. Нямай вяра на разпасан пояс. Или както казвали римляните: „Male praecinctum juvenem cavete.“[1]
Както Кромуел, и лорд Кланчарли бе буйствувал и грешил. Знаеше се, че има едно незаконно дете — момче. Роден в дните на падането на републиката, този син се бе появил на бял свят в Англия, когато бащата вече отиваше в изгнание. Незаконороденият син на лорд Кланчарли бе израснал като паж при двора на Чарлс II. Наричаха го лорд Дейвид Дъри Мойр. Той беше лорд „по благоволение“, тъй като майка му бе от благородно потекло. Докато лорд Кланчарли се превръщаше в бухал в Швейцария, тази майка, понеже беше красива, реши да не тъгува чак толкова и за да й простят прегрешението с първия й див любовник, си намери втори, който безспорно беше питомен и дори роялист, тъй като беше самият крал. Тя бе любовница на Чарлс II за кратко време, колкото негово величество, очарован, задето бе отнел тази красавица на републиката, да даде на малкия лорд Дейвид — син на неговото ново завоевание, служба в охраната на кралското семейство. Така незаконороденият стана офицер, зачислен на храна в двореца, и съответно пламенен привърженик на Стюартите. Офицер от охраната, лорд Дейвид беше за известно време един от сто и седемдесетте, които имаха право да носят голяма сабя; после получи редовна парична издръжка от краля и стана един от четиридесетте, които носят позлатено широковърхо копие. И тъй като беше от групата на благородниците телохранители, учредена от Хенри VIII, освен това получи и привилегията да поднася блюдата на кралската маса. Така, докато баща му побеляваше в изгнание, лорд Дейвид благоденствуваше в двора на Чарлс II.
След което продължи да благоденствува и при Джеймс II.
Кралят е мъртъв, да живее кралят — non deficit alter, aureus[2].
При възцаряването на Йоркския херцог[3] той получи разрешение да се нарича лорд Дейвид Дъри Мойр, по името на едно феодално владение, завещано му от неотдавна починалата му майка; владението се намираше в онази голяма шотландска гора, където се среща птицата краг, която дълбае с човка гнездо в дъбовите стволове.
2
Джеймс II беше крал, а имаше претенцията да е и генерал. Той обичаше да се огражда с млади офицери. И се появяваше на публични места на кон, с шлем и броня, а под шлема му се подаваха и се разстилаха над бронята къдрите на голяма перука; нещо като конна статуя на войната в цялото й безсмислие. Той обикна изящния млад лорд Дейвид. Беше благодарен на този роялист, че е син на републиканец; отхвърлен баща не вреди на една започваща дворцова кариера. Кралят даде служба на лорд Дейвид в спалнята си с хиляда лири заплата.
Това беше значително повишение. Благородниците на служба в спалнята на краля обикновено спят на походно легло недалеч от краля. Те са дванадесет души и се редуват.
След като зае тази служба, лорд Дейвид стана и началник на кралския овесник — отпускайте овеса за конете и получаваше двеста и шестдесет лири заплата. Под негово разпореждане бяха петимата кралски конни лакеи, петимата кралски коняри, дванадесетте кралски пеши лакеи и четиримата носачи на кралската носилка. Той отговаряше за шестте състезателни коня, които кралят поддържаше в Хеймаркет и които струват на негово величество по шестстотин лири годишно. Той се разпореждаше в кралската гардеробна, която доставя церемониалните облекла на кавалерите на Ордена на жартиерата. Пазителят на черния жезъл, който принадлежи на краля, му се кланяше доземи. По времето на Джеймс II тази длъжност се заемаше от рицаря Дюпа, Лорд Дейвид се ползуваше с уважението на писаря на короната господин Бейкър и на писаря на парламента господин Браун. Английският двор беше образец не само на великолепие, но и на гостоприемство. Лорд Дейвид беше един от дванадесетте, които председателствуваха пиршествата и приемите. Той имаше честта да стои прав зад краля в дните на приношението, когато владетелят дарява църквата със златен безант — byzantium, в дните на огърлието, когато владетелят носи огърлието на своя орден, в дните на причестяването, когато само владетелят и принцовете получават светите дарове. На Страстния четвъртък той въвеждаше при краля дванадесетте бедняци, на които кралят дава толкова сребърни петака, колкото са годините му, и толкова шилинга, колкото са годините на царуването му. Ако кралят се разболееше, той имаше задължението да извика двамата придворни църковни грума, които са свещеници, за да помогнат на негово величество, и да не допуска до него лекарите без разрешение на държавния съвет. Освен това той беше и подполковник от шотландски полк към кралската гвардия, който изпълнява шотландския марш.
В качеството си на такъв той взе участие в много сражения, и то с чест и слава, защото беше смел воин. Беше храбър, строен, красив, щедър, внушителен по вид и обноски. Външността напълно съответствуваше на положението му. Беше висок както на ръст, така и по произхождение.
По едно време едва не го назначиха за groom of the stole, което щеше да му даде привилегията да помага на краля да си облича ризата. Но за това трябваше да е принц или пер.
А да се създаде нов пер, е нещо много. То означава да се създаде нова перия, което предизвиква завист. Това би било благоволение; а благоволението създава на краля един приятел и сто неприятели, пък и приятелят обикновено се отплаща с неблагодарност. По политически съображения Джеймс II трудно създаваше перни, но охотно ги прехвърляше. Прехвърлянето на перия не внася смут. Просто едно име се предава. От това лордовете не се засягат.
Кралят нямаше нищо против да въведе лорд Дейвид Дъри Мойр в Горната камара, стига това да станеше посредством някоя иззета перия. Негово величество охотно търсеше случай да превърне Дейвид Дъри Мойр от лорд по благоволение в лорд по право.
3
Такъв случай се представи.
Веднъж дойде вест, че на отсъствуващия стар лорд Линъс Кланчарли са се случили редица неща, главното от които бе, че е умрял. Това е доброто на смъртта, че кара хората да заговорят за човека. Заразказваха всичко, което знаеха или мислеха, че знаят за последните години на лорд Линъс — по всяка вероятност предположения и басни. Ако се вярваше на тези приказки, сигурно доста неточни, към края на живота си лорд Кланчарли дотолкова се увлякъл в републиканските си убеждения, че със странното си вироглавство на изгнаник стигнал дотам, че се оженил за Ан Брадшо, дъщеря на един цареубиец, която също така била умряла, но — както казваха — при раждане, така че, ако всички тези истории бяха верни, това дете — момче, беше законен син и наследник на лорд Кланчарли. Тези доста неопределени истории приличаха по-скоро на слухове, отколкото на факти. За тогавашна Англия онова, което ставаше в Швейцария, беше толкова далечно, както за днешна Англия това, което става в Китай. Лорд Кланчарли уж бил на петдесет и девет години по време на женитбата и на шестдесет при раждането на сина си и бил умрял малко след това, като оставил детето пълен сирак. Всичко това, разбира се, бе възможно, но малко вероятно. Прибавяха, че детето било „красиво като слънце“, както се казва в приказките. Крал Джеймс сложи край на тези очевидно несъстоятелни слухове, като една прекрасна утрин обяви лорд Дейвид Дъри Мойр за единствен и окончателен наследник — „по липса на законородено дете“ и по кралско благоволение — на лорд Линъс Кланчарли, негов незаконен баща, „след като е била установена липсата на друго потомство“. Грамотата бе вписана в регистрите на Камарата на лордовете. С тази грамота кралят провъзгласяваше лорд Дейвид Дъри Мойр за приемник на титлите, правата и прерогативите на гореказания покоен лорд Линъс Кланчарли при единственото условие лорд Дейвид да се ожени, когато то стане на възраст, за едно момиче, което в момента беше само на няколко месеца и което кралят бе направил херцогиня още в люлката, без никой да знае точно защо. Четете впрочем — всички много добре знаеха защо. Момиченцето се наричаше херцогиня Джоузиан.
По онова време в Англия бяха на мода испанските имена. Един от незаконородените синове на Чарлс II се наричаше Карлос, граф Плимът. Вероятно е името Джоузиан да е било съставено от Жозефа и Ана. А може и да съществуваше име Джоузиан, както имаше име Джоузиъс. Един от приближените на Хенри II се е наричал Джоузиъс дю Пасаж.
На тази именно малка херцогиня кралят даваше перията Кланчарли. Тя беше переса в очакване на пер. Перът щеше да бъде нейният съпруг. Тази перия се основаваше на две феодални владения — баронията Кланчарли и баронията Хънкървил; освен това лордовете Кланчарли носеха с кралско разрешение и титлата маркиз Корлеоне Сицилийски като награда за някогашен военен подвиг. Английските перове не могат да носят чуждестранни титли; все пак има някои изключения. Така Хенри Аръндел, барон Аръндел Уордър, беше, както и лорд Клифорд, граф на Свещената империя, а лорд Каупър — принц на същата империя; херцог Хамилтън е във Франция херцог Шателро; Базил Филдинг, граф Денби, в Германия носи титлата граф Хабсбург, Лауфенбург и Райнфелден. Херцог Марлборо в Швабия беше княз Минделхайм, както и херцог Уелингтън в Белгия беше княз Ватерло, в Испания — херцог Сиудад Родриго и португалски граф Вимейра.
В Англия имаше и още има благороднически имения и обикновени имения. Земите на лордовете Кланчарли до една бяха благороднически. Тези имения, замъци, укрепени градове, аренди, лени и алоди, свързани с перията Кланчарли-Хънкървил, временно принадлежаха на лейди Джоузиан и кралят заявяваше, че веднага след като се ожени за нея, лорд Дейвид Дъри Мойр ще стане барон Кланчарли.
Освен наследството на Кланчарли лейди Джоузиан имаше и свое лично богатство. Тя притежаваше големи имоти, много от които бяха подарени на Madame sans queue[4] от Йоркския херцог. „Мадам сан кьо“ означаваше просто Мадам[5]. Така наричаха Хенриет Английска — херцогиня Орлеанска, първата дама във Франция след кралицата.
4
След като бе благоденствувал при Чарлс и Джеймс, лорд Дейвид продължи да благоденствува и при Уилям. В привързаността си към Джеймс II не стигна дотам, че да го последва в изгнание. Продължавайки да обича своя законен крал, той има благоразумието да служи на узурпатора. Впрочем, макар и малко недисциплиниран, лорд Дейвид беше прекрасен офицер; той премина от пехотата във флотата и се отличи в бялата ескадра. В нея стана, както тогава се казваше, „капитан на лека фрегата“. Така от него излезе напълно светски човек, който стигаше твърде далеч както в елегантността, така и в пороците, беше малко нещо поет като всички, добър служител на държавата, добър слуга на владетеля, не пропущаше празненство, тържество, малък утринен прием у краля, церемония, бой, беше угодник, както се полага, и същевременно много надменен, късоглед или проницателен според обекта, почтен по природа, раболепен или нахален според случая, естествено искрен и открит, но и способен веднага да си наложи маска, много наблюдателен по отношение на доброто или лошото настроение на краля, нехаещ пред острието на сабя, винаги готов геройски и нелепо да рискува живота си по един само знак на негово величество, способен на всякакви безчинства, но на никаква неучтивост, човек на изискаността и на етиката, горд да коленичи при големите монархически тържества, храбър и весел, изискан придворен по външност, рицар по душа, съвсем млад за своите четиридесет и пет години.
Лорд Дейвид пееше френски песни — елегантна веселост, която се бе понравила на Чарлс II.
Той обичаше красноречието и изящния стил. Много се възхищаваше от прочутите празнодумства на Босюе, наречени „Надгробни слова“.
От майка си лорд Дейвид беше получил наследство едва колкото да преживява — към десет хиляди лири стерлинги, тоест двеста и петдесет хиляди франка годишна рента. Караше с дългове. В разкоша, ексцентричността и модата бе несравним. Щом някой започнеше да му подражава, той веднага измисляше нещо ново. При езда носеше удобни ботуши от обърната телешка кожа с шпори. Никой нямаше като неговите шапки, невиждани дантели и единствени по рода си жаба.