Виктор Юго
Човекът, който се смее (58) (Том 4)

I
Странноприемница „Тадкастър“

По онова време Лондон имаше само един мост, Лондонският мост с къщи от двете му страни. Този мост свързваше Лондон със Саутуърк — предградие с тесни улици и улички, застлани с речни камъни от Темза, със струпани сгради и също като в града, с нахвърлени безредно дървени постройки, къщи и колиби, които представляваха добър запалителен материал. Пожарът от 1666 година доказа това.

Саутуърк тогава се произнасяше „Саудрик“, а днес произнасят нещо като „Саусуърк“. Впрочем един прекрасен способ да се изговорят английските имена е въобще да не се изговарят. Така вместо Саутхамптън казвайте „Стпнтн“.

Беше времето, когато „Chatham“ се произнасяше „je t’aime“^[1].

Тогавашният Саутуърк приличаше на днешния Саутуърк, колкото Вожирар^[2] прилича на Марсилия. Беше градче, сега е град. Пристанището му обаче беше много оживено. В дълга стара стена, строена сякаш от циклопи, на брега на Темза бяха взидани железни халки, за които привързваха теглените от коне корабчета. Стената се наричаше Ефрокска стена или Ефрок Стоун. По времето на саксонците Йорк се наричал Ефрок. Преданието разказваше, че един херцог Ефрок се удавил в подножието на тази стена. И наистина там водата беше достатъчно дълбока за херцог. Дори при отлив стигаше до шест разтега. Този чудесен малък пристан привличаше морските съдове, затова старият холандски широкодънен кораб „Вограат“ пускаше котва в Ефрок Стоун.

Един път седмично „Вограат“ правеше директен рейс Лондон-Ротердам и Ротердам-Лондон. Други кораби заминаваха два пъти на ден за Детфорд, за Гринидж или за Грейвзенд, като слизаха с отлива и се качваха с прилива. Макар пътят до Грейвзенд да беше двадесет мили, те го минаваха за шест часа.

„Вограат“ беше кораб, какъвто днес може да се види само в морските музеи. С широкото си дъно той донякъде напомняше джонка. По онова време Франция подражаваше на Гърция, а Холандия — на Китай. Тежкият двумачтов „Вограат“ с водонепроницаеми отвесни преградни стени имаше в средата много дълбок хамбар, а на носа и на кърмата по една палуба, без фалшбордове, както при днешните железни кораби с кули. Това устройство имаше предимството при бурно време да намалява тласъка на водата върху кораба, но за сметка на това екипажът бе изложен на вълните поради липсата на ограда. При падане човек нямаше за какво да се задържи. И поради честите нещастни случаи този тип кораби бяха изоставени. „Вограат“ пътуваше до Холандия, без да спира дори в Грейвзенд.

Покрай цялото подножие на Ефрок Стоун минаваше стар каменен корниз, отчасти издялан в скалата, отчасти иззидан, което улесняваше достъпа до привързаните за стената кораби както при прилив, така и при отлив. На равни разстояния в стената бяха изсечени стълби. Тя бележеше южния край на Саутуърк. Един насип позволяваше на минувачите да се облакътяват върху горната част на Ефрок Стоун като върху парапет на кей. Оттам се виждаше Темза. Оттатък реката беше краят на Лондон. По-далеч се простираше голо поле.

Над Ефрок Стоун, при завоя на Темза, почти срещу двореца Сейнт Джеймс, зад Ламбет Хаус, недалеч от крайбрежния път, наричан тогава Фоксхол, между една грънчарница, където правеха порцеланови съдове, и една стъкларница, където правеха писани бутилки, се намираше едно от онези широки незастроени пространства, обрасли с трева, които едно време във Франция се наричаха „разходки“, а в Англия „bowling green“. От „боулинг грийн“ — морава за игра на кегли — ние сме направили „буленгрен“. Днес хората имат такива полянки в къщите си; само че от сукно вместо от трева и ги слагат на маса; наричат ги билярд.

Впрочем не е ясно защо, имайки булевард (от boulevert), което е същата дума като bowling green, ние сме заимствували boulingrin. За учудване е, че сериозна особа, каквато е речникът, си позволява такива излишни луксове.

Боулинг грийнът на Саутуърк се наричаше Таринзо Фийлд, защото някога си принадлежал на бароните Хейстингс, които са барони Таринзо и Моклайн. От лордовете Хейстингс Таринзово поле минало у лордовете Тадкастър, които го превърнали в доходно място за игри, тъй както по-сетне един орлеански херцог направил с Пале Роял. По-късно Таринзово поле станало голо пасище, собственост на енорията.

Таринзово поле беше нещо като постоянно място за панаири, пълно с фокусници, еквилибристи, акробати и оркестри върху дървени естради, между които непрекъснато сновяха глупци, дошли „да видят дявола“, както казваше архиепископ Шарп. „Да гледаш дявола“, значи да присъствуваш на представление.

Към този празничен през цялата година площад гледаха няколко кръчми, които и отнемаха, и пращаха публика на панаирджийските театри и благодарение на тях преуспяваха. Тези кръчми бяха прости барачки, отворени само денем. Вечерно време кръчмарят слагаше ключа на кръчмата в джоба си и си отиваше. Само една от тях беше истинска постройка. В целия боулинг грийн нямаше други жилища, тъй като панаирните бараки можеха всеки миг да изчезнат, защото циркаджиите са скитници и не се застояват на едно място. Те са хора без корен.

Тази кръчма, наречена „Тадкастър“ по името на някогашните владетели на полето, беше по-скоро хан, отколкото кръчма, и по-скоро странноприемница, отколкото хан. Тя имаше широка порта за каляски и доста голям двор.

Широката порта, която водеше от двора към площада, беше официалната врата на странноприемницата „Тадкастър“, а до нея имаше и една неофициална врата, през която се влизаше. Неофициална обикновено значи предпочитана. Ниската врата беше единствената, през която хората минаваха. Тя водеше направо в кръчмата, която беше широко, опушено, ниско помещение с няколко маси. Точно над вратата на първия етаж се намираше прозорец, на чиито железа беше прикрепен и окачен надписът на странноприемницата. Винаги залостена и заключена, голямата порта стоеше затворена.

За да се влезе в двора, трябваше да се мине през кръчмата.

В странноприемницата „Тадкастър“ освен стопанина имаше и едно момче. Стопанинът се наричаше чичо Никълъс. Момчето се наричаше Говикъм. Чичо Никълъс — всъщност Никола, което при английското произношение става Никълъс — беше вдовец, скъперник, страхливец и почиташе законите. Имаше рунтави вежди и ръце. Колкото се отнася до четиринадесетгодишното момче, което наливаше на посетителите да пият и отговаряше на името Говикъм, то представляваше просто една голяма весела глава с престилка. Беше ниско остригано, което е знак за подчинено положение.

Спеше на долния етаж, в един килер, където преди бяха държали куче.

Вместо прозорец килерът имаше кръгъл отвор, който гледаше към боулинг грийна.