Виктор Юго
Човекът, който се смее (91) (Том 4)

II
Безпристрастие

Провъзгласяването на перското съсловие за равно на краля е било фикция, но фикция, която в тези варварски времена е допринесла полза. Във Франция и в Англия тази груба политическа лъжа е дала различни резултати. Във Франция перът е бил мним крал. В Англия е бил истински владетел. Не толкова велик, колкото във Франция, но затова пък с реална власт. Бихме могли да кажем — по-малък, но по-лош.

Перството е родено във Франция. Трудно е да се установи точно по кое време. Според легендата — при Карл Велики. Според историята — при Робер Мъдрия. Историята е по-сигурна в твърденията си от легендата. Фавен пише: „Кралят на Франция пожелал да привлече на своя страна сановниците от кралството си с великолепната титла пер, сякаш те били негови равни.“

Перството бързо се разклонило и от Франция преминало в Англия.

Учредяването на английското перство е било знаменателно събитие, нещо наистина велико. То има като прецедент саксонския витенагемот. Датският тан и нормандският вавасор са се слели с барона. Барон идва от думата „vir“^[1], която на испански се превежда „varon“ и напълно се покрива със значението на думата „мъж“. Още през 1075 година бароните карат краля да почувствува силата им. И то кой крал? Сам Уилим Завоевателя. През 1086 година те полагат основата им феодализма. Тази основа е „Doomsday Book“ — „Книгата на Страшния съд“. При Джон Безземления настъпва стълкновението. Френската аристокрация се отнася отвисоко с Великобритания и френското перство призовава пред своя съд краля на Англия. Английските барони са възмутени. При коронясването на Филип-Август^[2] кралят на Англия носи като нормандски херцог първия четириъгълен пряпорец, а херцог Гиен — втория. Против този крал — васал на чужд владетел — избухва „войната на сеньорите“. Бароните налагат на безволния крал Джон да приеме Великата харта, от която води началото си Камарата на лордовете. Папата изцяло взима страната на краля и отлъчва лордовете. Това става през 1215 година, по времето на пана Инокентий III, който пише: „Veni sancte Spiritus“^[3] и изпраща на Джон Безземления четирите основни християнски добродетели под формата на четири златни халки. Лордовете упорствуват. Продължителен двубой, който трае няколко поколения. Пембрук се бори. 1248 година е годината на „Оксфордските гаранции“. Двадесет и четирима барони налагат ограничения на краля, спорят с него и привличат по един рицар от всяко графство да участвува в разгорилата се разпра. Така се зараждат „общините“. По-късно лордовете призовават в качеството на помощници по двама граждани от всеки град и от всяко селце. В резултат на това до времето на Елизабет перовете държали в свои ръце изборите за палата на общините. От тях е произлязло правилото: „Депутатите трябва да бъдат избирани без трите «P» — sine Ргесе, sine Pretio, sine Poculo“^[4]. Това обаче не премахва произвола. През 1293 година перският съд във Франция още има правото да съди английския крал и Филип Хубави^[5] предава на този съд Едуард I. Едуард I е кралят, който нарежда на сина си да свари трупа му, след като умре, и да носи със себе си костите му, когато отива на война. Пред тези кралски безумства лордовете чувствуват нужда да засилят парламента. Те го разделят на две камари, Горна и Долна. Лордовете нахално си запазват първенството. „Ако някой от Камарата на общините бъде толкова дързък, че да говори в ущърб на Камарата на лордовете, той бива призован на съд, за да си получи наказанието, а понякога и затварян в Тауър^[6].“ Същото неравенство съществува и при гласуването. В Горната камара лордовете гласуват един по един, като се започва с последния по реда на приемането барон, който се нарича „последнороден“. Всеки пер, когато извикват името му, отговаря с „доволен“ или „недоволен“. В Камарата на общините всички гласуват заедно с „да“ или „не“ като стадо. Общините обвиняват, перовете съдят. От презрение към цифрите перовете оставят на общините, които впрочем извличат полза от това, надзора над хазната, или „шахматната дъска“, наречена така според едни, защото покривката на масата била на шахматни квадратчета, а според други — по чекмеджетата на старинния шкаф, където се пазело зад решетката съкровището на английските крале. От края на тринадесетия век се въвежда Годишният регистър, или „Иърбук“. По време на войната на двете рози лордовете клонят ту на страната на Джон Гонт, херцог Ланкастър, ту на страната на Едмънд, херцог Йорк. Уот Тайлър, лолардите, Уорик, „създателят на крале“^[7], цялата тази майка-анархия, от която ще се родят свободите, признато или тайно се опира на английския феодализъм. Лордовете не без изгода за себе си проявяват ревност спрямо трона. А ревност значи надзор. Те ограничават кралската инициатива, намаляват случаите на държавна измяна, подбуждат против Хенри IV лъже-Ричардовци^[8], разрешават спора за трите корони между Йоркския херцог и Маргарита Анжуйска^[9] и при нужда свикват войска и се сражават помежду си, както е станало при Шрусбъри, Тюксбъри, Сейнт Олбън. Още през тринадесети век те печелят битката при Люис и прогонват от кралството четиримата братя на краля, незаконородени синове на Изабел и граф Марч, за лихварство и експлоатиране на християните чрез посредничеството на евреи. Принцове-мошеници — това съчетание се среща и по-късно, но по онова време не се ценяло особено. До петнадесети век кралят на Англия си остава нормандски херцог и парламентарните актове се пишат на френски. От Хенри VII нататък, по волята на лордовете, те вече са на английски. Англия, бретонска при Юдър Пендрагон, римска при Цезар, саксонска при седмовластието, датска при Харолд, нормандска след Уилям^[10], благодарение на лордовете става английска. После става англиканска. Голяма сила е да имаш своя църква. Папата, който е вън от пределите на страната, смуче жизнените й сокове. Всяка Мека е октопод. През 1534 година Лондон скъсва с Рим, перството приема реформата, а лордовете приемат Лутер. Така те отговарят на отлъчването от 1215 година. Това било изгодно за Хенри VIII, но, от друга страна, лордовете му пречели — те стояли пред него като булдог пред мечка. Кой така страшно ръмжал, когато Улзи^[11] незаконно отнел Уайтхол от нацията и когато Хенри VIII отнел Уайтхол от Улзи? Четирима лордове — Дарси Чичестър, Сейнт Джон Блетсо и (две нормандски имена) — Маунтджой и Маунтигъл. Кралят се стреми да заграби властта. Перството я подронва. Приемствеността на властта създава неподкупност. Оттам произлиза и неподчинението на лордовете. Дори и при Елизабет лордовете не стоят мирно. Като последствие идват дърамските изтезания. Полата на тази тиранка е обагрена с кръв. Под фустата — дръвник. Това е Елизабет. Тя свиква парламента колкото се може по-рядко и свежда броя на членовете на Камарата на лордовете до шестдесет и петима души, от които само един маркиз, Уестминстър, и нито един херцог. Впрочем френските крале пазели също така ревниво своята власт и вършели същото. При Анри III във Франция останали само осем херцогства-перии и кралят на Франция гледал с голямо неудоволствие на това, че бароните Дьо Мант, Дьо Куси, Дьо Куломие, Дьо Шатоньоф дьо Тимре, Дьо ла Фер дьо Тардьоноа, Дьо Мортан и неколцина други си запазвали титлата „перове на Франция“. В Англия короната на драго сърце оставяла да отмират перии. По времето на Ан, за да приведем само един пример, са изчезнали общо петстотин шестдесет и пет перии от дванадесети век поради липса на преки наследници. С войната на розите започнало изтребването на херцозите, което Мери Тюдор довършила с брадва. Така благородничеството било обезглавено. Унищожаването на херцозите означавало да бъде лишено благородническото съсловие от неговата глава. Без съмнение това е добра политика, но подкупването е по-добро от убийството. Джеймс I разбирал тази истина и възстановил херцогството. Той направил херцог своя фаворит Вилърс, който пък го изкарал свиня^[12]. По този начин феодалният херцог се превръща в придворен херцог. И броят на тези херцози расте. Чарлс II прави херцогини две от любовниците си — Барбара Саутхамптън и Луиз Керуел. При Ан се наброяват двадесет и петима херцози, трима от които чужденци — Къмбърланд, Кеймбридж и Шонбърг. Имат ли успех тези дворцови методи, измислени от Джеймс? Не. Камарата на лордовете чувствува, че я ръководят чрез интриги, и негодува. Тя негодува срещу Джеймс I. Негодува и срещу Чарлс I, който между впрочем може донякъде и да е станал причина за смъртта на баща си, както Мария Медичи може донякъде да е станала причина за смъртта на мъжа си. Така се стига до скъсване между Чарлс I и перовете. Лордовете, които при Джеймс I призовали на съд злоупотребата в лицето на Бейкън, при Чарлс I осъдили предателството в лицето на Стафорд^[13]. Те осъждат Стафорд, както са осъдили и Бейкън. Единият загубил честта си, другият — живота си. Чарлс I всъщност вече веднъж е обезглавен с обезглавяването на Стафорд. Лордовете дейно поддържат общините. Кралят свиква парламента в Оксфорд, революцията го свиква в Лондон. Четиридесет и трима перове отиват с краля, двадесет и двама — с републиката. От това присъединяване на лордовете към народа се ражда „законопроектът за правата“, наченка на нашите „права на човека“ — от дълбините на бъдещето Френската революция хвърля бледо отражение върху Английската революция.

Такава е ползата от перското съсловие. Неволна — разбира се. И скъпо струваща на народа, защото перството е огромен паразит. Но ползата все пак е значителна. Установяването на деспотизма от Луи XI, Ришельо и Луи XIV, превръщането на монарха в султан, принизяването, представено като равенство, боят, макар и не с тояга, но със скиптър, потъпкването на мнозинството, това чисто турско дело, извършено във Франция, лордовете са осуетили в Англия. Те са превърнали аристокрацията в стена, която, от една страна, е възпирала краля, а, от друга, е пазела народа. Те са изкупвали нахалството си към народа с дързостта си спрямо краля. Саймън, граф Лестър, казвал на Хенри III: „Кралю, ти излъга.“ Лордовете налагали на короната ред ограничения; те засягали краля в чувствителната му точка — ловното право. Всеки лорд, който минавал през кралски парк, имал право да убие един елен. У краля лордът е като у дома си. Това, че кралят може да бъде задържан в Тауър и че там за него се предвижда наряд, равен на този за лорда — дванадесет лири стерлинги седмично, се дължи на Камарата на лордовете. Нещо повече. На нея се дължи и развенчаването на крале. Лордовете свалили Джон Безземления и Едуард II, заставили Ричард II да абдикира, сломили Хенри VI и направили възможно идването на Кромуел. Какъв Луи XIV се таял в Чарлс I. Но Кромуел му попречил да се развихри. Впрочем нека споменем между другото, че сам Кромуел претендирал за перия — факт, на който никой историк не е обърнал достатъчно внимание, и затова се оженил за Елизабет Баучър, потомка и наследница на лорд Баучър, чиято перия изчезнала през 1417 година, и на друг Баучър, лорд Робсард, чийто род угаснал през 1429 година. Стремейки се да бъде в крак със събитията, развиващи се със страшна бързина, той намерил за по-просто да се добере до властта, като премахне краля, отколкото да се домогва към перство. Мрачният церемониал, предвиден за лордовете, се разпространил и върху краля. Двамата мечоносци от Тауър, прави, с брадва на рамо, ограждали отляво и отдясно призования да отговаря пер. Като обвиняем, същото важало и за краля. В продължение на пет века древната Камара на лордовете имала план и твърдо го следвала. На пръсти се броят случаите, когато тя проявявала разсеяност или слабост, както например в злополучния ден, когато се оставила да бъде съблазнена от галерата, пълна със сирене, шунка и гръцки вина, изпратена от Юлий II. Английската аристокрация открай време е била неспокойна, надменна, непреклонна, предпазлива и недоверчива. В края на седемнадесети век, с десетото постановление от 1694 година, тя отнела на градчето Стокбридж в Саутхамптън правото да изпраща в парламента свой представител и заставила общините да касират избора в това градче, опетнен от папистка измама. Тя наложила на Джеймс, херцог Йорк, изпитание и след като той отказал да се подчини, го изключила от броя на претендентите за престола. Той все пак успял да се възцари, но лордовете го заловили и го изгонили от пределите на страната. През време на дългото си съществуване английската аристокрация неведнъж проявявала инстинктивна склонност към прогреса. Тя винаги е била в някаква степен носителка на просвещение освен в последно време, което ще рече в наши дни. По времето на Джеймс II тя поддържала в Долната камара определено съотношение: на триста четиридесет и шестима обикновени граждани — двадесет и двама благородници; шестнадесетте барона „по благоволение“ от Петте пристанища повече от достатъчно се уравновесявали от петдесетте граждани на двадесет и петте града. Въпреки развращаващото влияние и егоизма си в известни случаи тази аристокрация е проявявала необикновено безпристрастие. Обикновено я преценяват твърде сурово. Историята се отнася снизходително само към общините. Това едва ли е справедливо. Ние мислим, че лордовете са играли много голяма роля. Олигархията е независимост в първобитна форма, но все пак е независимост. Вижте например Полша, която всъщност е била република. Английските перове са се отнасяли подозрително към трона и са го държали под опека. В много случаи лордовете са успявали да го дразнят повече, отколкото общините. Те са поставяли краля в шах. Така през паметната 1694 година тригодишните парламенти, отхвърлени от общините по волята на Уилям III, получили гласовете на перовете. Разярен, Уилям III отнел замъка Пенденис на граф Бат и всички длъжности на виконт Мордаунт. Камарата на лордовете е представлявала нещо като Венецианска република в сърцето на английското кралство. Нейната цел е била да принизи краля до равнището на дож и тя е дала възможност на нацията да израсне пропорционално с всичко онова, което е отнемала от краля.

Кралете разбирали това и мразели перовете. И едните, и другите са се стремили взаимно да се омаловажат. Тези борби са помагали на народа да се издига. Двете слепи сили — монархията и олигархията — не са и забелязвали, че работят за една трета сила — демокрацията. Как е ликувал през последното столетие дворът, когато успял да обеси един пер — лорд Ферърс!

Впрочем той е бил обесен с копринено въже. Въпрос на учтивост.

Във Франция не биха обесили пер, както отбелязва с гордост херцог Ришельо. Правилно. Там биха го обезглавили. Признак на още по-голяма учтивост. Монморанси-Танкървил се подписва: „пер на Франция и на Англия“, като по този начин поставя английското перство на второ място. Френските перове са стояли по-високо от английските, но са били по-малко могъщи, тъй като са държали повече на ранга, отколкото на властта, повече на първенството, отколкото на господството. Между тях и лордовете съществувала същата разлика, каквато между суетата и гордостта. За френските перове е било важно да стоят над чуждестранните принцове, да предшествуват испанските грандове по време на церемонии, да бъдат нещо повече от венецианските патриции, да карат да сядат на ниските столове в парламента маршалите на Франция, главнокомандуващия и адмирала на Франция, ако ще той да е граф Тулузки и син на Луи XIV, да правят разлика между херцогствата по женска и по мъжка линия, да правят разлика между едно просто графство като Арманяк или Албре и едно перско графство като Евръо, по право да носят при съответни случаи „Синия кордон“ или „Златното руно“ на двадесет и пет годишна възраст, да противопоставят херцог Дьо ла Тремуй — най-стария пер в кралството, на херцог Д’Юзес — най-стария пер в парламента, да претендират за правото да имат същия брой пажове и да впрягат в каляските си толкова коне, колкото и курфюрстите, да бъдат наричани с титлата „монсеньор“ от председателя на държавния съвет, да спорят дали херцог Дю Мен има перски ранг още от 1458 година в качеството си на граф Д’Йо, да минават през голямата заседателна зала по диагонал или покрай стените — ето кое е било най-важно за тях. Докато английските лордове са се вълнували много повече от мореплаването, от отхвърлянето на папското влияние, от използуването на Европа за нуждите на Англия, от господството над моретата, от изгонването на Стюартите, от войната срещу Франция. За едните на първо място стои етикетът, за другите — истинската власт. Английските перове са държали на плячката, френските — на нейната сянка.

Така че, общо взето, английската Камара на лордовете е била изходна точка. Тя е изиграла важна роля в историята на цивилизацията на страната. На нея се е паднала честта да създаде една нация. Тя е бяла първото въплъщение на народното единство. Съпротивата на англичанина — тази тъмна всемогъща сила, е родена в Камарата на лордовете. Чрез редица насилия над монарха бароните са подготвили окончателното му развенчавано. Днес Камарата на лордовете е малко изненадана и опечалена от онова, което е направила, без да го иска и без да го съзнава. Още повече, че то е безвъзвратно. Какво са концесиите? Връщане на дължимото. И народите много добре знаят това. „Аз давам“ — казва кралят. „Аз си взимам своето“ — казва народът. Камарата на лордовете е смятала, че създава привилегии за перовете. Всъщност тя е създала правата на гражданите. Ястребът-аристокрация е измътил орлето-свобода.

Днес яйцето е счупено, орелът се издига в небето, а ястребът умира.

Аристокрацията агонизира, Англия расте.

Но нека бъдем справедливи към аристокрацията. Тя е уравновесявала кралската власт. Играла е ролята на противотежест. Преграждала е пътя на деспотизма. Била е бариера.

Да й благодарим и да я погребем.