Виктор Юго
Човекът, който се смее (55) (Том 4)

X
Как гледаше на нещата и на хората отхвърленият от живота

Човек винаги мисли как да си отмъсти за удоволствието, което му доставят. Оттам произлиза презрението към актьорите.

Това същество ме очарова, развлича, разсейва, поучава, възхищава, утешава, представя ми идеалното, то ми е приятно и полезно. С какво зло мога да му заплатя? С унижение. Пренебрежението е плесница от разстояние. Да му зашлевим плесница! То ми се нрави, следователно е нищожно. Служи ми, следователно аз го мразя. Къде има камък, да го ударя? Свещенико, дай своя камък! Философе, дай и ти своя! Босюе, отлъчи го от църквата! Русо, обругай го! Ораторе, изплюй върху него камъчетата от устата си!^[1] Мечко, цапни го с камъка си! Да умъртвим дървото с камъни, да натъртим плода и да го изядем! „Браво!“ и „Долу!“. Щом декламира стиховете на поетите, значи е чумав. Шут с шут! Да го сложим в оковите на успеха му! Да превърнем тържеството му в освиркване. Нека събира тълпи, а да стои в самота! Ето как богатите класи, наречени „висши класи“, са измислили ръкопляскането като начин за изолиране на актьора.

Простолюдието не е толкова жестоко. То съвсем не мразеше Гуинплейн. Не го и презираше. Само че най-нищожният калафатник от най-нищожния екипаж на най-нищожното корабче в най-незначителното пристанище на Англия смяташе, че стои неизмеримо по-високо от този, който забавлява „паплачта“, и считаше, че калафатникът стои толкова над циркаджията, колкото лордът над калафатника.

Така че както всички актьори Гуинплейн получаваше ръкопляскания, но си оставаше самотен. Впрочем на земята успехът е престъпление и се изкупва. Всяко нещо си има лице и опако.

За Гуинплейн нямаше опако, в смисъл че и двете страни на неговия успех му бяха приятни. Той беше доволен от ръкоплясканията и се радваше, че хората го оставят на мира. Ръкоплясканията му носеха богатство, усамотението беше щастие за него.

За ниските слоеве на обществото да си богат, значи да не си в крайна нужда. Значи дрехите ти да не са скъсани, огнището — студено, стомахът — празен. Значи да ядеш колкото ти се яде и да пиеш колкото ти се пие. Значи да имаш всичко необходимо, включително и някоя излишна пара за бедняците. В този смисъл Гуинплейн беше достатъчно богат, за да се чувствува независим.

А душата му плуваше в изобилие — преливаше от любов. Какво можеше да желае?

Той не желаеше нищо.

Да се махне грозотата му — изглеждаше, че такова предложение би могло да му се направи. Но той би го отхвърлил. Положително не би пожелал да снеме тази маска и да си върне своето лице, да стане такъв, какъвто може да е бил — красив и очарователен! Как в такъв случай щеше да храни Деа? Какво щеше да стане с бедната кротка сляпа, която го обичаше? Без маската на смях, която правеше от него единствен по рода си клоун, той щеше да е циркаджия като всички други циркаджии, най-обикновен еквилибрист, принуден да събира петачетата из калдъръма, и Дея може би не щеше да има хляб всеки ден! Изпълнен с дълбока и нежна гордост, той се чувствуваше покровител на небесното беззащитно създание. Тъмнина, Самота, Бедност, Немощ, Незнание, Глад и Жажда — седемте зинали пасти на нищетата я ограждаха, а той, като свети Георги, побеждаваше този змей. И тържествуваше над нищетата. Как? С грозотата си. Благодарение на грозотата си той беше полезен, милосърден, побеждаваше и бе прочут. Достатъчно бе да се покаже, и парите започваха да валят. Той беше господар на тълпите, установяваше, че има власт над тях. Чувствуваше сили да направи всичко за Деа. Задоволяваше нуждите й, изпълняваше нейните искания, желания, прищевки, доколкото една сляпа можеше да ги има. Както вече посочихме, Гуинплейн и Деа бяха провидение един за друг. Той чувствуваше, че се издига на нейните крила, тя чувствуваше, че той я носи на ръце. Да покровителствуваш оня, който те обича, да даваш необходимото на оня, който ти дава звездите — има ли нещо по-сладостно? Гуинплейн притежаваше това върховно блаженство. И го дължеше на своята грозота. Тази грозота го доставяше над всичко. Чрез нея той печелеше прехраната си и прехраната на другите; тя му даваше независимост, свобода, известност, вътрешно задоволство, гордост, правеше го недосегаем. Превратностите вече не можеха да сторят нищо против него, след като му бяха нанесли удара, който бе изчерпал цялата им сила и се бе превърнал в тържество за него. Долината на нещастието беше станала връх на блаженството. Гуинплейн беше пленник на своята грозота, но заедно с Деа. Все едно, както казахме, че бе затворник в рая. Между тях и света на живите имаше стена. Толкова по-добре. Тази стена ги ограждаше, но ги и пазеше. Какво можеше някой да стори на Деа или на Гуинплейн, когато животът ги бе обкръжил с такава защита? Да му отнеме успеха? Невъзможно. Би трябвало да му отнеме лицето. Да му отнеме любовта? Невъзможно. Деа не го виждаше и слепотата й бе божествено неизцелима.

Какво неудобство представляваше за Гуинплейн неговата грозота? Никакво. Какви предимства имаше? Всички. Той бе обичан въпреки нея, а може би и заради нея. Недъгът и грозотата инстинктивно се бяха сближили и съединили. Да ги любим — нима това не е всичко? Гуинплейн мислеше само с признателност за своята грозота. За него това клеймо беше благословия. И той с радост чувствуваше, че то е неизлечимо и вечно. Какво щастие, че това благодеяние беше непоправимо! Докато има кръстовища и панаири, пътища, по които да вървят напред, народ долу и небе горе, те ще са сигурни, че ще преживяват, Деа от нищо не ще бъде лишена и те ще се обичат! Гуинплейн не би разменил лицето си с Аполон. Щастието му се дължеше на това, че е чудовище.

Ето защо казахме в началото, че съдбата го бе дарила щедро. Прокълнатият се оказа неин любимец.

Той беше толкова щастлив, че понякога дори изпитваше съжаление към останалите. В него имаше излишък от милост. Впрочем, доколкото се заглеждаше в другите жени, правеше го по инстинкт, понеже никой не е напълно последователен и понеже природата не е отвлечено понятие; той беше щастлив, че е зазидан, но от време на време надничаше над стената. И след като направеше сравнение, с още по-голяма радост се завръщаше в самотата си с Деа.

Та какво виждаше наоколо си? Скитническият живот всеки ден му показваше все нови и нови човешки образци, но какво представляваха те? Вечно различни хора, вечно същата тълпа. Вечно нови лица и вечно същите нещастия. Смесица от пропаднали съществования. Всяка вечер всички обществени бедствия наобикаляха неговото щастие.

Зеленият сандък се ползуваше с известност.

Ниската цена привлича нисшата класа. При него идеха слабите, бедните, дребните хорица. Отиваха при Гуинплейн, както отиваха да се напият. Купуваха си за две пари забрава. От висотата на своя подиум Гуинплейн оглеждаше безпросветния народ. Пред съзнанието му се редяха всички въплъщения на безкрайната мизерия. Лицето на човека е отражение на неговото съзнание и на живота му и представлява резултата на множество тайнствени въздействия. Няма страдание, няма гняв, няма безчестие, няма отчаяние, чиито белези Гуинплейн да не бе виждал. Тези детски уста не бяха яли. Този мъж беше баща, тази жена беше майка — зад тях се отгатваха осъдени на гибел семейства. Дадено лице носеше белега на порочно минало и на престъпно настояще и причината за това беше ясна: невежеството и сиромашията. На друго личеше отпечатъкът на първоначална доброта, заличена от обществените язви и превърната в омраза. Върху челото на стара жена се виждаха следите на глада, върху челото на момиче се виждаше клеймото на проституцията. Същият факт, който предлага на младата изход, но в по-мрачен вид, е отпечатан върху друго лице. В тази тълпа имаше ръце, но нямаше сечива; тези хора искаха да работят, но работа липсваше. Понякога до работника сядаше войник, понякога — инвалид, и Гуинплейн съзираше призрака на войната. Тук Гуинплейн четеше безработица, там експлоатация, другаде — робство. Върху някои чела откриваше признаци на оскотяване, на бавно връщане на човека към звяра, което в низините на обществото се дължи на неосъзнатата угнетеност от щастието на върхушката. В тези мрачини за Гуинплейн имаше един отдушник. Той и Деа получаваха щастие през един процеп в страданието. Всичко останало беше ад. Гуинплейн чувствуваше как над него несъзнателно тъпчат могъщите, охолните, знатните, великите, избраниците на случайността; долу различаваше купчината бледи лица на онеправданите. Себе си и Деа, с тяхното тъй мъничко и тъй огромно щастие, той виждаше някъде между два свята; отгоре — разхождащият се, свободен, весел, танцуващ свят, който не гледа къде стъпва; отгоре — светът, който мачка; отдолу — народът, когото мачкат. Нещо неизбежно, което разкрива едно дълбоко обществено зло — блясъкът смазва безпросветното! Гуинплейн установяваше това печално положение. Какво? Значи такова унизително нещо е животът? Значи човекът е принуден да се влачи така в праха и в тинята? Такава гадост, такова отричане от човешкото достойнство, такова падение, че ти се иска да стъпиш отгоре му! Та на каква пеперуда е гъсеница този земен живот? Какво? Пред тази гладна и невежествена тълпа, навсякъде, пред всички трябва да се постави въпросителният знак — престъпление или позор? Значи непреклонността на законите поражда размекването на съвестта! Значи няма дете, което да не расте за унижение! Няма девойка, която да не съзрява за продан! Нито една роза, която да не се ражда, за да бъде олигавена! Понякога очите му с трепетно любопитство се стремяха да проникнат до дъното на този мрак, където агонизираха толкова безполезни усилия и се бореха толкова слабоволия — разстроени от обществото семейства, изкълчени от законите нрави, гангренясали от наказанията язви, проядени от данъците бедняшки съществования, затъпени от невежеството умове, потъващи салове, отрупани с изгладнели нещастници, войни, глад, предсмъртни хъркания, викове, смърт; и той изпитваше неясно сепване пред тази потресающа всеобща мъка. Обхващаше с поглед като в някакво видение цялата тази пяна от нещастие, която се носеше над мрачната човешка тълпа. Той лично се намираше в пристанище и гледаше как всичко около него потъва. Понякога хващаше с две ръце обезобразената си глава и потъваше в размисъл.

Какво безумие е да бъдеш щастлив! Как мечтаеш! Идваха му най-различни мисли. Мозъкът му стигаше до абсурди. Понеже някога бе помогнал на едно дете, сега изпитваше безразсъдното желание да помогне на целия свят. Понякога облаци от мечти закриваха действителността, в която се намираше, и той губеше чувството за мярка до такава степен, че си казваше:

— Какво би могло да се направи за бедния народ?

Понякога дотам се забравяше, че изричаше това на висок глас. Тогава Урсус свиваше рамене и го гледаше втренчено. А Гуинплейн продължаваше да мечтае:

— О, само да имах власт, как бих помагал на нещастните! Но какво съм аз? Един атом. Какво мога да направя? Нищо!

Той се мамеше. Правеше много за нещастните — разсмиваше ги.

А да разсмееш някого, както вече казахме, значи да го накараш да забрави.

Какъв благодетел е онзи, който раздава забрава!