Виктор Юго
Човекът, който се смее (3) (Том 4)

I
Южната точка на Портланд

Упорит северен вятър духал непрекъснато над европейския континент и още по-свирепо над Англия през целия месец декември на 1689 и през целия месец януари на 1690 година. Той предизвикал гибелно застудяване, поради което тази зима е отбелязана като „паметна за бедните“ в полетата на старата Библия в презвитерианския параклис на лондонските нонджъръри^[1]. Благодарение на изключителната издръжливост на стария монархически пергамент на официалните регистри дълги списъци на бедняци, намерени мъртви от глад и студ, са запазени и до днес в много местни архиви, особено в книгите за приходи на Клинк Либърти Корт в градчето Саутуърк, на Пай Паудър Корт, което значи „Двор на прашните нозе“, и в архива на Уайт Чапъл Корт в селото Стапни, държан от надзорника на местния владетел. Темза замръзнала, което не се случва и на сто години веднъж, тъй като в нея ледът не се задържа поради морските приливи. Каруците минавали по заледената река. На Темза уредили панаир с палатки с борби с мечки и бикове, дори изпекли цял вол върху леда. Този дебел лед се задържал два месеца. Мъчителната 1690 година надминала по студ дори паметните зими от началото на седемнадесети век, тъй подробно наблюдавани от доктор Гидиън Делън, почетен от град Лондон с бюст на подставка, тъй като бил аптекар на Джеймс I.

Веднъж привечер към края на един от най-студените дни през този месец януари на 1690 година, в едно от многобройните негостоприемни заливчета на Портландския залив ставаше нещо необичайно, което караше чайките и морските птици да крякат и да се вият над устието на заливчето, без да смеят да се приберат.

В това заливче, най-опасното в околността, когато задухат ветрове, и затова най-усамотеното и най-удобно за кораби, които се крият, един малък кораб бе хвърлил котва при стръмния нос почти до самия скалист бряг, понеже там водата бе дълбока. Погрешно се казва, че нощта пада. Би трябвало да казваме, че тя се вдига, защото мракът идва откъм земята. В подножието на скалата вече бе тъмно, а горе небето още светлееше. Ако някой се приближеше до закотвения кораб, би разпознал една бискайска урка.

Скрито през целия ден от мъгли, слънцето току-що бе залязло. Започваше да се усеща онази дълбока и мрачна тревога, която би могла да се нарече мъка по изчезналото слънце.

Вятърът не идеше откъм морето и водата в заливчето бе спокойна.

Това бе щастливо изключение, особено зимно време. Почти всички портландски заливчета са само за опитни кормчии. При бурно време има значително вълнение и са необходими много сръчност и опитност, за да се влезе там на завет. Тези малки заливчета са пристани по-скоро привидно, отколкото в действителност, и правят лоша услуга. В тях е опасно да влезеш, страшно — да излезеш. Тази вечер, по изключение, нямаше никаква опасност.

Бискайската урка е старинен морски съд, излязъл вече от употреба. Малка като ладия, устойчива като кораб, тази се отличавала със здравия си корпус и била използувана дори във военната флота. Урки е имало и в Армадата^[2]. Военната урка достигала значителни размери; така например капитанският кораб „Големият грифон“, командуван от Лопе де Медина, имал шестстотин и петдесет тона вместимост и четиридесет оръдия. Търговската и контрабандистка урка обаче била малка. Морските хора цепели и уважавали този кораб с нищожен габарит. Въжетата на урната били от конопени нишки, в някои от които била вплетена тел, с вероятното, но недотам научно намерение да се получават указания в случай на магнитно напрежение; освен тях урните са имали и здрави въжета, кабриаси като в испанските галери и камели като в римските триреми. Дългата дръжка на кормилото имала предимствата на голям лост, но и недостатъка, че изисквала по-голяма сила; две макари с муфи в края на кормилото донякъде отстранявали този недостатък и намалявали загубата на сили. Компасът бил добре закрепен в гнездото с правилна четвъртита форма и бил поддържан в равновесие от две медни рамки, поставени хоризонтално една в друга и закрепени с бурми както при кардановите лампи. Устройството на урката свидетелствувало за знание и съобразителност, но това било знание на невежи и съобразителност на варвари. Урката била първобитна, както прямата и пирогата, по стабилност приличала на прямата, а по скорост — на пирогата, и както всички съдове, създадени от инстинкта на пирата и на рибаря, имала забележителни мореходни качества. Била пригодена за плаване, както по спокойни води, така и в открито море. Своеобразният й комплект платна и дебелите въжета за закрепване на мачтата й позволявали да плува каботажно в затворените води на Астурия, напомнящи езера, като например залива Пасахес, и да се носи с пълен ход в открито море. Тя можела да обиколи езеро и да обиколи света. Странни кораби с двояко преимущество — добри за лиман и за буря. Сред корабите урката била онова, което стърчиопашката е сред птиците — една от най-малките и най-смелите; когато кацне, стърчиопашката едва превива стрък тръстика, а полети ли — може да прекоси океан.

Урките, дори и най-бедните, били позлатени и боядисани. Татуирането е характерно за очарователните, но малко диви бискайци. Великолепните багри на техните планини, изпъстрени с петна сняг и ливади, пораждат у тях изострен стремеж към всякакви украшения. Те са пищни и в бедността си: поставят гербове на колибите си; имат едри магарета, които отрупват със звънчета, и едри волове, които кичат с пера; каруците им, скърцането на чиито колела се чува от две левги, са писани, украсени с резба и с панделки. Над вратата на един кундурджия има барелеф — свети Крепин и един пантоф, но издялани от камък. Кожените им куртки са обшити с гайтани; не кърпят дрипите си, но ги бродират. Веселостта им е дълбока и надменна. Като гърците и баските са деца на слънцето. Докато меланхоличният син на Валенсия облича на голо вълнената си червеникава дреха — къс плат с дупка за главата, галисийци и бискайци носят чудни ризи, избелени на роса. По праговете и прозорците на къщите им под венци от царевица се подават усмихнати руси глави и свежи лица. Жизнерадост и гордо спокойствие отразяват простодушните им изкуства, занаятчийство, обичаи; то се долавя и в дрехите на девойките, и в песните им. Планината, тази величава грамада, в Биская цялата е обляна в светлина, слънчевите лъчи проникват и блестят във всичките й пролуки. Суровият Хаискивел е пълен с идиличност. Биская е пиренейският бисер, както Савоя е алпийският бисер. В страшните заливи край Сан Себастиан, Лесо и Фуентарабия, сред бурите и облаците, сред разбиващата се в скалите пяна, сред бушуващия вятър и вълни, сред ужаса и трясъка — ще зърнете лодкари, окичени с венци от рози. Който веднъж е видял страната на баските, отново иска да я види. Благословена земя — две реколти годишно, весели и огласени с песни села, горда бедност, всеки неделен ден — звън на китари, танци и кастанети, любов, чисти и светли къщи, щъркели по камбанариите.

Но да се върнем в мрачния скалист Портланд.

Портландският полуостров на картата представлява нещо като птича глава, обърнала човка към океана и тил към Уеймът; провлакът е шията.

Загубил изначалната си прелест, днес Портланд живее заради индустрията. Бреговете му са били открити от каменарите и гипсаджиите към средата на осемнадесети век. Оттогава от скалите на Портланд се произвежда така нареченият римски цимент — полезна промишленост, която облагодетелствува цялата област и загрозява залива. Преди двеста години тези брегове са се рушали от морето, днес ги рушат каменарите. Кирката дълбае на дребно, вълните — на едро. Така започнала да изчезва красотата на полуострова. Величавото разточителство на океана е отстъпило пред системното човешко дълбане и сега вече няма и помен от заливчето, където бе закотвена бискайската урка. За да се открие някаква следа от унищожения малък пристан, би трябвало да се търси по източния бряг на полуострова, към носа, отвъд Фоли Пиър и Дърдъл Пиър, дори отвъд Уйекъм, между местността, наречена Чърч Хоуп, и местността Саутуел.

Заливчето, оградено със стръмни скали, по-високи от ширината му, с всяка изминала минута все повече притъмняваше. Мъглата, която обикновено съпътствува здрача, се сгъстяваше. Беше като прилив на мрак в дъното на кладенец. Тесният като коридор изход от притъмнялото заливче, където водата се плискаше, очертаваше белезникава пукнатина. Трябваше човек да е съвсем наблизо, за да забележи закотвената за скалите урка, която сякаш бе скрита в техния голям здрачен плащ. Една дъска, прехвърлена от борта и опряна на ниска и плоска издатина на скалата — единствена точка, където можеше да се акостира, свързваше кораба със сушата. Черни сенки се движеха и се задминаваха по тоя клатушкащ се мостик — в мрачината хора се качваха на палубата.

В заливчето не беше толкова студено, както в морето, благодарение на скалистата преграда, която се издигаше откъм север. Въпреки това хората трепереха. Те бързаха.

В светлината на здрача формите се изрязват като силуети. По парцаливите им дрехи можеше да се съди, че тези хора принадлежат към онази прослойка, която в Англия се нарича „the ragged“, тоест дрипльовци.

В релефа на скалите се очертаваше криволичеща пътека. Когато някое момиче нехайно хвърли корсета си на гърба на кресло, несъзнателно очертава с ширита почти всички възможни скалисти и планински пътеки. Пътеката в това заливче беше по-пригодна за кози, отколкото за хора: пълна с извивки и остри завои, тя се спускаше почти отвесно до плоския камък, на който бе опряна дъската. Такива пътеки не блазнят — по тях човек на всяка стъпка очаква да се изтърколи. Тази пътека, по всяка вероятност разклонение от някой път в равнината, беше неприятна дори за гледане — толкова бе отвесна. Отдолу се виждаше как криволичи до горния край на скалата, а оттам продължава по камънака през един процеп до горното плато. По нея вероятно бяха дошли пътниците, които урката очакваше в малкия залив.

Като се изключат хората, които сновяха край кораба, явно уплашени и тревожни, заливчето беше безлюдно. Не се чуваха ни стъпки, ни шум, ни дъх. Чак отвъд пристана, към входа на Рингстедския залив, едва се различаваше една очевидно заблудена група лодки на ловци на акули. Нещо необичайно беше прогонило тези полярни морски съдове от датските води в английските. Северните ветрове често играят такива шеги на рибарите. Те тъкмо се бяха приютили в Портландския залив — навярно предугаждаха лошото време и опасността в открито море. В момента спускаха котва. Върху плоската бяла повърхност на морето главната лодка, застанала начело според стария обичай на норвежките флотилии, се очертаваше в черно с всичките си въжа. На носа и личеше вилата с окачени на нея канджи и харпуни — за лов на seymnus glacialis^[3], на squalus acanthias и на squalus spinax niger, както и мрежата за едри акули-пилигрими. С изключение на тези събрани накуп лодки по целия обширен хоризонт на Портланд не се виждаше жива душа. Никаква къща, никакъв кораб. По онова време брегът бе необитаем, а в този сезон заливът не бе пригоден за кораби.

Каквито и да бяха изгледите за времето, онези, които бискайската урка се готвеше да отведе, бързаха. Те представляваха на морския бряг неспокойна и забързана група с неясни очертания. Отделните хора не се различаваха. Не можеше да се разбере стари ли бяха или млади. Очертанията им се смесваха и стапяха в здрача, който прибулваше като маска лицата им. Бяха осем души, навярно между тях имаше и една-две жени, но те не можеха да се различат под жалките парцали, с които всички бяха навлечени. Дрипите нямат пол.

Една по-малка сянка шареше нагоре-надолу — вероятно джудже или дете.

Беше дете.