Виктор Юго
Човекът, който се смее (51) (Том 4)

VI
Урсус наставник, Урсус настойник

Урсус прибавяше:

— Някой ден ще взема да им изиграя една лоша шега.

Ще ги оженя.

Урсус развиваше пред Гуинплейн теорията си за любовта. Казваше му:

— Любовта… Знаеш ли как господ подпалва тоя огън? Слага жената долу, дявола по средата, мъжа върху дявола. Достатъчно е една клечка кибрит, тоест един поглед, и всичко пламва.

— Не е нужен поглед — отвръщаше Гуинплейн, мислейки за Деа.

А Урсус възразяваше:

— Глупак! Нима душите имат нужда от очи, за да се виждат?

Случваше се Урсус да изпадне в добродушно настроение. А Гуинплейн понякога така се захласваше по Деа, че ставаше мрачен и в такива мигове се пазеше да не се издаде пред Урсус. Един ден Урсус му каза:

— Е, ти не се стеснявай! Влюбеният петел не се крие.

— Но орелът се крие — отвърна Гуинплейн.

Друг път Урсус си говореше сам:

— Благоразумно е да се турят пръти в колелата на Венерината колесница. Прекаляват с тая тяхна любов. Това може да има и отрицателни страни. Ще трябва да осуетя пожара. Да поукротя тези сърца.

И Урсус се заемаше да говори на Гуинплейн, когато Деа спеше, и на Деа зад гърба на Гуинплейн, като прибягваше до предупреждения от този род:

— Деа, не бива толкова да се привързваш към Гуинплейн! Опасно е човек да живее чрез другиго. Егоизмът е добра основа за щастието. Жените не разбират мъжете. И в края на краищата Гуинплейн може да се възголеми. Той има такъв успех! Не можеш да си представиш какъв голям успех има!

— Гуинплейн, хора, които не са си лика-прилика, не стигат до добър край. Ти трябва да се позамислиш… толкова грозота от една страна, такава хубост от друга. Поукроти си чувствата, мое момче, не се пали толкова по Деа! Сериозно ли вярваш, че си създаден за нея? Я погледни твоята грозота и нейното съвършенство! Виж разликата между себе си и нея. Тази Деа има всичко! Каква бяла кожа, какви коси, устни като ягоди! А краката й! Да не говорим за ръцете! Раменете й са прелестно очертани, лицето й е връх на красотата. Когато върви, от нея се излъчва светлина. А как само говори — сериозно и с такъв очарователен глас! И при това не забравяй, че тя е жена! Не е толкова глупава, та да бъде ангел. Тя е съвършената красота. Помисли за всичко, което ти казвам, за да отрезнееш.

Последствието беше, че любовта на Деа и Гуинплейн се удвояваше. А Урсус се удивляваше на своя неуспех като човек, който би рекъл:

— Чудно, колкото и да наливам масло в огъня, все не мога да го угася!

Всъщност наистина ли искаше да угаси, или дори да поохлади увлечението им? Не, разбира се. Сам би се почувствувал измамен, ако успееше. Всъщност беше очарован от тази любов, която за тях бе пламък, а за него — топлина.

Но нали все трябва да подразним малко онова, което ни очарова? Това именно дразнене хората наричат мъдрост.

Урсус се беше грижил за Гуинплейн и за Деа почти като баща и като майка. Карайки се и мърморейки, той ги бе отгледал и отхранил. След като ги осинови, колата му стана по-тежка и той по-често трябваше да се впряга наред с Хомо, за да я влачи.

Трябва да кажем, че след като минаха първите няколко години и Гуинплейн поизрасна, а Урсус съвсем остаря, дойде ред и Гуинплейн да влачи Урсус.

Като видя, че Гуинплейн вече става голям, Урсус му предрече:

— С тази грозота са ти дали цяло богатство в ръцете.

По време на своите скитания семейството, което се състоеше от един старец, две деца и един вълк, все повече се сплотяваше.

Неуседналият живот не бе попречил на възпитанието на децата.

— Да скиташ, значи да растеш — казваше Урсус.

Гуинплейн очевидно бе преправен, за да бъде „показван по панаирите“. И Урсус го подготви за циркаджия, като натъпка в главата на този циркаджия колкото можеше повече знания и мъдрост. Втренчил поглед в ужасяващата маска на Гуинплейн, Урсус мърмореше:

— Дали са му добра основа.

Затова и го бе дооформил с всички възможни украшения на философията и на науката.

Той често повтаряше на Гуинплейн:

— Бъди философ. Да си мъдър, значи да си неуязвим. Аз например никога не съм плакал. Благодарение на моята мъдрост. Мислиш ли, че ако съм искал да плача, ми е липсвал подходящ случай?

В своите монолози пред вълка Урсус казваше:

— Научих Гуинплейн на всичко, включително и на латински, а Деа на нищо, защото музиката не е нищо.

Той беше научил и двамата да пеят. Сам умееше добре да свири на „житна свирка“ — малка флейта от онова време. И свиреше приятно, както и на вивула — нещо като просяшка гусла, както впрочем я нарича и Бертран Дюгеклен в своите записки — „просяшки инструмент“; всъщност тя е в основата на днешната симфонична музика. Музикалните им изпълнения привличаха народа.

Урсус показваше на тълпата своята вивула и казваше:

— На латински — органиструм.

Той бе научил Деа и Гуинплейн да пеят по метода на Орфей и на Ежид Беншоа. Често му се бе случвало да прекъсне урока и възторжено да извика:

— Орфей — музикантът на Гърция! Беншоа — музикантът на Пикардия.

Тези допълнения към и без това грижливото им обучение не привличаха вниманието на децата дотолкова, че да им пречат да се обожават. Те бяха израснали със слети сърца, така както се сплитат клоните на две посадени едно до друго дръвчета, след като станат големи.

— Нищо — шепнеше Урсус, — аз ще ги оженя.

И измърморваше на себе си:

— Досаждат ми с тая любов.

Миналото, поне доколкото те бяха имали минало, съвсем не съществуваше за Гуинплейн и за Деа. За него те знаеха това, което Урсус им бе казал. Наричаха Урсус „татко“.

Гуинплейн си спомняше от детството си само някакво преминаване на демони над люлката му. Останало му бе впечатление, като да го бяха тъпкали разкривени крака в тъмнината. Дали нарочно или неволно? Той не знаеше. Това, което си спомняше ясно и с най-малки подробности, беше трагичното приключение на изоставянето му. Намирането на Деа превръщаше за него тази нощ в светла дата.

Спомените на Деа бяха още по-мъгляви. Всичко това се бе случило, когато тя бе толкова малка, че не бе оставило в съзнанието й почти никаква следа. Тя ся спомняше за майка си като за нещо студено. Виждала ли бе слънцето? Може би. Мъчеше се отново да потопи ума си в изчезналото време, останало зад нея. Слънцето ли? Какво бе то? Припомняше си нещо лъчисто и топло, което Гуинплейн бе заместил.

Те си говореха тихо за разни неща. Известно е, че най-важното нещо на този свят е гугукането.

Деа казваше на Гуинплейн:

— Светло е, когато ти говориш.

Един ден Гуинплейн не можа да се сдържи, като видя през муселинения ръкав ръката на Деа, и докосна с устни прозрачния плат. Безобразна уста, неземна целувка. Деа изпита дълбоко очарование. Цяла поруменя. Целувката на чудовището разля зората върху прекрасното чело, потънало в мрак. В това време Гуинплейн се задъхваше като обзет от ужас и не можеше да отдели погледа си от бялата плът, която се виждаше през отворената дрешка на Деа.

Деа повдигна ръкава, протегна голата си ръка на Гуинплейн и каза:

— Още!

Гуинплейн се спаси с бягство.

На другия ден същата игра се поднови с други варианти. Небесно подхлъзване в сладката бездна на любовта.

Това са неща, които бог, в качеството си на стар философ, гледа с усмивка.