Виктор Юго
Човекът, който се смее (5) (Том 4)

III
Самота

Детето остана неподвижно върху екалата, вперило поглед пред себе си. Не извика. Не издаде глас. Всичко това бе неочаквано за него, но то не отрони нито дума. На кораба цареше същото мълчание. Нито вик от детето към тези хора, нито дума за сбогом от тези хора към детето. Двете страни мълчаливо приемаха нарастващото разстояние. Беше като разлъка на души на брега на Стикс^[1]. Сякаш приковано към скалата, която приливът започваше вече да залива, то гледаше как корабът се отдалечава. Човек можеше да помисли, че детето разбира. Какво? Какво разбираше то? Мрака.

Миг по-късно урката стигна до пролива, който водеше към изхода на заливчето, и заплува по него. В светлото небе над процепа между скалите, сред които проливът лъкатушеше като между стени, се мярна върхът на мачтата. Той пошари из горната част на скалите и сякаш потъна в тях — не се видя вече. Свършено бе. Корабът бе поел в открито море.

Детето гледаше как мачтата изчезва.

То бе изненадано, но замислено.

Към смайването му се прибавяше мрачна констатация за живота. Изглежда, че въпреки едва начеващия си живот детето имаше опит. Може би вече умееше да преценява. Когато изпитанието дойде твърде рано, понякога то изгражда в дълбините на съзнанието у децата някаква заплашителна везна, на която тези малки бедня души претеглят бога.

То се чувствуваше невинно и приемаше. Никаква жалба. Безупречният не упреква.

Внезапното му изоставяне не изтръгна ни най-малко движение от него. Някакво вътрешно вцепенение го бе обладало. При този неочакван удар на съдбата, която сякаш поставяше развръзката на живота му почти преди неговото начало, детето не се огъна. Понесе изправено удара.

Ако някой би видял изненадата му без всякакъв примес на отчаяние, би разбрал, че в шайката, която го бе изоставила, никой не го обичаше и то нищо не обичаше.

Замислено, то не обръщаше внимание на студа. Изведнъж водата плисна в краката му — приливът се качваше. В косите му премина повей — надигаше се морският вятър. То потрепери. Потрепери от главата до петите. Това бе пробуждането.

Огледа се.

Беше само.

До този ден за него не бе съществувал никой на света извън хората, които сега бяха в урката. А тези хора току-що го бяха изоставили.

Нека прибавим и една странна подробност — тези хора, единствените, които познаваше, му бяха непознати.

То не би могло да каже кои бяха те.

Детството му бе преминало сред тях, без то да се бе чувствувало свързано с тях. То просто се числеше към тая група. Нищо повече.

И ето че те го бяха… забравили.

Нямаше пари, нямаше обувки на краката, само една дреха на гърба. Нямаше дори къшей хляб в джоба.

Беше зима. Беше вечер. Трябваше да извърви много левги, преди да стигне до човешко жилище.

Не знаеше къде се намира.

Нищо не знаеше, освен че хората, които бяха дошли заедно с него до брега на това море, си бяха отишли без него.

Почувствува се отхвърлено от живота.

Почувствува се разколебано в човека.

Беше на десет години.

Детето се намираше сред пустош, между глъбини, от които виждаше да се надига нощта, и глъбини, от които долиташе грохотът на вълните.

То протеина слабичките си ръце и се прозина.

После внезапно, сякаш бе взело решение, набра смелост и ловко, с пъргавостта на катеричка, а може би и на клоун, обърна гръб на заливчето и започна да се изкачва по скалата. Изкатери се по пътеката, изостави я, после отново се върна чевръсто с риск да се пребие. Бързаше към сушата. Сякаш имаше някакъв набелязан път. Всъщност не отиваше никъде.

Бързаше безцелно, като беглец пред съдбата.

Човек се изкачва, животното се катери; детето едновременно се изкачваше и се катереше. Тъй като стръмнината на Портланд е обърната на изток, по пътеката почти нямаше сняг. Впрочем студът бе превърнал снега в прах, който доста затрудняваше ходенето. Детето се справяше. Мъжката дреха, която му беше широка, му тежеше и пречеше. От време на време то стъпваше върху заледена издатина или дупка, подхлъзваше се и падаше. След като увиснеше за миг над пропастта, успяваше да се залови за някой сух клон или за пукнатина в скалата. По едно време попадна на сипей и внезапно се свлече. Ронливите скали са предателски. Няколко мига детето се плъзга като керемида по покрив. Изтърколи се до самия край на пропастта; спаси го китка трева, за която успя да се хване навреме. Като видя пропастта, детето не изкрещя, както не бе изкрещяло и пред хората. Изправи се и мълчаливо се заизкачва отново. Стръмният склон беше висок. На няколко пъти му се случи да се свлече. Пропастта ставаше още по-опасна поради тъмнината. Стръмната скала нямаше край.

Върхът се губеше във висината, сякаш се изкачваше едновременно с детето. Докато се катереше, то оглеждаше черната плоскост, издигната като преграда между него и небето. Най-сетне стигна.

Изкачи се на билото. Бихме могли да кажем — изплува, защото излезе от бездната.

Едва изкачи стръмнината и започна да трепери. Почувствува по лицето си морския вятър, леденото дихание на нощта. Духаше острият северозападен вятър. Детето притисна моряшката куртка до гърдите си.

Беше добра дреха. Моряците я наричаха „дъждобранка“, защото е почти непромокаема дори при югозападни дъждове.

Като стигна платото, детето се спря, стъпи здраво с босите си крачета върху замръзналата земя и се огледа.

Зад него — море, пред него — суша, над него — небе.

Но небе без звезди. Непрогледна мъгла прибулваше зенита.

Когато стигна на върха на скалистата стена, то се намери с лице към сушата и се загледа в нея. Земята се простираше докъдето погледът му стигаше — плоска, замръзнала, покрита със сняг. Няколко китки изтравниче потръпваха. Не се виждаше път. Нищо. Нито овчарска колиба. Тук-там се забелязваха виещи се светли спирали — вихрушки ситен сняг, които вятърът вдигаше от земята. Редица ниски възвишения, забулени в мъгла, се сливаха с хоризонта. Обширни безцветни полета се губеха в бледата мрачина. Дълбока тишина. Безкрайни простори и гробно мълчание.

Детето се обърна към морето.

Покрита с пяна, водата беше бяла като заснежена земя. Човек трудно може да си представи нещо по-печално от светлината на тая двойна белота. Понякога светлината на нощта очертава необикновено ярко предметите. Морето беше като от стомана, скалите — от абанос. От височината, на която се намираше детето, Портландският залив изглеждаше като на географска карта — белезникав сред своя полукръг от хълмове. В този нощен пейзаж имаше нещо нереално. Луната понякога изглежда така — блед кръг в неясно очертан полумесец. По целия бряг от единия до другия нос не се забелязваше никакво блещукане, което да издава запалено огнище, осветен прозорец, жива къща. Никаква светлинна — нито на земята, нито на небето; никаква лампа долу, никаква звезда горе. Широките плоски вълни в залива понякога рязко се издигаха. Вятърът раздвижваше и набръчкваше водната покривка. В заливчето все още се виждаше бързо отдалечаващата се урка.

Един черен триъгълник се плъзгаше по мъртвешката белота.

В далечината в злокобния полумрак на простора водите смътно се движеха.

„Матутина“ плуваше с пълен ход. Тя се смаляваше с всеки изминал миг. Надали нещо изчезва по-бързо от кораб, който се стапя сред морските далечини.

По едно време запалиха сигналния фенер на носа. Вероятно мракът около урката ставаше заплашителен и кормчията бе принуден да освети водите. Тази светулка, чийто блясък се забелязваше отдалече, придаваше нещо злокобно на високия и дълъг черен силует. Корабът изглеждаше като призрак, който бродеше по морето, покрит със саван и със звезда в ръка.

Във въздуха се усещаше, че иде буря. Детето не можеше да разбере това, но всеки моряк би изтръпнал. Бе оня миг на предварителна тревога, в който изглежда, че стихиите ще се превърнат в живи същества и човек ще види как вятърът тайнствено се разразява в ураган. Морето ще се превърне в океан, природните сили ще се разкрият като съзнателна воля и онова, кое го смятаме за предмет, ще се окаже душа. И ще го видим. Оттам и ужасът. Душата на човека се бои от срещата с душата на природата.

Всеки миг щеше да се разрази хаос. Вятърът, който гонеше мъглата и трупаше зад нея облаци, изграждаше декора на тази страшна драма между морските вълни и зимата, която се нарича снежна буря.

Появиха се и първите признаци — корабите започнаха да се прибират. Заливът вече не беше пуст. Всеки миг иззад носовете се показваха тревожни лодки, забързани към пристаните. Едни плуваха покрай Портланд Бил, други — покрай Сейнт Олбънс Хед. От най-далечните простори се задаваха платна. Всеки бързаше да изпревари колкото може другите и да се скрие. На юг мракът се сгъстяваше, тъмни облаци пъплеха към морето. Тежестта на бурята, която витаеше и надвисваше злокобно над водата, забавяше вълните. Не беше време за излизане в открито море. А урката въпреки всичко беше потеглила.

Бе поела в южна посока. Беше вече вън от залива. Изведнъж вятърът задуха на пристъпи; „Матутина“, която все още се виждаше ясно, се покри с платна, сякаш бе решила да използува урагана. Беше северозападният подъл и яден вятър, който някога са наричали „галери“. Той мигом се нахвърли върху урката, като я поде отстрани. Тя се наклони, но не се поколеба и продължи да се отдалечава. Поведението й говореше, че хората в нея не пътуват, а бягат, че по-малко ги е страх от водата, отколкото от земята, от преследването на бурята, отколкото от преследването на хората.

След като се смали постепенно, урката най-сетне се стопи на хоризонта. Малката звезда, която тя носеше в мрачината, избледня; урката се сля с тъмнината и изчезна.

Този път — завинаги.

Поне така се стори на детето. То престана да наблюдава морето. Очите му се извърнаха към равнината, към пущинака и към хълмовете, към местата, където може би не бе изключено да срещне живо същество. И то потегли към тази неизвестност.