Виктор Юго
Човекът, който се смее (68) (Том 4)

II
От сладост към мрак

Колко просто стават чудесата! В Зеления сандък бе време за закуска и Деа бе дошла само за да разбере защо Гуинплейн още не идва на сутрешната трапеза.

— Ти! — извика Гуинплейн и с това изрази всичко.

Пред него не остана друг кръгозор и друго видение освен небето, в което беше Деа.

Който не е видял усмивката на морето незабавно след ураган, не може да разбере такова уталожване. Нищо не се успокоява по-бързо от бездните. Това се дължи на лекотата, с която поглъщат всичко. Така е и с човешкото сърце. Невинаги обаче.

Достатъчно беше Деа да се появи, и цялата светлина, която се съдържаше в Гуинплейн, бликваше и се устремяваше към нея и зад омаяния Гуинплейн оставаха само бягащи призраци. Какъв миротворец е обожанието!

След няколко мига двамата седяха един срещу друг, помежду им Урсус, а Хомо в краката им. Чайникът, под който гореше малък спиртник, беше на масата. Фиби и Винос бяха вън, заети с работа.

За закуска, както и за вечеря, слагаха в средното помещение. Твърде тясната маса беше поставена така, че Деа седеше с гръб към отвора в стената, който служеше за входна врата на Зеления сандък.

Коленете им се допираха. Гуинплейн наливаше чай на Деа.

Деа мило духаше в чашата си. Внезапно тя кихна. В тоя миг над пламъка на спиртника се виеше дим, който постепенно се разпръсваше и някаква хартия се превръщаше в пепел. Деа беше кихнала от този дим.

— Какво е това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Гуинплейн.

И се усмихна.

Той бе изгорил писмото на херцогинята.

Ангелът-пазител на любимата жена е съвестта на любещия мъж.

След като унищожи писмото, Гуинплейн почувствува странно облекчение, сякаш честността му го издигна, както кралете издигат орела.

Стори му се, че заедно с дима изчезна и изкушението и че едновременно с хартията и херцогинята се превърна в пепел.

Обърквайки чашите си, те пиеха един след друг от същата чаша и си говореха. Чуруликане на влюбени, цвърчене на врабци. Детинщини, достойни за приказките на Майка-гъска и за Омир. Две влюбени сърца — каква по-хубава поезия, целувки на влюбени — каква по-хубава музика!

— Знаеш ли какво?

— Не.

— Гуинплейн, сънувах, че сме някакви животни и имаме крила.

— Крила? Значи птици — пошепна Гуинплейн.

— Животни? Значи ангели — измърмори Урсус.

Разговорът продължаваше.

— Ако ти не съществуваше, Гуинплейн…

— Какво?

— Все едно да няма бог.

— Чаят е много горещ. Ще се опариш, Деа.

— Подухай в чашата ми!

— Колко си красива тази сутрин!

— Знаеш ли, има толкова много неща, които искам да ти кажа!

— Кажи!

— Обичам те!

— Аз те обожавам!

А Урсус говореше на себе си:

— Ей богу, това аз наричам честни хора!

За влюбените най-приятни са миговете на мълчание. Сякаш любовта се натрупва, за да избухне след това нежно.

Настъпи пауза, след която Деа извика:

— Само да знаеш! Вечер, когато играем, в мига, когато ръката ми докосва челото ти… О, Гуинплейн, главата ти е толкова благородна! В мига, когато усетя с пръсти косите ти, потръпвам, изпитвам небесна радост, казвам си: „В целия тъмен свят, който ме заобикаля, в тази огромна самота, в безкрайната тъмна пропаст, където живея, в тоя постоянен страх за себе си, от всичко, аз имам една опора, ето я. Това е той.“ Това си ти.

— О! Ти ме обичаш! — каза Гуинплейн. — Аз също имам само тебе на земята. Ти си всичко за мене. Деа, какво искаш да направя? Желаеш ли нещо? От какво имаш нужда?

Деа отговори:

— Не знам. Аз съм щастлива.

— О — продължи Гуинплейн, — ние сме щастливи!

Урсус каза високо и строго:

— Аха! Вие сте щастливи! Това не е редно. Аз вече ви предупредих. Аха, щастливи сте! В такъв случай гледайте никой да не ви забележи! Заемайте колкото е възможно по-малко място. Щастието трябва да се свива в дупка. Станете още по-малки, отколкото сте, ако можете. Бог мери големината на щастието по невзрачността на щастливците. Доволните хора трябва да се крият като престъпници. Аха, вие сияете, нищожни светещи червейчета! Някой ще ви стъпче и добре ще стори. Какви са тези глупави нежности? Аз да не съм дуеня, че да съм длъжен да гледам как влюбените се целуват. Досаждате ми най-сетне! Вървете по дяволите!

И като почувствува, че суровият му тон омеква и дори се разнежва, той прикри вълнението си със свирепо изръмжаване.

— Татко — каза Деа, — как се мъчите да говорите сърдито!

— То е, защото не обичам хората да са прекалено щастливи! — отвърна Урсус.

Тук Хомо започна да приглася на Урсус. Под краката на влюбените се чу ръмжене.

Урсус се наведе и сложи ръка върху главата на Хомо.

— Така, и ти си в лошо настроение! Ръмжиш. Перчемът на вълчата ти тиква настръхва. Не обичаш любовните излияния. Защото си мъдър. Нищо, мълчи. Ти поговори, каза си мнението, добре: сега млъкни!

Вълкът отново изръмжа.

Урсус погледна под масата.

— Мирно, Хомо! Хайде, стига, философе!

Но вълкът се изправи и като се обърна към вратата, се озъби.

— Какво ти става? — каза Урсус. Той хвана вълка за кожата на шията.

Деа не обръщаше внимание на ръмженето на вълка. Погълната от мислите си, тя се наслаждаваше от звука на Гуинплейновия глас и мълчеше, потънала в свойствения за слепите унес, при който те сякаш се вслушват в някаква песен вътре в тях и тази идеална музика им замества светлината. Слепотата е подземие, от което се чува дълбоката вечна хармония.

Докато Урсус се караше на Хомо и бе навел глава, Гуинплейн вдигна поглед.

Той тъкмо се готвеше да изпие чая си, но така и не го изпи; сложи чашата на масата бавно, като пружина, която се отпуща, и остана неподвижно, с разтворени пръсти, втренчил поглед, затаил дъх.

Зад Деа, в отворената врата, стоеше мъж.

Мъжът беше облечен в черно и носеше наметало на съдебен чиновник. Перуката му бе нахлупена до веждите. В ръката си държеше жезъл, украсен с коронки в двата края.

Пръчката беше къса и масивна.

Представете си медуза, която наднича между две клонки в рая.

Почувствувал сепване от чуждо присъствие, без да пуска Хомо, Урсус вдигна глава и разбра кой е този страшен човек.

Цял потрепери и каза на ухото на Гуинплейн.

— Това е уопънтейкът.

Гуинплейн си спомни.

Изненадан, той щеше да каже нещо, но се въздържа.

Жезълът с коронки в двата края беше айрън уепънът.

От айрън уепъна именно, върху който градските съдии полагаха клетва при встъпване в длъжност, някогашните уопънтейки от английската полиция водеха името си.

В полумрака, зад човека с перуката, стоеше стреснат стопанинът на странноприемницата.

Като олицетворение на нямата Темида от старите грамоти, човекът безмълвно протегна дясната си ръка над сияещата Деа и докосна с жезъла рамото на Гуинплейн, а с палеца на лявата ръка посочи зад себе си вратата на Зеления сандък. Тези две движения, които действуваха още по-заповеднически, понеже бяха направени мълком, означаваха:

„Следвайте ме!“

„Pro signo exeundi, sursum trahe“^[1] — се казва в нормандския сборник от манастирски грамоти.

Лицето, до което се докоснеше айрън уепънът, нямаше друго право освен правото да се подчини. Тази няма заповед не търпеше никакво възражение. Английските закони заплашваха непокорния с жестоко наказание.

При това сурово докосване Гуинплейн потръпна, после се вкамени.

Ако желязната пръчка се бе стоварила върху главата му, вместо само да се допре до рамото му, той не щеше да е по-замаян. Разбираше, че е призован да последва полицейския чиновник, но не разбираше защо.

Обзет от мъчителна тревога, Урсус от своя страна долавяше нещо твърде определено. Той се сещаше за своите конкуренти циркаджии и проповедници, за доносите против Зеления сандък, за вълка-правонарушител, за собствените си разправии с тримата инквизитори от Бишопсгейт и, кой знае, може би — но това беше ужасно — за нередните бунтовнически брътвежи на Гуинплейн относно кралската власт. И беше дълбоко потресен.

Деа се усмихваше.

И Гуинплейн, и Урсус не произнасяха нито дума. И двамата мислеха само за едно — Деа да не се разтревожи. Вълкът може би мислеше същото, защото престана да ръмжи. Вярно, че Урсус не го изпущаше.

Впрочем в случая Хомо съзнателно се държеше благоразумно. Кой не е забелязал каква разсъдливост проявяват някои животни в опасни мигове!

Може би — доколкото един вълк може да разбира хората — Хомо се чувствуваше поставен извън закона.

Гуинплейн стана.

Той знаеше — никаква съпротива не бе възможна. Спомняше си думите на Урсус. Нито пък биваше да задава въпроси.

Изправи се пред уопънтейка.

Уопънтейкът свали желязната пръчка от рамото му и я хвана изправена пред гърдите си — повелителен жест на полицията, познат по онова време на целия народ, и който означаваше следната заповед:

„Този човек трябва да ме последва сам. Останалите да не мърдат от местата си! Мълчание!“

Никакви любопитни. Във всички времена полицията е държала да се огражда от тях.

Този вид задържане се наричаше „секвестиране на личността“.

С едно движение уопънтейкът се завъртя като някакъв механизъм, обърна гръб и тръгна с величествени тежки стъпки към изхода на Зеления сандък.

Гуинплейн погледна Урсус.

Урсус сви рамене, прибра лакти на хълбоците си, разпери ръце и вдигна вежди — пантомима, която означава: покорност пред неизвестното.

Гуинплейн погледна Деа. Все така усмихната, тя мечтаеше.

С върха на пръстите си той й изпрати една неизразима целувка.

След като уопънтейкът се обърна гърбом, Урсус се поокопити и използува момента, за да пошепне на ухото на Гуинплейн:

— Ако ти е мил животът, нищо не говори, преди да те питат!

Като се стараеше да не вдига шум, сякаш се намираше в стая на болник, Гуинплейн откачи от преградата шапката и наметалото си, загърна се с наметалото до очите и нахлупи шапката над челото си. Понеже не си беше лягал, още беше облечен в работните си дрехи и носеше на раменете си кожената яка. Още веднъж погледна Деа. Уопънтейкът стигна до външната врата на Зеления сандък, вдигна жезъла си и заслиза по малката външна стълба. Тогава и Гуинплейн тръгна, сякаш този човек го теглеше с невидима верига. Урсус гледа, докато Гуинплейн излезе от Зеления сандък. В този миг вълкът започна жално да скимти, но Урсус го възпря и тихичко му каза:

— Той ще се върне.

На двора чичо Никълъс с раболепно и заповедническо движение спря ужасените викове на Винос и Фиби, които с отчаяние наблюдаваха отвеждането на Гуинплейн, траурните дрехи и желязната пръчка на уопънтейка.

Двете жени бяха като две каменни статуи. Стояха като сталактити.

Слисан, Говикъм се пулеше от един полуотворен прозорец.

Уопънтейкът вървеше на няколко крачки пред Гуинплейн, без да се обръща, без да го поглежда, с леденото спокойствие на човек, уверен, че олицетворява закона.

Сред гробно мълчание двамата прекосиха двора, минаха през тъмната кръчма и излязоха на площада. През вратата на странноприемницата се бяха събрали неколцина минувачи. Там беше и съдебният пристав, начело на едно полицейско отделение. Смаяни и безмълвни, зяпачите се отдръпваха и с чисто английска дисциплинираност направиха път на полицая с жезъла. Уопънтейкът се отправи към тесните улички, наречени тогава Литъл Странд, които минаваха край Темза. И ограден от лявата и от дясната си страна от строените в две редици хора на съдебния пристав, блед, покрит с наметалото си като със саван, Гуинплейн бавно се отдалечи от странноприемницата, като крачеше мълчаливо след безмълвния човек, подобно на статуя, която съпровожда призрак.