Виктор Юго
Човекът, който се смее (65) (Том 4)

VIII
Признаци на отравяне

„Видението“ вече не се мярна.

Не се мярна в залата, но се мяркаше в ума на Гуинплейн.

Гуинплейн бе донякъде смутен.

Стори му се, че за пръв път в живота си е видял жена.

И веднага се отдаде на по-особени мисли, което беше почти грях. Трябва да се пазим от мечтанията, които ни обземат въпреки волята ни. Мечтанието е тайнствено и неуловимо, като благоухание. За мисълта то е същото, което ароматът е за туберозата. Понякога то е продължение на някоя отровна мисъл и напоява цялото ни същество като дим. Човек може да се отрови от мечтания като от мириса на някои цветя. Опияняващо сладостно и зловещо самоубийство.

Лошите мисли — това е то самоубийството на душата, отравянето. Мечтанието те привлича, подвежда, излъгва, оплита, после те превръща в свой съучастник, свой съдружник в измамването на съвестта. То те омайва. После те развращава. За мечтанието може да се каже същото, което се казва за комара. Отначало те мамят, накрая сам ставаш измамник.

Гуинплейн започна да мечтае.

Никога не беше видял жената.

Бе виждал сянката й във всички жени от народа, а душата й — в Деа.

Сега видя нейното въплъщение.

Топла и жива кожа, под която се чувствуваше, че тече страстна кръв, очертания, изваяни като мрамор и гъвкави като вълна, надменно и безстрастно лице — смесица от отказ и привличане, отразена в сиянието на косите с цвят на пожар, елегантен накит, който трептеше и възбуждаше сладострастна тръпка, полуприкрита плът, издаваща високомерно желание отдалеч да бъде притежавана от тълпата, недостъпно кокетство, чаровна непроницаемост, изкушение, подсилено от чувството за неминуема гибел — обещание за страстите и заплаха за духа, двойна тревога, предизвикана от желанието и от боязънта. Ето какво бе видял той. Бе видял една жена.

Бе видял нещо повече и нещо по-малко от жена — една самка.

И в същото време тя беше олимпийка.

Самка-богиня.

За пръв път му се откриваше тайната на пола.

И то къде? В недосегаемите сфери.

На безкрайно разстояние.

Насмешка на съдбата! Той имаше, държеше в ръцете си душата, тази небесна същност — Деа; а пола, тази земна същност, той съзираше в небесната глъб — и това бе тази жена.

Херцогиня.

Повече от богиня, както беше казал Урсус.

Каква непристъпност!

Дори мечтата би се отказала да изкатери такава висина.

Щеше ли да има неблагоразумието да мисли за тази непозната? Той се бореше със себе си.

Припомняше си всичко, което Урсус му бе казал за тези високи, почти царски съществования; приказките на философа, които му се бяха сторили безполезни, ставаха опорни точки в неговите размишления; често спомените ни са едва прикрити с тънък слой забрава, който при случай открива това, което е под него. Гуинплейн си представяше висшия свят на благородниците, към който се числеше тази жена, свят, недосегаем за нищожния свят, за народа, към който той принадлежеше. Всъщност можеше ли дори да се каже, че той е от народа? Той, панаирджията, не беше ли по-долу и от това, което беше най-долу? За пръв път, откакто бе станал на възраст да може да разсъждава, той чувствуваше неясно свиване на сърцето при мисълта за ниското си положение, което днес ние бихме нарекли „унизително“, Всичко, което Урсус бе описвал и изброявал пред него, лирическите му изреждания, хвалебствията му за замъци, градини, водоскоци и колонади, обширните му разкази за богатството и могъществото оживяваха в паметта на Гуинплейн с отчетливостта на миражна действителност. Преследваше го мисълта за тези висши сфери. Че човек може да бъде лорд, му се струваше като химера. Но беше така. Просто невероятно — лордове съществуваха! Дали бяха от плът и кръв като нас? Това бе съмнително. Самият той се чувствуваше на дъното в сянката, ограден със стена, струваше му се, че е в някакъв кладенец, през чийто отвор съзира безкрайно високо над главата си ослепителна смесица от лазур, от образи и лъчи — Олимп. А сред целия този блясък сияеше херцогинята.

Той изпитваше някаква странна нужда от тази жена и същевременно чувствуваше, че тази нужда е неутолима.

И в неговото съзнание въпреки волята му непрестанно се въртеше едно разкъсващо противоречие: душата беше до него, достъпна в тясната осезаема действителност, а плътта — в недостижимото, в дъното на някаква идеална сфера.

Никоя от тези мисли не бе оформена отчетливо. Всичко беше като мъгла, всеки миг менеше очертанията си, изплъзваше се, но дълбоко го помрачаваше.

Впрочем дори за миг не му минаваше през ума, че той би могъл да има достъп до херцогинята. Дори и насън не замисли някакво изкачване до нея. За щастие, щом стъпиш на такава стълба, тя тъй те раздрусва, че може цял живот да не я забравиш — мислиш, че се изкачваш на Олимп, а стигаш в Бедлам^[1].

Ако в него се бе оформило някакво определено домогване, то би го ужасило. Гуинплейн не изпита нищо подобно.

Освен това щеше ли някога отново да види тази жена? Навярно не. В безумието си човек не стига дотам, че да се влюби в светлина, която озарява за миг хоризонта. Да се влюбиш в звезда, такова нещо в краен случай може да се разбере — ще я видиш отново, тя пак ще се яви, тя е постоянна. Но може ли човек да се увлече по светкавица?

Мечтите му се сменяха една след друга. Сред пръснатите му мисли идолът от ложата, величествен и изящен, ту се очертаваше лъчезарен, ту изчезваше. Той ту мислеше за него, ту не мислеше, ту отвличаше вниманието си с нещо друго, ту пак се връщаше към същия образ. Просто се люшкаше, нищо повече.

Няколко нощи поред това му попречи да спи. Безсъницата е също тъй пълна с видения, както и сънят.

Почти е невъзможно да се определят точните граници на неясните промени, които стават в мозъка. Неудобството на думите е, че те са по-отчетливи, отколкото мислите. Мислите са свързани една за друга, думите — не. Известна смътна страна на душата винаги им убягва. Словесният израз има граници, не и мисълта.

Толкова тъмна е бездната в нас, че това, което ставаше в Гуинплейн, за него едва ли имаше нещо общо с Деа. Деа беше обсебила съзнанието му, беше свята. Нищо не можеше да я досегне.

И все пак у него се водеше борба — цялата човешка душа е съставена от такива противоречия. Но дали той съзнаваше тази борба? Може би, но нищо повече.

Дълбоко в себе си, в онази точка, където пропукването е възможно — всички ние имаме такава точка, — той усещаше сблъскване на колебливи желания. За Урсус това би било ясно; за Гуинплейн беше нещо неразбираемо.

Два инстинкта — стремежът към идеала и полът — се бореха в него. Върху моста над бездната стават такива борби между белия ангел и черния ангел.

Най-после черният ангел бе повален.

Един ден Гуинплейн внезапно престана да мисли за непознатата жена.

Битката между двете начала, схватката между неговата земна и неговата небесна същност, се бе разиграла в най-тайните кътчета на душата му, и то на такава дълбочина, че той я бе доловил твърде смътно.

Положително обаче не бе престанал нито за миг да обожава Деа.

Бе изживял, и то доста силно, едно объркване, кръвта му се бе разбушувала, но сега всичко бе отминало. Останала бе само Деа.

И Гуинплейн много би се учудил, ако му кажеха, че макар и за миг Деа се е намирала в опасност.

След една-две седмици призракът, който сякаш заплашваше тези души, изчезна.

У Гуинплейн остана само сърцето — огнище, и любовта — пламък.

Впрочем, както казахме, „херцогинята“ вече не се мярна.

Урсус счете това за съвсем естествено. „Дама с жълтица“ е необикновено явление. Тя влиза, плаща и изчезва. Би било прекалено хубаво такова нещо да се случеше отново.

Що се отнася до Деа, тя не направи дори намек за тази жена, която бе минала и заминала. Вероятно слушаше разговорите и беше достатъчно осведомена от въздишките на Урсус, а сегиз-тогиз и от някое многозначително негово възклицание като „всеки ден няма жълтици“. Тя не спомена повече за „жената“. Това е някакъв дълбок инстинкт. Душата взима подобни неясни предохранителни мерки, в тайната на които и самата тя невинаги е посветена. Сякаш като избягваш да говориш за някого, ти го отстраняваш, а като се осведомяваш за него, се боиш да не го призовеш. Затваряш го зад мълчание като зад врата.

Случката се забрави.

Беше ли въобще нещо действително? Беше ли наистина станало? Можеше ли да се каже, че между Гуинплейн и Деа бе минала сянка? Деа не знаеше, а Гуинплейн вече не знаеше. Не. Не бе имало нищо. Самата херцогиня се стопи в далечината като илюзия. Беше само мигновен сън, през който Гуинплейн бе минал и заминал. Като разпръсната мъгла, разпръснатото мечтание изчезва без следа и щом облакът премине, любовта в сърцето си остава ненакърнена, както слънцето в небето.