Виктор Юго
Човекът, който се смее (16) (Том 4)

VII
Свещен ужас

Онези, които урката отнасяше, също гледаха — само че с облекчение и радост — как зад тях враждебната земя се отдалечава и смалява. Постепенно мрачната повърхност на океана започна все повече да се издува, а Портланд, Пърбек, Тайнъм, Кимъридж, двата Матравърс, дългите ленти на мъгливите скалисти брегове и осеяното с фарове крайбрежие чезнеха в мрака.

Англия се изгуби от погледите. Около бегълците остана само море.

Изведнъж нощта стана страшна.

Вече нямаше нито шир, нито простори. Небето почерня и прихлупи кораба. Започна да вали бавно сняг. Най-напред се появиха редки снежинки. Човек би казал — прелитащи души. Нищо не можеше да се различи сред вихрения вятър. Хората се почувствуваха предадени във властта на стихията. Отвред ги дебнеха уловки.

Сред такава пещерна тъмнина започва полярният смерч по нашите ширини.

Един голям мътен облак, който отдолу приличаше на хидра, тегнеше над океана и на места белезникавият му корем се опираше на вълните и образуваше нещо като пробити джобове, които всмукваха морето, изпускаха пари и се пълнеха с вода. При това всмукване тук-там по вълните се вдигаха конуси пяна.

Северният смерч връхлетя върху урката, а урката се устреми към него. Бурята и корабът се втурнаха един срещу друг, сякаш готови за разправа.

При тази първа бясна схватка нито едно платно не бе свито, нито един кливер не бе спуснат, нито една рифщерга не бе намалена — до такава степен бягството прилича на безумие. Мачтата пращеше и се огъваше назад като изплашена.

В нашето северно полукълбо циклоните се въртят от ляво на дясно по посока на часовниковата стрелка със скорост, която понякога стига до шестдесет мили в час. Макар да бе изцяло във властта на бесния вихър, урката сякаш бе попаднала в по-спокойния централен полукръг и се държеше само като маневрираше така, че да стои напряко на вълните и да среща досегашния вятър с носа, а връхлитащия — с десния борт, за да избягва задните и страничните удари. Тази половинчата предпазливост не би послужила за нищо, в случай че вятърът рязко променеше посоката си.

Дълбок тътен се носеше от недостижимите далечини.

Нищо не може да се сравни с рева на бездната. Той е мощният животински глас на света. Онова, което наричаме материя, е недостъпен за изследване организъм, сплав от неизмерими сили, в която понякога различаваш недоловимо количество воля, и това те кара да потръпваш. Този сляп и тъмен космос, този неразбираем Пан, навремени надава странен вик — продължителен, упорит, неспирен, по-немощен от човешка реч и по-оглушителен от гръм. Този вик е ураганът. Другите гласове — песни, мелодии, възгласи, слова — изхождат от гнездата, от мътещите в тях птички, от съвкупленията, от сватбите, от жилищата; гласът на вихъра излиза от Нищото, което е Всичко. Другите гласове изразяват душата на вселената; този изразява чудовищното в нея. Това е рев на безформеното, нечленоразделна реч на неопределеното. То е нещо патетично и ужасно. Тътени, които преговарят свръх и отвъд човека. Те се издигат, снишават, огъват, изливат се в потоци, стряскат зловещо, ту избухват нахално като фанфари до самото ухо на човека, ту гъгниво ръмжат в далечината. Шеметен глъч, приличен на реч и който в действителност е реч. Това е усилието, което светът прави, за да проговори, заекване на чудото. В този писък неясно е изразено всичко онова, което огромният туптящ мрак търпи, понася, страда, приема и отхвърля. Най-често то е лудост, по-скоро пристъп на хронична болест, отколкото целенасочено усилие. Сякаш пред очите ти безкрайността се гърчи в епилептичен припадък. Понякога едва ли не съзираш някакво настойчиво желание на стихията, някаква прищявка на хаоса да вземе надмощие над сътворението. Понякога звучи като жалба — сякаш пространството се оплаква и се оправдава, защищава каузата на вселената. В такива мигове сякаш отгатваш, че светът е във вечен спор. Слушаш, стремиш се да схванеш различните доводи, страхотните „за“ и „против“. Понякога стенанието на мрака е упорито като силогизъм. И мисълта отстъпва в дълбок смут. Тук е обяснението на митологиите и на политеизмите. Ужасът на този гигантски шепот се допълва от свръхчовешки очертания в облаците, които чезнат в мига, когато ги съзреш — полуясни евмениди, гърди на фурии, адски химери^[1]. Няма нищо по-ужасно от тези стонове и смехове, от този притъпен грохот, от тези неразгадаеми въпроси и отговори, от тези викове за помощ, отправени към неведоми сили. Човек не знае какво да прави пред тези страшни заклинания. Огъва се под загадката на тези драконовски вопли. Какво съдържат те? Какво означават? Кого заплашват? Кого молят? Всякаква мярка е изчезнала — бездна с бездна се зоват, въздухът крещи на водата, вятърът на морето, дъждът на скалата, зенитът на надира, звездите на пяната, хаосът е отхвърлил юздите си и се носи с трясък, в който се усеща някаква тайнствена вражда срещу нечистите съвести.

Многословието на нощта не е по-малко потискащо от нейното мълчание. В него се чувствува гневът на неизвестното.

Нощта е като някакво присъствие. Присъствие на кого?

Впрочем между нощта и мрачините трябва да се прави разлика. В нощта има нещо абсолютно, мрачините са множество.

В мъглата на нощната тайна преставаш да чувствуваш земята, усещаш другата действителност, пръсната, бегла, сриваща се, злокобна.

В безкрайната и неопределена сянка диша някой или може би нещо; но това живо нещо е част от нашата смърт. Когато завърши нашият земен път, когато тази сянка стане за нас светлина, животът, който е отвъд нашия живот, ще ни сграбчи. Междувременно тя сякаш ни опипва. Опитва се да сложи ръка върху нас. Нощта посяга към душите ни. И в някои ужасни и тържествени мигове ние долавяме стъпките на онова, което е отвъд гроба.

Никога близостта на неизвестното не е тъй осезаема, както при морска буря. Тогава ужасното и фантастичното се сливат, тогава древният Събирач на облаци, който всеки миг може да сложи край на човешките действия, има на разположение неведомата, безгранична, пръсната и бездушна стихия, за да измести събитието както си иска. Бурята, тази неразгадана тайна, всеки миг приема и изпълнява какви ли не привидни или действителни поръчки на волята.

През всички времена поетите са ги наричали прищевки на вълните.

Но тук няма прищявка.

Неразбираемите неща в природата, които ние наричаме прищявка, а в съдбата — случайност, са бегло доловени откъслечни прояви на закон.