Виктор Юго
Човекът, който се смее (103) (Том 4)

IV
Не. На небето

Изведнъж Деа се освободи от прегръдките на Гуинплейн и се надигна. Притисна с две ръце сърцето си, сякаш искаше да го успокои.

— Какво ми е? — рече тя. — Нещо ми става. Радостта ме задушава. Нищо. Така е добре. О, мой Гуинплейн, когато ти се появи, почувствувах удар. Удар от щастие. Човек не е на себе си, когато цялото небе нахлуе в сърцето му. Без тебе усещах, че умирам. Ти ми върна истинския живот, който си отиваше. Усетих някакво раздиране, разкъсване на тъмнината и почувствувах как избликва животът, пламенен живот, трескав и сладостен. Необикновен е този живот, който ти ей сега ми дари. Толкова е небесен, че човек не може малко да не страда. Сякаш душата ми растеше, растеше и не можеше да се побере в тялото ми. Този ангелски живот, тази пълнота прелива към главата ми и цяла ме прониква. Сякаш в гърдите ми трепкат криле. Чувствувам се особено, но много съм щастлива. Гуинплейн, ти ме възкреси.

Тя поруменя, после пребледня, пак се изчерви и падна.

— Уви! — каза Урсус. — Ти я уби.

Гуинплейн простря ръце към Деа. Върховна тревога замести върховния унес — какъв удар! Сам той би се строполил, ако не трябваше да я подкрепя.

— Деа! — извика разтреперан той. — Какво ти е?

— Нищо — каза тя. — Обичам те.

Тя лежеше в прегръдките на Гуинплейн като празна дреха. Ръцете й висяха.

Гуинплейн и Урсус положиха Деа върху дюшека. Тя каза тихо:

— Не мога да дишам легнала.

Изправиха я да седне.

Урсус каза:

— Възглавница!

Тя отвърна:

— Защо? Аз имам Гуинплейн.

И сложи глава на рамото на Гуинплейн, който бе седнал зад нея и я крепеше. Очите му бяха пълни с тревога и мъка.

— О, колко ми е добре! — каза тя.

Урсус хвана китката й и започна да брои ударите на артерията. Не вдигаше глава, нищо не казваше и можеше да се отгатне какво мисли само по бързото трепкане на клепачите му, които конвулсивно се отваряха и затваряха, сякаш за да попречат на поройните сълзи да потекат.

— Какво и е? — запита Гуинплейн.

Урсус сложи ухо над лявата гръд на Деа.

Гуинплейн пламенно повтори въпроса си, като същевременно трепереше да не би Урсус да му отговори.

Урсус погледна Гуинплейн, после Деа. Беше бял като платно. Каза:

— Трябва да сме пред Кентърбъри. Разстоянието оттук до Грейвзеид не е много голямо. Цяла нощ времето ще бъде хубаво. Няма защо да се боим от нападение по море, защото военните кораби са към испанския бряг. Добре ще пътуваме.

Отпусната и все по-бледа, Деа мачкаше със сгърчени пръсти плата на роклята си. Тя въздъхна неизразимо замислено и пошепна:

— Разбирам какво ми е. Аз умирам.

Гуинплейн стана. Беше страшен. Урсус пое Деа.

— Да умреш! Ти да умреш! Не, това няма да стане. Ти не можеш да умреш! Да умреш сега! Невъзможно! Господ не е жесток. Да те върне и веднага след това да те отнеме! Не. Такива неща не се случват. Или тогава бог иска да се съмняваме в него. Или тогава всичко е клопка — земята, небето, детската люлка, майчината гръд, човешкото сърце, любовта, звездите! Или тогава бог е предател, а човекът — жертва на измама! Тогава значи не съществува нищо! Значи би трябвало да ругаем творението! Значи всичко е бездна. Деа, ти не знаеш какво говориш! Ти ще живееш. Аз искам от тебе да живееш! Ти трябва да ми се подчиняваш! Аз съм твой съпруг и твой господар. Запрещавам ти да ме напускаш! О, небеса! О, нещастни хора! Не, това не е възможно! И аз да остана на тази земя след тебе? Това е толкова чудовищно, вече не ще има слънце! Деа, Деа, съвземи се! Това е мигновена тревога, която ще премине. Човек понякога има тръпки, а после ги забравя. Абсолютно ми е необходимо ти да си здрава и вече да не страдаш. Да умреш ти! Какво съм ти направил? Само като помисля такова нещо, разумът ми ме напуска. Ние си принадлежим един на друг, обичаме се. Ти нямаш никакви причини да си отидеш. Това ще бъде несправедливо. Престъпление ли съм извършил? Та нали вече ми прости? О, ти не можеш да желаеш да стана окаяник, престъпник, луд, прокълнат! Деа, моля те, заклевам те, умолявам те със скръстени ръце, не умирай!

И като зарови ръце в косите си, агонизиращ от ужас, задавен от сълзи, той се хвърли в краката й.

— Мой Гуинплейн — каза Деа, — не съм виновна аз.

На устните й избликна малко червена пяна, която Урсус изтри с полата на роклята й, без проснатият на пода Гуинплейн да забележи. Гуинплейн прегръщаше нозете на Деа и й се молеше с несвързани думи:

— Казвам ти, че не искам. Да умреш ти! Не, нямам сили. Добре, тогава нека умрем заедно! Иначе не може. Деа, ти да умреш! Няма начин да се съглася. Божество мое! Любов моя! Но разбери най-сетне, че аз съм тук. Заклевам ти се, че ти ще живееш. Да умреш! Но значи ти не разбираш какво ще стане с мене след твоята смърт! Ако можеш само да си представиш колко ми е необходимо да не те загубвам, ще видиш, че това е съвсем невъзможно, Деа! Нали разбираш, аз имам само тебе. Онова, което се случи с мен, е наистина необикновено. Ти дори не можеш да си представиш, че за няколко само часа аз изживях наново целия си живот. Разбрах едно, че не съществува нищо освен тебе! Ако тебе те няма, вселената губи смисъла си. Остани! Смили се над мене! Щом ме обичаш, живей! Ако отново те намерих, то е, за да те запазя. Почакай малко. Не може да си отидеш така, след като едва от няколко мига отново сме заедно. Не бъди нетърпелива. О, господи, как страдам! Нали не ми се сърдиш, кажи! Нали разбираш, че не можех да постъпя другояче, щом като самият уопънтейк дойде да ме вземе? Ще видиш, че след малко ще започнеш да дишаш по-леко. Деа, тъкмо всичко се уреди. Ние ще бъдем щастливи. Не ме хвърляй в отчаяние. Деа, аз нищо не съм ти сторил!

Той не говореше, а хлипаше. В думите му се долавяше смес от отчаяние и бунт. От гърдите на Гуинплейн излизаше стенание, което би могло да привлече гълъбици, и рев, от който и лъвове биха побягнали.

Деа му отговори. Гласът й ставаше все по-неясен. Тя се спираше почти на всяка дума:

— Уви! Безполезно е. Мой любими, виждам, че правиш всичко, каквото можеш. Преди един час аз исках да умра, сега вече не искам. Гуинплейн, Гуинплейн, когото обожавам, колко щастливи бяхме! Бог те изпрати в живота ми и ме взима от твоя живот. Ето че аз си отивам. Ти ще си спомняш за Зеления сандък, нали? И за твоята бедна сляпа Деа? Ще си спомняш песента ми. Не забравяй звука на моя глас и как ти казвах: „Обичам те!“ Нощем, когато спиш, аз ще идвам при тебе и ще ти го повтарям. Тъкмо пак се бяхме намерили, но радостта ни беше твърде голяма. Така и трябваше — да свърши веднага. Ето че наистина аз си отивам първа. Много обичам нашия баща Урсус и нашия брат Хомо. Вие сте добри. Тук не ми достига въздух. Отворете прозореца. Мой Гуинплейн, не съм ти казвала, но ревнувах, защото веднъж дойде една жена. Ти вече дори и не знаеш за кого ти говоря, нали? Покрийте ръцете ми. Малко ми е хладно. А Фиби? А Винос? Те къде са? Накрая човек обиква всички хора. Мили ти стават всички, които са били свидетели на щастието ти. Благодарен си им, че са били край тебе, когато си бил доволен. Защо всичко това отмина? Не разбрах много добре какво се случи през последните два дни. Сега умирам. Ще ме оставите с роклята ми. Преди малко, като я обличах, си мислех, че тя ще ми бъде саван. Искам да си остана с нея. Върху нея има целувки на Гуинплейн. О, как бих искала да поживея още! Какъв чудесен беше животът ни в бедната пътуваща колибка! Пеехме. Слушах ръкоплясканията! Колко хубаво беше, че никога не се деляхме!

Струваше ми се, че съм на някакъв облак заедно с вас, всичко разбирах, различавах дните един от друг, макар да съм сляпа, разбирах кога е утрин, защото чувах Гуинплейн. Разбирах, че е нощ, защото сънувах Гуинплейн. Около себе си усещах някаква обвивка, която беше неговата душа. Ние тихичко се обожавахме. Всичко това свършва и вече не ще има песни. Уви! Значи не е възможно да поживея още! Ти ще мислиш за мене, нали, любими?

Гласът й все повече отслабваше. Злокобната агония отнемаше дъха й. Тя сви палец под останалите си пръсти — знак, че последната минута е близка. Нежното хъркане на девойката сякаш вече се превръщаше в ангелски шепот.

Тя промълви:

— Ще си спомняте за мене, нали, защото ще е много тъжно да съм умряла, ако престанете да си спомняте за мене. Понякога бях лоша. Моля всички ви да ми простите. Уверена съм, че ако бог искаше, понеже ние не заемаме много място, можехме да бъдем щастливи, мой Гуинплейн, щяхме да си печелим хляба и щяхме да бъдем заедно в друга страна, но бог не пожела. Аз никак не знам защо умирам. Не се оплаквах, че съм сляпа, никого не обиждах. Нищо повече не исках — да съм си сляпа, но да бъда вечно край тебе. О, колко е тъжно да си отиваш!

Тя се задъхваше и думите й гаснеха, сякаш някой ги духаше една след друга. Вече гласът й почти не се чуваше.

— Гуинплейн! — поде тя. — Ти ще мислиш за мене, нали? Ще имам нужда, когато бъда мъртва.

И добави:

— О! Задръжте ме!

После, след кратко мълчание, каза:

— Ела при мене колкото можеш по-скоро! Много ще съм нещастна без тебе, дори и при господа. Не ме оставяй много дълго сама, мой нежен Гуинплейн! Раят беше тук. Там горе е само небето. О, задушавам се! Любими, мой любими, мой любими!

— Милост! — извика Гуинплейн.

— Сбогом! — каза тя.

— Милост! — повтори Гуинплейн и залепи устни върху красивите ледени ръце на Деа.

Тя остана за миг почти бездиханна.

После се надигна на лактите си, в дъното на очите й блесна мълния, а на устните й се яви неизразима усмивка. Гласът й се извиси, пълен с живот.

— Светлина! — извика тя. — Аз виждам.

И издъхна.

Отпусна се просната и неподвижна върху дюшека.

— Умря — каза Урсус.

И като повален от отчаяние, нещастният старец сведе плешивата си глава и зарови хълцащото си лице в гънките на роклята при нозете на Деа. И остана така, в несвяст.

Тогава с Гуинплейн стана нещо страшно.

Той се изправи, вдигна чело и загледа огромната нощ над себе си.

После, далеч от всички погледи, но може би наблюдаван сред тези тъми от невидими очи, той простря ръце към глъбините над себе си и каза:

— Ида.

И тръгна по палубата към водата, сякаш никакво видение го примамваше.

На няколко крачки беше бездната.

Той вървеше бавно, не гледаше къде стъпва.

На лицето му светеше същата усмивка, която преди малко бе озарила Деа.

Вървеше право пред себе си. Сякаш виждаше нещо. В очите му имаше светлина, като отблясък на нечия душа, която той съзираше в далечината.

Извика:

— Деа!

Всяка крачка го приближаваше до ръба на палубата.

Издигнал ръце, отметнал глава, втренчил поглед, той вървеше сковано като призрак.

Вървеше, без да бърза и без да се колебае, със зловещо спокойствие, сякаш пред него не зееше пропаст в отворен гроб.

Шепнеше:

— Бъди спокойна. Ида след тебе. Много добре виждам знака, който ми даваш.

Не отместваше поглед от една точка на небето, където сянката беше най-дълбока. Усмихваше се.

Небето беше съвсем черно. Нямаше звезди, но той очевидно виждаше някаква звезда.

Прекоси палубата.

След няколко вдървени злокобни крачки стигна до края.

— Пристигам — каза той. — Ето ме, Деа.

И направи още една крачка. Нямаше фалшборт. Пред него беше бездната. Стъпи.

Падна.

Нощта беше плътна и глуха, водата — дълбока. Той потъна. Изчезна безмълвно в мрака. Никой нищо не чу, нищо не видя. Корабът продължаваше да плава, реката все така течеше.

Малко след това корабът навлезе в океана.

Когато Урсус дойде на себе си, той не видя Гуинплейн. Само Хомо стоеше на края на палубата, виеше в мрака и гледаше морето.