Виктор Юго
Човекът, който се смее (45) (Том 4)

XII
Шотландия, Ирландия и Англия

Нека споменем една подробност: Джоузиан имаше „тайна кутия“.

Това беше естествено, понеже, макар и незаконородена, тя беше сестра на владетелката и следователно — особа от кралска кръв.

Какво означаваше „да имаш тайна кутия“?

Виконтът Сейнт Джон — четете Болингбрук — бе писал на Томас Ленард, граф Съсекс: „Две неща правят човека важен. В Англия «tour», във Франция — «pour»“.

„Pour“ във Франция означаваше следното: когато кралят пътуваше, вечер, при пристигане в мястото за нощуване, двороначалникът определяше квартирите на лицата, които придружаваха негово величество. Някои от благородниците имаха една огромна привилегия — „Имаха «pour»“, — казва Историческият вестник от 1694 година на страница 6, което ще рече, че двороначалникът поставя думата „pour“ (за) пред името им, например „За господин принц Дьо Субиз“, а когато отбелязва квартирата на лице, което не е от кралска кръв, не поставя никакво „pour“, а само името му — например: „херцог Дьо Жевр“, „херцог Дьо Мазарен“ и прочие. „За“ на някоя врата означаваше, че квартирата е за лице от кралска кръв или за фаворит. Фаворитът е повече и от принц. Това „за“ беше кралско отличие, както синята лента или перството.

Да имаш тайна кутия или „tour“ в Англия, беше не толкова ласкателно, но по-полезно отличие. Беше знак за истинска близост с царствуващата особа. Когато някой, по рождение или по благоволение, се намираше в положение да получава направо съобщения от владетеля, в стената на спалнята му имаше въртяща се кутия, към която беше прикрепено звънче. Звънчето издрънкваше, кутията се отваряше и в нея се появяваше кралско писмо върху златен поднос или върху кадифена възглавничка, после кутията пак се затваряше. Беше нещо интимно и в същото време тържествено. Тайнственост във всекидневието. Кутията не служеше за нищо друго. Звънът съобщаваше за пристигането на известие от владетеля. Не се виждаше кой го донася. Впрочем това правеше просто някой паж на кралицата или на краля. Лестър^[1] имал кутия при царуването на Елизабет, а Бъкингам^[2] при царуването на Джеймс I. Джоузиан имаше такава кутия при царуването на Ан, макар че не беше дотам фаворитка. Да имаш тайна кутия, беше като да си в непосредствена връзка с небето и от време на време бог да ти праща писмо по свой пощаджия. Нямаше по-желано отличие. Но и никоя привилегия не заробваше така. Тя превръщаше човека още повече в слуга. В кралския двор, което те въздига, те и унижава. Изразът „имам тайна кутия“ се казваше на френски, вероятно защото и тази подробност в английския етикет произлизаше от някоя старинна френска измишльотина.

Лейди Джоузиан, девственица-переса, както Елизабет е била девственица-кралица, живееше в града или на село, според сезона, почти на кралска нога, и държеше нещо като собствен двор, в който лорд Дейвид беше придворен наред с мнозина други. Понеже не бяха още женени, лорд Дейвид и лейди Джоузиан можеха, без да стават за подигравка, да се показват заедно пред хора. И те охотно го правеха. На представления или на конни състезания често отиваха с една каляска и седяха в една ложа. Макар женитбата, която им бе позволена и дори наложена, да не ги влечеше, беше им приятно да се виждат. Свободата, допускана в отношенията между „годеници“, има граница, която лесно може да се прехвърли. Но те се въздържаха, понеже такава естествено нещо би било признак на лош вкус.

По онова време най-интересните боксови мачове ставаха в Ламбет, енория, в която се намира дворецът на Кентърбърийския архиепископ, макар тамошният въздух да е вреден за здравето и неговата богата библиотека — отворена в определени часове за порядъчните люде.

Веднъж през зимата в една оградена ливада там се състоя борба между двама мъже, на която лорд Дейвид заведе и Джоузиан. Тя бе запитала:

— Допускат ли жени?

А Дейвид бе отговорил:

— Sunt faeminae magnates. (Което в свободен превод означаваше: „Не се допускат простите гражданки!“ А в буквален превод: „Има знатни дами.“)

Херцогините имат достъп навсякъде. Затова лейди Джоузиан гледа боксовия мач.

Само че лейди Джоузиан се облече като мъж — нещо съвсем естествено по онова време. Жените обикновено пътуваха с мъжки дрехи. Рядко се случваше измежду шестимата пътници в пощенската кола от Уиндзор да няма една-две жени облечени като мъже. Това беше признак на принадлежност към благородничеството.

Понеже беше придружен от жена, лорд Дейвид не можеше да участвува в мача и трябваше да остане прост зрител.

Лейди Джоузиан издаваше ранга си с това, че гледаше с лорнет, което правеха само знатните.

„Благородната среща“ се председателствуваше от лорд Джърмейн, прадядо или прачичо на оня лорд Джърмейн, който към края на осемнадесети век избяга като полковник от едно полесражение, после стана военен министър и се отърва от вражеските куршуми само за да попадне под още по-лош картеч — сарказмите на Шеридан^[3]. Мнозина благородници залагаха: Хари Белю Карлтън, претендент за угасналата перия Бела Акуа, против Хенри, лорд Хайд, член на парламента от градеца Дънхайвъд, наречен още Лонстън; достопочтеният Перигрин Бърти, член на парламента от градеца Труъро, против сър Томас Коулпепър, член на парламента от Мейдстън; земевладелецът Ламирбо от граничната провинция Лодиан против Самюъл Трефюзис от градчето Пенрин; сър Бартоломю Грейсдю от градчето Сейнт Ивс, против високопочтения Чарлс Бодвил, който се нарича лорд Робъртс и е cutos rotulorum^[4] на графство Корнуел; и много други.

Боксьорите бяха един ирландец от Типърери, кръстен на родната си планина Фелъм ге Мадан, и един шотландец на име Хелмсгейл.

Така че се противопоставяха две национални гордости. Щяха да се бият Ирландия и Шотландия. Ерин щеше да срещне с юмруци Гейджотъл. Затова и облозите надхвърляха четиридесет гвинеи, без да се броят твърдите ставки.

Двамата борци бяха голи, с доста къси гащета, закрепени на хълбоците, и с високи, вързани на глезените обувки с подковани подметки.

Хелмсгейл, шотландецът, беше дребен, едва деветнадесет годишен, но на челото му вече имаше белези от рани; ето защо за него залагаха две и една трета. Предния месец той бе строшил едно ребро и бе извадил очите на боксьора Сикскмайлсуотър и с това се обясняваше възхищението, с което го посрещаха. Тези, които бяха заложили за него тогава, бяха спечелили дванадесет хиляди лири стерлинги. Освен шевовете на челото си Хелмсгейл имаше и белег от разбиване на челюстта. Той беше бърз и ловък. На ръст беше колкото ниска жена, стегнат, набит, в дребната му снага имаше нещо заплашително; всяка частица от тестото, от което бе измесен, всяко мускулче бе насочено към една цел — юмручния бой. В твърдия му, лъскав, тъмен като бронз торс имаше някаква набитост. Когато се усмихнеше, цъфваха дупките на три избити зъба.

Неговият противник беше грамаден и широк — следователно слаб.

Беше човек на четиридесет години. Висок шест стъпки, с гърди като на хипопотам и кротък израз. С юмрука си можеше да пробие корабна палуба, но не знаеше как да удря. Ирландецът Фелъм ге Мадан беше преди всичко удобна мишена и, изглежда, участвуваше в боксовите мачове по-скоро за да получава, отколкото да нанася удари. Но се чувствуваше, че ще издържи дълго. Беше нещо като недопечен ростбиф, който трудно се отхапва и не може да се дъвче. Той беше това, което на местен жаргон се нарича „сурово месо“ — „raw flesh“. На всичко отгоре беше кривоглед и изглеждаше примирен с участта си.

Тези двама мъже бяха прекарали нощта един до друг в същото легло. Бяха пили по три пръста порто от същата чаша.

И единият, и другият имаха своя група поддръжници, хора със сурови лица, които при нужда заплашваха съдиите. В групата, която беше за Хелмсгейл, личаха Джон Громън, известен с това, че можеше да носи цял вол на гърба си, и някой си Джон Брей, който един ден бе вдигнал на раменете си десет крини брашно по петнадесет галона всяка, заедно с мелничаря, и с този товар бе извървял повече от двеста крачки. На страната на Фелъм ге Мадан беше лорд Хайд; той бе довел от Лонстън някой си Килтър, който живеел в Зеления замък и хвърлял през рамо десеткилограмов камък по-високо от най-високата кула на замъка. Тези трима мъже — Килтър, Брей и Громейн — бяха от Корнуол, което прави чест на графството.

Имаше и други поддръжници — недодялани простаци, широкоплещести и кривокраки, с едри възлести ръце и тъпи лица, облечени в дрипи. Почти всички бяха престъпници рецидивисти и не се бояха от нищо.

Мнозина от тях чудесно умееха да напиват полицаите. Всеки занаят си иска определени дарби.

Избраната ливада беше отвъд Мечата градина, където някога са се устройвали боеве с мечки, бикове и кучета, отвъд последните новостроящи се сгради при развалините на манастира „Сейнт Мери Оувър Рай“, разрушен от Хенри VIII^[5]. Северен вятър и скреж, ситен дъжд, който веднага образуваше поледица — такова беше времето. Сред присъствуващите благородници лесно се разпознаваха главите на семейства, тъй като бяха разтворили чадърите си.

От страна на Фелъм ге Мадан съдия беше полковник Мънкрейф, а менажер — Килтър.

От страна на Хелмсгейл съдия беше достопочтеният Пю Бомарис, а менажер — лорд Дезъртъм, който е от Килкъри.

Двамата боксьори стояха известно време неподвижно в ринга, докато се сверяваха часовниците. После се приближиха един към друг и си подадоха ръка.

Фелъм ге Мадан каза на Хелмсгейл:

— По-добре да си бях отишъл у дома.

Хелмсгейл отвърна почтително:

— Не може да се оставят господа благородниците да си отидат току-така, щом са си направили труда да дойдат.

Бяха голи и им беше студено. Фелъм ге Мадан трепереше. Зъбите му тракаха.

Доктор Елинор Шарп, племенник на Йоркския архиепископ, им извика:

— Ступайте се, хапльовци, ще се сгреете!

Тези любезни думи ги размразиха.

Те се спуснаха един срещу друг.

Но не бяха разярени. Отбелязани бяха три вяли схватки.

Преподобният доктор Гъмдрейт, един от четиридесетте спомоществователи на „Ол Соулс Коледж“, извика:

— Дайте им джин!

Но двамата рефери и двамата менажери отсъдиха, че не бива да се нарушава правилникът, макар да беше много студено.

Чу се вик:

— First blood!

Зрителите искаха „първата кръв“. Отново ги поставиха един срещу друг.

Те се спогледаха, приближиха се, протегнаха ръце, допряха юмруците си, после се отдръпнаха. Изведнъж Хелмсгейл, дребосъкът, подскочи.

Започна истинският бой.

Фелъм ге Мадан бе ударен право в челото, между двете вежди. Цялото му лице се обля в кръв. Тълпата извика:

— Хелмсгейл взе да точи вино!

Чуха се ръкопляскания. Фелъм ге Мадан развъртя ръцете си като криле на мелница и започна да блъска с юмруци.

Достопочтеният Перигрин Бърти каза:

— Заслепен е. Но още не е сляп.

Тогава Хелмсгейл чу как от всички страни избухна вик на насърчение:

— Bung his peepers!^[6]

Общо взето, двамата боксьори бяха наистина добре подбрани и макар времето да не беше благоприятно, разбра се, че мачът ще излезе сполучлив. Огромният почти като великан Фелъм ге Мадан плащаше за преимуществото си — движеше се тежко. Ръцете му бяха като боздугани, но тялото му бе неповратливо. Дребосъкът тичаше, удряше, подскачаше, скърцаше със зъби, удвояваше силата си с бързина, знаеше хватки. От едната страна — първобитен, див, необработен, невежествен юмрук, от другата — цивилизован юмрук. Хелмсгейл се биеше колкото с мускули, толкова и с нерви, колкото със сила, толкова и със злоба; Фелъм ге Мадан беше като вял касапин, зашеметен, преди да е могъл да нанесе своя удар. Умението се състезаваше с природата. Освирепелият — с варварина.

Ясно беше, че варваринът ще бъде победен. Но не толкова бързо. В това се състоеше интересът на зрелището.

Един дребосък се бореше с една човешка грамада. И шансът бе на страната на малкия. Котката побеждава кучето. Голиатовците винаги падат от давидовците.

Върху борците се сипеше град от възклицания:

— Bravo, Helmsgail! Good! Well done, highlander!^[7]

— Now, Phelem!^[8]

И приятелите на Хелмсгейл му повтаряха благосклонното си насърчение:

— Избий му зъркелите!

Хелмсгейл направи нещо по-добро. Наведе се внезапно, изправи се с гъвкавостта на влечуго и удари Фелъм ге Мадан под лъжичката. Великанът се олюля.

— Неправилен удар! — извика виконт Барнард.

Фелъм ге Мадан се отпусна върху коляното на Килтър и каза:

— Започвам да се стоплям.

Лорд Дезъртъм се посъветва с реферите и заяви:

— Пет минути почивка.

Фелъм ге Мадан беше готов да припадне. Килтър избърса с вълнен парцал кръвта от очите и потта от тялото му и пъхна гърлото на една бутилка в устата му. Беше единадесетата схватка. Фелъм ге Мадан бе ударен не само в челото; гърдите му бяха цели насинени, коремът му подут, темето изранено. Хелмсгейл бе невредим.

Благородниците шумно негодуваха.

Лорд Барнард повтаряше:

— Неправилен удар.

— Обзалаганията трябва да се анулират — каза земевладелецът Ламирбо.

— Аз си искам парите — додаде сър Томас Коулпепър.

А достопочтеният член на парламента от градчето Сейнт Ивс, сър Бартоломю Грейсдю, добави:

— Да ми върнат петстотинте гвинеи. Аз си отивам.

— Прекратете мача! — завикаха зрителите.

Но Фелъм ге Мадан се изправи — олюляваше се почти като пиян и каза:

— Да продължим мача, но при едно условие. И аз да имам право да нанеса един неправилен удар!

От всички страни извикаха:

— Прието!

Хелмсгейл сви рамене.

След като изтекоха петте минути, мачът продължи.

Борбата беше агония за Фелъм ге Мадан, а за Хелмсгейл — игра.

Ето какво значи наука! Дребосъкът успя да постави големия в чънсъри, тоест изведнъж сграби с лявата си ръка, извита като стоманен полумесец, едрата глава на Фелъм ге Мадан, стегна го под мишницата си с превит врат и наведен тил и с десния юмрук започна спокойно да смазва лицето му, нанасяше му един след друг удари като чук върху гвоздей, само че от долу на горе. Когато най-после го пусна и Фелъм ге Мадан изправи глава, той вече нямаше лице.

Носът, очите и устата му бяха заприличали на черна гъба, напоена с кръв. Той се изхрачи. Всички видяха как на земята паднаха четири зъба.

После се строполи. Килтър пое главата му на коляното си.

Хелмсгейл едва бе пострадал. Имаше няколко незначителни синини и една драскотина на ключицата.

Никой вече не усещаше студа. Залагаха шестнадесет и четвърт за Хелмсгейл против Фелъм ге Мадан.

Хари Карлтън извика:

— Няма вече Фелъм ге Мадан! Аз залагам на Хелмсгейл своето перство Бела Акуа и титлата си лорд Белю срещу една стара перука на Кентърбърийския архиепископ!

— Дай си мутрата! — каза Килтър на Фелъм ге Мадан и като пъхна кървавия вълнен парцал в бутилката, изми лицето му с джин. Видя се устата на Фелъм ге Мадан. Той отвори единия си клепач. Слепоочията му изглеждаха пукнати.

— Още една схватка, приятелю! — каза Килтър. И прибави: — За честа на долния град.

Уелсците и ирландците си разбират езика; обаче Фелъм ге Мадан не даде знак, от който да можеше да се съди, че в съзнанието му е останало нещо.

Подкрепян от Килтър, Фелъм ге Мадан се изправи. Беше двадесет и петата схватка. По начина, по кой го този циклоп — понеже му бе останало здраво само едното око — зае позиция, всички разбраха, че това е краят; нямаше съмнение, че той е загубен. Фелъм ге Мадан вдигна ръка за защита над брадата си: неловкост на умиращ човек. Едва запотен, Хелмсгейл извика:

Аз залагам за себе си. Хиляда срещу едно.

Хелмсгейл вдигна ръка и удари, но за обща изненада паднаха и двамата. Чу се весело ръмжене.

Фелъм ге Мадан изразяваше задоволството си.

Той се бе възползувал от страшния удар, който Хелмсгейл му бе нанесъл по черепа, за да го цапне, противно на правилата, в пъпа.

Проснат на земята, Хелмсгейл хъркаше.

Съдиите го погледнаха и казаха:

— Върна му го.

Всички започнаха да ръкопляскат, дори и онези, които губеха.

Фелъм ге Мадан се бе отплатил с неправилен удар за неправилния удар и това бе напълно законно.

Отнесоха Хелмсгейл на носилка. Мнението беше, че той вече не ще се оправи. Лорд Робъртс извика:

— Печеля хиляда и двеста гвинеи.

Фелъм ге Мадан очевидно беше осакатен за цял живот.

На излизане Джоузиан улови лорд Дейвид под ръка, което се допуща между годеници. Каза:

— Беше много хубаво. Но…

— Мислех, че ще разсее скуката ми. Но не…

— Но какво?

Лорд Дейвид се спря, погледна Джоузиан, затвори уста, изду бузи и поклати глава, което означава: „Внимание!“, и каза на херцогинята:

— За скуката има само един цяр.

— Кой?

— Гуинплейн.

Херцогинята попита:

— Какво е това Гуинплейн?