Виктор Юго
Човекът, който се смее (80) (Том 4)

I
Какво говори мизантропът

След като видя Гуинплейн да изчезва зад вратата на Саутуъркската тъмница, Урсус постоя объркан в ъгъла, където се бе спотаил, за да наблюдава. Дълго още в ушите му звучеше скърцането на ключалките и лостовете, прилично на радостен вой, който затворът надава, когато поглъща още един клетник. Урсус зачака. Какво? Дебнеше. Но какво? Щом се затворят, тези безмилостни врати не бързат да се отворят; те са схванати от продължителната си неподвижност в мрака и трудно се помръдват, особено когато трябва да освободят някого. Да влезеш — може. Виж, да излезеш, е друга работа. Урсус знаеше това. Но човек е така устроен, че понякога чака независимо от волята си, дори когато знае, че няма какво да чака. Нашите постъпки излъчват една сила, която се натрупва и продължава да действува и след като престане да има цел, държи ни и ни командува и ни заставя още известно време да вършим нещо, станало вече безсмислено. Всеки е изпадал в глупавото положение да дебне безполезно, машинално да губи време, погълнат от мисълта за нещо изчезнало. Никой не убягва от тези закони. Човек някак разсеяно упорствува. Сам не знае защо, но остава на същото място. Продължава да върши пасивно онова, което е започнал съзнателно. Изтощителна настойчивост, от която излиза съсипан. Толкова различен от другите хора, в случая Урсус постъпи като първия срещнат. Стоеше, сякаш закован, потънал в размисъл, и в същото време беше нащрек — както обикновено става при събитие, което може да разруши живота ни, срещу което обаче ние нищо не можем да сторим. Едно след друго поглеждаше двете черни стени — ту ниската, ту високата, ту вратата със стълба за бесило, ту вратата с мъртвешкия череп, сякаш бе хванат в стегалка между затвора и гробището. В тази отбягвана и рядко посещавана улица имаше толкова малко минувачи, че никой не го забелязваше.

Най-сетне той излезе от ъгълчето, където се бе прислонил, нещо като будка на часови, и бавно си тръгна. Денят преваляше — толкова дълго бе стоял на пост. От време на време той извиваше врат и поглеждаше ужасната врата, през която бе влязъл Гуинплейн. Погледът му бе изцъклен и тъп. Стигна до края на улицата и пое по друга, после по трета; приблизително следваше пътя, по който бе минал преди няколко часа. Сегиз-тогиз се обръщаше, сякаш още можеше да види вратата на затвора, макар че вече не беше на същата улица. Постепенно наближи Таринзово поле. Тук уличките представляваха пусти пътеки между градинските огради. Урсус вървеше превит покрай плетища и канавки. Изведнъж се спря, изправи се и извика:

— Толкова по-добре!

Същевременно два пъти се удари по челото, после по хълбоците — жест, който показва, че човек най-сетне е проумял това, което отдавна е трябвало да проумее.

И започна да си мърмори, като от време на време повишаваше глас:

— Пада му се! Ах, голтакът му с голтак! Ах, разбойник, негодник, нехранимайко, размирник! Ето докъде го доведоха неговите приказки против властта! Той е бунтар. Държал съм в дома си един бунтар. Отърваха ме от него. Имал съм късмет. Той ни излагаше. Нека върви в каторгата! Толкова по-добре! Законите са за това. Ах, неблагодарник! Аз, дето съм го отгледал! После иди, че се трепи! Какво му е трябвало да говори и да разсъждава? Взел човекът да се бърка в държавните работи, моля ви се! Докато броял петаците, взел да разисква за данъка, за бедняците, за народа, за каквото не му е работа! Да си позволи да прави забележки за пенсовете! Злостно да критикува монетите на кралството! Да обижда петаците на нейно величество! Фартингът и кралицата са едно и също! Върху него е нейният образ, дявол да го вземе, нейният свещен образ! Имаме ли кралица, или не? В такъв случай дължим уважение и на зеленясалите й пари. Във властта всичко е свързано. Това трябва да се знае. Аз не съм вчерашен. Разбирам едно-друго. Ще ми рече някой: „Значи вие се отказахте от политиката?“ За политиката, драги мой, мене ме е грижа, колкото за ланския сняг. Веднъж един баронет ме халоса с бастуна си. Тогава си казах: „Достатъчно, разбрах я политиката. Народът има един петак, дава го, кралицата го взима, народът й благодари. Нищо по-просто!“

Останалото е работа на лордовете. Техни височества светските и духовните лордове. Аха, Гуинплейн е под ключ! Аха, той е в каторга! Много правилно! Това е справедливо, чудесно, заслужено и законно. Негова си е вината. Забранено е да се бръщолеви. Да не си лорд, глупако? Уопънтейкът го арестува, съдебният пристав го отведе, шерифът го задържа. В този миг сигурно някой следовател здравата го пощи. Бива си ги тия хора, като нищо ти изкарват на бял свят престъпленията! Под ключ, дяволе! Толкова по-зле за него, толкова по-добре за мене! Ей богу, много съм доволен. Искрено признавам, че имам късмет. Каква лудост направих, като прибрах това момче и това момиче! Толкова си бяхме спокойни преди двамата с Хомо! Какво търсеха в бараката ми тия кретени? Малко ли им треперих, докато бяха хлапета? Малко ли ги мъкнах с каручката? За какво ми беше да ги спасявам — той грозен като дявол, тя без ни едно око! И върви после, че се лишавай заради такива! Малко ли гладувах заради тях! Не стига, че пораснаха, ами взеха и да се любят! Флирт на сакати — дотам я докарахме! Жабок и къртица — идилия, няма що! И това аз търпях в дома си! Нямаше как да не се дойде до съд. Жабокът взе да говори за политика — много добре! Сега поне се отървах. Когато уопънтейкът се появи, аз най-напред не повярвах, човек винаги се съмнява в щастието си, и помислих, че не виждам това, което виждах, че не е възможно, че е някакъв кошмар, че е шега на сън. Ама не, точно така си е. Ясно като нарисувано. Гуинплейн наистина е в затвора. Това е дар от съдбата. Дълбоки благодарности, милостива госпожо. И това чудовище, с шума, който вдигна, привлече вниманието върху моето заведение и издаде бедния ми вълк! Свършено е с Гуинплейн! Сега и от двамата ще се отърва. С един камък две цицини. Защото Деа ще умре. Когато престане да вижда Гуинплейн — тя го виждала, идиотката! — вече не ще има за какво да живее. Ще си каже: „Какво ли правя аз на този свят?“ И ще си отиде и тя. Добър й път! Да вървят по дяволите и двамата! Винаги съм ги мразел. Пукни, Деа! Ах, колко съм доволен!