Виктор Юго
Човекът, който се смее (84) (Том 4)

V
Държавните интереси се проявяват в дребното, както и в голямото

Урсус както той, уви, се хвалеше — никога не бе плакал. Запасът му от сълзи бе останал непокътнат. В него те се бяха събирали капка по капка, мъка след мъка в продължение на целия му живот и сега не можеха да се излеят за един миг. Урсус дълго рида.

Първата сълза проправи пътя. Той плака за Гуинплейн, за Деа, за себе си, за Хомо. Плака като дете. Плака като старец. Плака за всичко, с което се бе подигравал. Плати миналите си дългове със закъснение^[1] Правота на човека на сълзи никога не губи давност.

Между впрочем мъртвецът, който преди малко бе погребан, беше Хардкваноне; но Урсус не можеше да знае това.

Изминаха няколко часа.

Започна да се зазорява. Утрото хвърли бледото си леко набраздено със сянка покривало над боулинг грийна. Фасадата на странноприемницата „Тадкастър“ просветля. Чичо Никълъс не си беше лягал. Понякога един факт става причина за не една безсъница.

Катастрофите нанасят поражения във всички посоки. Хвърлете камък във вода и се опитайте да преброите пръските.

Чичо Никълъс се чувствуваше пряко засегнат. Много неприятно е да се случат разни премеждия в дома ти. Доста неспокоен, той предвиждаше усложнения и размишляваше. Съжаляваше, че бе приел „тия хора“. Де да се сети! В края на краищата те ще му навлекат някоя неприятност. Но как сега да ги изгони? Имаше договор с Урсус. Голям късмет ще е, ако успее да се отърве от тях. Какво да направи, че да ги изпъди?

Ненадейно на вратата на странноприемницата се заблъска силно, нещо, което в Англия известява за пристигането на важна личност. Гамата на тропането съответствува на йерархическата стълбица.

Не беше точно като чукане на лорд, но все пак беше хлопане на магистрат.

Цял разтреперан, кръчмарят открехна шпионката.

Действително вън стоеше магистрат. Пред вратата си чичо Никълъс съзря в здрачевината група полицаи начело с двама мъже, единият от които беше съдебният пристав.

Кръчмарят бе видял сутринта съдебния пристав и сега го позна.

Не познаваше другия човек.

Беше някакъв дебел господин с восъчнобледо лице, с перука на цивилен и пътно наметало.

Чичо Никълъс много се изплаши от първия, от съдебния пристав. Ако чичо Никълъс беше човек от кралския двор, щеше още повече да се изплаши от втория, защото той беше Баркилфедро.

Един от полицаите за втори път силно похлопа на вратата.

От тревога едри капки пот избиха по челото на кръчмаря. Той отиде да отвори.

С тон на човек, който изпълнява полицейска служба и е много добре осведомен за скитниците, съдебният пристав повиши глас и изрече строго:

— Урсус?

Стопанинът на странноприемницата свали шапката си и отвърна:

— Тук живее, ваша милост.

— Знам — рече приставът.

— Разбира се, ваша милост.

— Да дойде.

— Ваша милост, него го няма.

— Къде е?

— Не зная.

— Как така?

— Той още не се е върнал.

— Много рано е излязъл.

— Не. Но излезе много късно.

— Тия скитници! — рече приставът.

— Ето го, ваша милост — каза тихичко чичо Никълъс.

И действително Урсус тъкмо завиваше откъм близкия ъгъл. Беше почти пред странноприемницата. Бе прекарал цялата нощ между тъмницата, в която по обяд бе видял да влиза Гуинплейн, и гробището, където в полунощ бе чул да заравят мъртвец. В утринната дрезгавина посърналото му от скръб лице изглеждаше двойно по-бледо.

При зазоряване, когато светлината е още в зародиш, предметите, дори и да се движат, запазват смътните очертания на нощта. Бледата и неясна фигура на Урсус, който бавно се приближаваше, приличаше на сънно видение.

Обзет от мрачната разсеяност на тревогата, той бе излязъл от странноприемницата гологлав. Дори не бе забелязал, че е без шапка. Вятърът развяваше редките му посивели коси. Очите му сякаш не виждаха. Често и будни, ние сякаш спим, както се случва и да сме будни, когато спим. Урсус приличаше на безумен.

— Урсус — викна кръчмарят, — елате насам. Техни милости искат да ви кажат нещо.

Изцяло зает от мисълта да замаже работата, чичо Никълъс не забеляза как изпусна множественото число — „техни милости“ — и късно се сети, че то беше израз на уважение към групата, но може би обидно за началника, когото той изравняваше по този начин с подчинените му.

Урсус се стресна като човек, съборен от леглото по време на дълбок сън.

— Какво има? — рече той.

И забеляза полицията, а начело на полицията — съдебния пристав.

Това беше ново грубо стряскане.

Преди малко уопънтейкът, сега — съдебният пристав. Сякаш си го подхвърляха един на друг. Има стари предания за хора, попаднали така между две подводни скали.

Съдебният пристав му направи знак да влезе в кръчмата.

Урсус се подчини. Говикъм, който току-що бе станал и метеше помещението, се спря, скри се зад масите, остави метлата и затаи дъх. Зарови ръка в косите си и започна неопределено да се чеше — движение, което издава съсредоточено внимание.

Съдебният пристав седна на пейката пред една от масите. Баркилфедро взе стол. Урсус и чичо Никълъс останаха прави. Полицаите, оставени отвън, се струпаха пред затворената врата.

Съдебният пристав впери строг поглед в Урсус и рече:

— Вие имате вълк.

Урсус отвърна:

— Не съвсем.

— Вие имате вълк — поде приставът, като решително натърти на думата „вълк“.

Урсус отговори:

— Работата е там, че…

И млъкна.

— Нарушение — възрази приставът.

Урсус се опита да се защити:

— Той е мой слуга.

Приставът сложи ръка на масата с разперени пръсти — много изразително властно движение.

— Комедианте, утре, в този час, вие и вашият вълк трябва да сте напуснали Англия. В противен случай вълкът ще бъде задържан, откаран в участъка и убит.

Урсус си помисли:

„Убийствата продължават.“

Но нищо не рече, само започна цял да трепери.

— Чувате ли? — продължи приставът.

В отговор Урсус само кимна с глава.

Приставът повтори:

— Убит.

Настъпи кратко мълчание.

— Удушен или удавен — добави приставът и погледна Урсус. — А вие — в затвора.

Урсус прошепна.

— Господин съдия…

— Утре сутрин да сте заминали! В противен случаи заповедта е такава.

— Господин съдия…

— Какво?

— Той и аз трябва да напуснем Англия ли?

— Да.

— Днес?

— Днес.

— Как да замина?

Чичо Никълъс беше щастлив. Съдебният пристав, от когото той се бе страхувал, му се притече на помощ. Полицията ставаше негов съюзник, негов, на Никълъс. Тя го освобождаваше от „тия хора“. Предлагаше му средството, което той търсеше. Изгонваше тоя Урсус, от когото той искаше да се отърве. По заповед. И то, без да му оставя никаква възможност да възразява. Чичо Никълъс беше очарован. Намеси се в разговора:

— Ваша милост, този човек…

И посочи Урсус с пръст.

— … този човек пита как да напусне днес Англия. Много просто. Всяка нощ и всеки ден от пристаните на Темза, отсам и оттатък Лондонския мост, заминават кораби за различни страни. От Англия отиват в Дания, в Холандия, в Испания. За Франция няма поради войната, но за всякъде другаде… Тази нощ, около един часа, няколко кораба ще потеглят при отлив. Между другото и ротердамската шхуна „Вограат“.

Съдебният пристав сви рамо.

— Добре. Заминете с кой да е кораб. С „Вограат“.

— Господин съдия… — каза Урсус.

— Какво още?

— Господин съдия, ако имах като някога само каручката си, това би било възможно. Тя би се сместила на кораб. Но…

— Но какво?

— Но сега работата е там, че имам Зеления сандък, а той е голяма кола с два коня и колкото и да е просторен корабът, Зеленият сандък никога не ще може да се побере в него.

— Какво ме засяга това? — каза приставът. — Вълкът ще бъде убит.

Разтреперан, сякаш го мачкаше ледена ръка, Урсус си помисли:

„Чудовища! Така ли се избиват хора! Те само това знаят!“

Кръчмарят се усмихна и се обърна към Урсус:

— Урсус, вие можете да продадете Зеления сандък.

Урсус погледна Никълъс.

— Урсус, вие имате предложение.

— От кого?

— Предложение за колата. Предложение за двата коня. Предложение за двете циганки. Предложение…

— От кого? — повтори Урсус.

— От стопанина на съседния цирк.

— Вярно — спомни си Урсус.

Чичо Никълъс се обърна към съдебния пристав:

— Ваша милост, пазарлъкът може да стане още днес. Стопанинът на съседния цирк иска да купи голямата кола и двата коня.

— Стопанинът на цирка е прав — рече приставът. — Тя ще му е нужна. Кола и коне ще му бъдат от полза. Той също ще трябва да си отиде днес. Свещениците от саутуъркските енории са се оплакали от шумните безобразия в Таринзово поле. Шерифът взе мерки. До довечера нито една панаирджийска барака няма да остане на площада. Край на скандалите! Уважаемият господин, който благоволява да присъствува тук…

Съдебният пристав прекъсна думите си, за да се поклони на Баркилфедро, който също му отговори с поклон.

— … уважаемият господин, който благоволява да присъствува тук, пристигна тази нощ от Уиндзор. Той носи заповеди. Нейно величество е казала: „Всичко това трябва да се очисти!“

По време на дългия си размисъл през цялата тази нощ Урсус не бе пропуснал да си зададе някои въпроси. В края на краищата той бе видял само носилка. Можеше ли да е сигурен, че Гуинплейн е бил на нея? На света можеше да има и други мъртъвци освен Гуинплейн. Ковчег, който минава, не е като човек, когото можеш да разпознаеш. След задържането на Гуинплейн бяха погребали някого. Това нищо не доказваше. Post hoc, non propter hoc^[2] и тъй нататък. Така Урсус пак бе започнал да се съмнява. Надеждата гори и свети над мъката както нефт над водата. Този неугасващ пламък вечно изплува над човешката неволя. Най-сетне Урсус си бе казал: „Вероятно е да са погребали Гуинплейн, но не е сигурно. Кой знае? Гуинплейн може и да е жив.“

Урсус се поклони на пристава:

— Господин съдия, ще замина. Ние ще заминем. Ще се махнем. С „Вограат“. За Ротердам. Подчинявам се. Ще продам Зеления сандък, конете, тромпетите, циганките. Но има още един човек с нас, наш другар, когото не мога да изоставя. Гуинплейн…

— Гуинплейн е мъртъв — каза един глас.

Урсус усети хлад като от докосване на влечуго. Беше гласът на Баркилфедро.

Последната искрица надежда се стапяше. Нямаше вече съмнение. Гуинплейн беше мъртъв.

Тази особа, изглежда, беше осведомена. Злокобният и вид показваше това.

Урсус се поклони.

Като не се смята подлостта му, чичо Никълъс беше много добър човек. Но когато се изплашеше, ставаше отвратителен. Най-страшното озверяване е плод на страха.

Той измърмори:

— Работата се опростява.

И зад гърба на Урсус потри ръце с движение, свойствено на егоистите, което означава: „Отървах се.“ Сякаш миеше ръцете си над легена на Пилат Понтийски.

Сломен, Урсус бе свел глава. Присъдата срещу Гуинплейн бе изпълнена — смърт. Неговата също бе произнесена — изгнание. Нищо не му оставаше, освен да се подчини. Той се замисли.

Усети, че някой го докосва по лакътя. Беше другата личност, човекът, който придружаваше съдебния пристав. Урсус потрепери.

Гласът, който бе казал „Гуинплейн е мъртъв“, пошепна на ухото му:

— Ето ви десет лири стерлинги. Изпраща ви ги един ваш доброжелател.

И Баркилфедро сложи малка кесия на масата пред Урсус.

Нека си припомним ковчежето, което Баркилфедро бе взел със себе си.

Десет гвинеи от две хиляди — това беше всичко, което Баркилфедро можеше да стори. Честно казано, за него и то бе много. Ако дадеше повече, щеше да е на загуба. Той си бе дал труда да открие един лорд и сега започваше да използува находката си. Справедливо беше той да прибере първите доходи от тази мина. Онези, които преценят това като дребнавост, ще са прави, но не са прави да се изненадват. Баркилфедро обичаше парите, особено крадените пари. Всеки завистник крие в себе си и скъперник. Баркилфедро не беше безгрешен. Да вършиш престъпления, съвсем не означава, че си лишен от пороци. И тигрите имат въшки.

Впрочем така учеше и Бейкън.

Баркилфедро се обърна към съдебния пристав и каза:

— Господине, благоволете да приключите. Много бързам. Чака ме кола с коне, които са лична собственост на нейно величество. Трябва с пълна скорост да препускам до Уиндзор, за да бъда там най-късно след два часа. Имам да докладвам и да получавам нареждания.

Съдебният пристав стана.

Отиде до вратата, която бе затворена само с резе, отвори я, погледна полицаите, без да произнесе нито дума, и от показалеца му избликна заповед като светкавица. Цялата група влезе мълчаливо, както се пристъпва към изпълнение на сурово задължение.

Доволен от бързата развръзка, която изключваше всяка възможност за усложнения, очарован, че остава вън от цялата бъркотия, като видя нахълтващите полицаи, чичо Никълъс се изплаши да не би да арестуват Урсус в кръчмата му. Два ареста един след друг в дома му — първо Гуинплейн, после Урсус, — такова нещо можеше да навреди на заведението, тъй като клиентите не обичат разправии с полицията. Тъкмо случай да се намеси сега с молба, която на всичко отгоре щеше да се сметне и като проява на благородство. Чичо Никълъс обърна към пристава засмяното си лице, в което самоувереността бе смекчена от почтителност:

— Ваша милост, искам да предупредя ваша милост, че тези уважаеми господа стражари не са необходими, щом като виновният вълк ще бъде отведен от Англия и щом така нареченият Урсус не оказа съпротива, и щом заповедите на ваша милост се изпълняват точно. Нека ваша милост има добрината да отбележи, че почтените действия на полицията, които са толкова необходими за благото на кралството, вредят на заведението и че моята странноприемница е невинна. След като се очистят циркаджиите от Зеления сандък, както казва нейно величество кралицата, аз не виждам друго престъпно лице, защото не предполагам сляпото момиче и двете циганки да са правонарушителки, и ще замоля ваша милост да благоволи да съкрати височайшето си посещение и да отпрати тези достойни господа, които ей сега влязоха, защото те нямат работа в дома ми, и ако ваша милост ми разреши да докажа справедливостта на думите си под формата на един скромен въпрос, аз ще докажа ненужността на присъствието на тези уважаеми господа, като запитам ваша милост: щом така нареченият Урсус изпълнява заповедта и заминава, кого другиго могат да арестуватте тука?

— Вас — каза приставът.

Не се спори със сабя, която те пробожда. Чичо Никълъс се отпусна, без да гледа къде — на маса ли, на стол ли, на скамейка ли, — върху каквото му попадна. Беше съсипан.

Приставът толкова повиши глас, че ако на площада имаше хора, можеха да го чуят.

— Мистър Никълъс Плъмптри, кръчмарю на тази кръчма — каза той, — това е последната точка, която трябва да уредим. Този комедиант и неговият вълк са скитници. Те се изгонват. Но най-виновен сте вие. У вас и с ваше съгласие е било извършено закононарушение и вие, човек с патент, носещ обществена отговорност, сте допуснали в къщата си този скандал. Мистър Никълъс, вашето разрешително ви се отнема, ще заплатите глоба и ще отидете в затвора!

Полицаите наобиколиха кръчмаря.

Приставът продължи, като сочеше Говикъм.

— Това момче, ваш съучастник, се задържа.

Ръката на един от стражарите се стовари върху врата на Говикъм, който го гледаше с любопитство. Без да разбира какво става и не особено уплашено, понеже вече бе видяло доста странни неща, момчето се питаше дали това е продължение на представлението.

Съдебният пристав нахлупи шапката на главата си, скръсти ръце на корема си, което е израз на най-голяма тържественост, и добави:

— И така, мистър Никълъс, вие ще бъдете отведен в затвора и хвърлен в тъмница. Вие и това момче. А вашето заведение, странноприемницата „Тадкастър“, ще бъде затворено, закрито и заключено. За назидание. А сега вие ще дойдете с нас.