Виктор Юго
Човекът, който се смее (26) (Том 4)

XVII
Последно средство

В кила имаше дупка, през която влизаше вода. Кога бе пробита? Никой не можеше да каже. Дали когато се бяха блъснали в Каскетс? Или при Ортах? Или при подмятането в плитчините на запад от Орини? Най-вероятно бяха пострадали при суинджа. Там бяха застъргали дъното. Не бяха усетили удара сред гърчовете на бурята, която ги подмяташе. При тетанус човек не усеща убождане.

Другият моряк — южнякът баск, който се наричаше Аве Мария, на свой ред слезе в трюма, върна се и рече:

— Водата в кила има два вара.

Около шест стъпки.

— След по-малко от четиридесет минути потъваме — добави Аве Мария.

Къде ли беше дупката? Тя не се виждаше. Беше под водата, която пълнеше трюма и я закриваше. В туловището на кораба имаше пукнатина, някъде под ватерлинията, доста напред под карината. Невъзможно бе да се открие. Имаха рана, а не можеха да я превържат. Впрочем водата не се изкачваше много бързо.

Главатарят извика:

— Трябва да я изпомпаме!

Галдеазун отвърна:

— Нямаме вече помпа.

— Тогава — отговори главатарят — трябва да стигнем земя.

— Къде има земя?

— Не зная.

— Нито пък аз.

— Но тя е тук някъде.

— Да.

— Нека някой ни откара дотам! — поде главатарят.

— Нямаме кормчия — каза Галдеазун.

— Ти се заеми с кормилото.

— Вече нямаме кормило.

— Да скалъпим кормило от каква и да е греда. Гвоздеи! Чук! Бързо сечивата!

Торбата със сечива е във водата. Нямаме вече сечива.

— Да караме все пак нанякъде!

— Нямаме вече кормило.

— Къде е лодката? Да се качим на нея! Ще гребем!

— Нямаме вече лодка.

— Да подкараме кораба с гребане!

— Вече нямаме гребла.

— Тогава с платната!

— Нямаме вече платна, нито мачта.

— Да направим мачта с греда от палубата, да направим платно от брезент! Да се измъкнем оттук! Да се оставим на вятъра!

— Вече няма вятър.

И действително вятърът ги бе напуснал. Бурята си бе отишла и това затишие, което те бяха взели за свое спасение, беше тяхната гибел. Ако югозападният вятър бе продължил, той би ги тласнал шеметно към някакъв бряг, би ги прехвърлил с пълна скорост през водата, би ги отнесъл може би до някой сгоден пясъчен нанос и би ги блъснал в него, преди да са потънали. Вихърът на бурята можеше да ги отведе на суша. Без вятър не оставаше надежда. Те умираха поради липса на ураган.

Безизходността на положението ставаше явна.

Вятърът, градушката, виелицата, вихрушката са несръчни борци, които могат да бъдат победени. На бурята може да се намери слабото място. Има начини за отбиване на стихията, която постоянно се издава, прави погрешни стъпки и често удря не в целта. Но нищо не можеш да сториш против спокойствието. Няма за какво да се заловиш.

Ветровете са като нападение на казаци. Държиш ли се здраво, те се разпръсват. Затишието е като клещи на палач.

Водата бавно, но непрекъснато, неудържимо и тежко се изкачваше в трюма и колкото повече се изкачваше, толкова повече корабът потъваше. Това ставаше съвсем бавно.

Корабокрушенците от „Матутина“ усещаха как под тях действува най-непреодолимата от всички сили — притеглянето. Обхвана ги спокойната и зловеща сигурност в неумолимостта на сляпата стихия. Въздухът не трепваше, морето не помръдваше. Неподвижността е неотвратимост. Глъбините мълчаливо ги поглъщаха. През плътната няма вода, без гняв, без страст, без да ще, без да знае, без да го е грижа, фаталният център на земята ги привличаше. Ужасът ги всмукваше сред пълно затишие. Това не беше вече зиналата паст на морето, злобно заплашителната двойна челюст на вятъра и на вълните, отвратителната усмивка на смерча, разпененият глад на прибоя. Под тези клетници бе зинала някаква черна прозявка на безкрая. Те усещаха как навлизат в спокойна бездна, която означаваше смърт. Все повече намаляваше онази част от палубата, която беше над водата — това беше всичко. Можеха да изчислят в коя минута напълно щеше да изчезне. Ставаше обратното на потъването при прилив. Не водата се изкачваше към тях, а те слизаха при нея. Сами дълбаеха гроба си. И техен гробар беше собствената им тежест.

Екзекутираха ги не хора, а присъщият на нещата закон.

Сипеше се сняг като памук и понеже разбитият кораб вече стоеше неподвижно, застилаше палубата със своя бял саван.

Трюмът все повече натежаваше. Нямаше никакво средство да спрат нахлуването на водата. Нямаше дори черпалка, която впрочем би била безполезна и неприложима, тъй като урката имаше палуба. Запалиха три-четири факела, които криво-ляво забучиха в дупки. Галдеазун донесе няколко стари кожени ведра; заловиха се да изпразват трюма, като се наредиха във верига; но кофите бяха повредени — на едни кожата беше разпрана, на други дъното пробито и водата изтичаше, докато минаваше от ръка на ръка. Смешно бе несъответствието между водата, която проникваше, и водата, която изхвърляха. Влизаше по цяла бъчва, изливаха по чаша. Нищо повече не успяха да сторят. Все едно скъперник да се мъчи да изхарчи милион стотинка по стотинка.

Главатарят рече:

— Да облекчим кораба!

По време на бурята бяха прикрепили здраво сандъците, които се намираха на палубата. Те бяха останали вързани за оцелялата долна част на мачтата. Развързаха въжата и търколиха сандъците във водата през строшения фалшборт. Един от тези сандъци принадлежеше на баската, която не можа да сдържи една въздишка:

Ох, новата ми наметка с алена подплата! Ох, горките ми чорапи от дантела като брезова кора! Ох, дългите ми сребърни обици, с които ходех на черква на Голяма Богородица!

След като разчистиха палубата, остана кабината. Тя беше претъпкана. Вътре бяха прибрани, както си спомняме, багажите на пасажерите и денковете на моряците.

Измъкнаха багажите и ги хвърлиха през счупения парапет на борта.

Измъкнаха денковете и ги бутнаха в океана.

Изпразниха кабината. Фенерите, железните скоби, буретата, торбите, качетата и осоленото месо, тенджерата с чорбата — всичко отиде в морето.

Развинтиха и желязната печка, която отдавна бе угаснала, изтеглиха я на палубата, довлякоха я до парапета и я изхвърлиха от кораба.

Запратиха във водата колкото можаха да измъкнат дъски от вътрешната обшивка, подпорни греди, неподвижни въжа, мачти и строшени рей.

От време на време главатарят взимаше един факел, приближаваше го до цифрите на носа, показващи дълбочината на потопяване на кораба, и проверяваше докъде е стигнала водата.