Виктор Юго
Човекът, който се смее (81) (Том 4)

II
Какво върши

Той стигна в странноприемницата „Тадкастър“.

Биеше шест и половина — „половина след шест“, както казват англичаните. Беше малко преди мръкване.

Чичо Никълъс стоеше на прага на вратата. От сутринта смайването не бе успяло да се заличи от лицето му. Той изглеждаше смразен от тревога.

Щом зърна Урсус, отдалеч извика:

— Е, какво?

— Какво „какво“?

— Ще се върне ли Гуинплейн? Крайно време е. Публиката ей сега ще започне да пристига. Ще има ли тази вечер представление с Човека, който се смее?

— Човекът, който се смее, съм аз — рече Урсус, погледна кръчмаря и се изкикоти.

После се качи на горния етаж, отвори най-близкия до фирмата на странноприемницата прозорец, подаде се през него, протегна юмрук, натисна табелката „Гуинплейн — Човекът, който се смее“ и табелката „Победеният хаос“, разкова едната, изкърти другата, пъхна двете дъски под мишница и слезе.

Чичо Никълъс го следеше с очи.

— Защо ги откачвате? — запита той.

Урсус за втори път се изсмя.

— Защо се смеете? — пак запита стопанинът на странноприемницата.

— Оттеглям се от сцената!

Чичо Никълъс разбра и нареди на своя помощния Говикъм да обяви на всички, които дойдат, че тази вечер няма да има представление, махна от вратата бъчвата — касиерската будка, и я търколи в един ъгъл на ниската зала.

Миг след това Урсус се качи в Зеления сандък.

Сложи в един ъгъл двете табелки и влезе в помещението, което наричаше „женско отделение“.

Деа спеше. Беше легнала с дрехите си, само елечето и беше разтворено като за дневна почивка.

Седнали край нея — едната на ниско столче, другата на земята, — Винос и Фиби бяха погълнати от размисъл.

Въпреки късния час те още не си бяха сложили триката на богини и това беше признак на дълбоко обезсърчение. Бяха облечени в шаячните си дрешки и с полите от дебело платно.

Урсус загледа Деа.

— Тренира се за по-дълбок сън — пошепна той.

Подвикна на Фиби и Винос:

— А вие, двете, да знаете. Край на музиката. Можете да приберете тромпетите в чекмеджето си. Добре, че не сте се докарали като богини. Така сте доста грозни, но все пак добре сте сторили. Стойте си с дрипите. Тази вечер няма представление. Нито утре, нито вдругиден, нито в по-другиден. Няма вече Гуинплейн. На, не съм го скрил в шепата си.

И той пак се загледа в Деа.

— Какъв удар ще бъде за нея! Ще угасне като свещ, която духат! — И наду бузи: — Фу! И край.

Сухо се изсмя.

— Няма го Гуинплейн, и край на всичко. За нея ще бъде същото, както за мене, ако изгубя Хомо. И по-лошо. Тя ще бъде по-самотна от всеки друг. Слепите затъват по-дълбоко в мъката от нас.

Отиде до прозорчето в дъното.

— Колко дълги почват да стават дните! Седем часът, а още се вижда! Все пак да запалим свещта.

Чатна огнивото и запали фенера на тавана на Зеления сандък.

Наведе се над Деа.

— Ще настине. Хей, жени, много сте развързали елека й. Има една френска поговорка:

Април е, а не май, по-топла дреха дай.

Зърна една карфица на земята, взе я и я забоде на ръкава си. После започна да ходи нагоре-надолу из Зеления сандък, като правеше широки движения с ръце.

— Умът ми си е на мястото. Мисълта ми е ясна, свръхясна. Намирам случилото се за много редно, одобрявам това, което става. Когато се събуди, ще й кажа всичко направо, както си е. И катастрофата ще се разрази незабавно. Няма вече Гуинплейн. Лека нощ, Деа. Колко добре се нареждат нещата! Гуинплейн в затвора, Деа — на гробището. Ще бъдат един срещу друг. Истински мъртвешки танц. Две човешки съдби слизат от сцената. Да приберем костюмите. Да затворим куфара. С други думи — ковчега. И без това бяха двойка неудачници. Деа без очи, Гуинплейн без лице. Горе на небето господ ще върне зрението на Деа и красотата на Гуинплейн. Смъртта слага ред във всичко. Всичко е за добро. Фиби, Винос, закачете тамбурините си на пирона! Талантът ви за шумотевица ще ръждяса, красавици мои. Вече няма да свирим, не ни трябват тромпети. „Победеният хаос“ е победен. Свършено е с Човека, който се смее. Тарарататам умря. Деа още спи.

И по-добре. На нейно място въобще не бих се събуждал. Нищо, и да се събуди, скоро пак ще заспи. Такива чучулиги лесно умират. Ето какво е човек да се занимава с политика. Какъв урок! И колко са прави правителствата! Гуинплейн в ръцете на шерифа, Деа — на гробаря. Поучителна симетрия. Надявам се, че кръчмарят е залостил вратата. Тази вечер ще мрем в строго семеен кръг. Не аз, нито Хомо. А Деа. Аз ще продължа с таратайката. Аз съм роден за скитнически живот. Ще уволня жените. Ни една няма да задържа. Склонен съм да се покваря на стари години. Слугиня у развратник — готова работа. Не ща изкушения. Не ми подхожда на възрастта. Turpe senilis amor^[1]. Ще продължа пътя си само с Хомо. Той доста ще се изненада. Къде е Гуинплейн? Къде е Деа? Стари приятелю, ето ни пак заедно. Чумата да ме тръшне, ако не съм доволен. Досадиха ми с тяхната идилия. Ах, тоя разбойник Гуинплейн, и не мисли да се връща! Заряза ни. Отлично. Сега иде ред на Деа. Няма да кара дълго. Обичам завършените неща. И пръста си няма да мръдна, за да прося от дявола да не умира. Пукни, чуваш ли! А, ето че се събужда!

Деа отвори очи, защото много слепци спят със затворени клепачи. Кроткото й невинно лице засия с цялата си лъчезарност.

— Тя се усмихва — пошепна Урсус, — а аз се смея. Всичко е наред.

Деа повика:

— Фиби! Винос! Трябва да е вече време за представлението. Изглежда, че дълго съм спала. Елате да ме облечете.

Нито Фиби, нито Винос се помръднаха.

Междувременно погледът на Деа, в който имаше нещо неизразимо, присъщо на слепците, срещна очите на Урсус. Той потрепери.

— Хайде де — извика Урсус, — какво правите? Винос, Фиби, не чувате ли, че вашата господарка ви вика? Глухи ли сте? Бързо, че представлението ще почва.

Двете жени погледнаха смаяно Урсус.

Урсус закрещя:

— Не виждате ли, че публиката влиза? Фиби, обличай Деа. Винос, бий барабана!

Фиби беше въплъщение на послушанието, Винос — на пасивността. Двете заедно олицетворяваха покорността. Господарят им Урсус открай време беше за тях загадка. Никога да не те разбират, е причина да ти се покоряват винаги. Те просто си помислиха, че Урсус е полудял, и изпълниха заповедта му. Фиби откачи костюма, Винос — тамбурина.

Фиби започна да облича Деа. Урсус спусна завесата на женското отделение и продължи:

— Гледай, Гуинплейн! Повече от половината двор е вече пълен с народ. Блъскат се на вратите. Каква тълпа! Какво ще кажеш за тези наши Фиби и Винос, които, изглежда, нищо не забелязваха? Какви глупави жени са циганките! Що за тъп народ живее в Египет! Не вдигай завесата! Имай срам, Деа се облича!

Той помълча за малко и изведнъж се чу възклицание:

— Колко е красива Деа!

Беше гласът на Гуинплейн. Фиби и Винос се стреснаха и се извърнаха. Беше гласът на Гуинплейн, но от устата на Урсус.

През полуотворената завеса Урсус със знак им забрани да издават изненадата си и продължи с гласа на Гуинплейн:

— Ангел!

После отговори с гласа на Урсус:

— Деа — ангел! Ти си луд, Гуинплейн! Измежду млекопитаещите само прилепът е хвърковат. — И добави: — Я ти по-добре върви да отвържеш Хомо!

И слезе по задната стълба на Зеления сандък много бързо, с пъргавата стъпка на Гуинплейн. Подражателен шум, който Деа можа да чуе.

На двора зърна слугата, който след всичко случило се беше останал без работа и слухтеше.

— Дай си двете ръце — му каза тихичко Урсус.

И му изсипа шепа петачета.

Говикъм се разчувствува от тази щедрост.

Урсус му пошепна на ухото:

— Момче, стой на двора, скачай, танцувай, блъскай, кряскай, викай, свиркай, гукай, цвили, ръкопляскай, тропай, смей се, счупи нещо!

Унизен и ядосан, като виждаше как хората, дошли да гледат Човека, който се смее, се връщат и се пръскат из другите бараки на панаирния площад, чичо Никълъс бе затворил вратата на странноприемницата; отказа се дори да продава напитки тази вечер, за да отбегне досадните въпроси, и останал без работа поради отложеното представление, се бе качил със свещ в ръка на балкона и оттам гледаше към двора. Заградил от предпазливост устата си с длани, Урсус му викна:

— Господине, правете и вие като момчето, хълцайте, лайте, крещете!

Пак се качи в Зеления сандък и каза на вълка:

— Вий колкото можеш повече!

И като повиши глас, рече:

— Страшно много народ. Мисля, че представлението не ще мине спокойно.

В това време Винос заби барабана.

Урсус продължи:

— Деа е готова. Можем да почнем. Съжалявам, че са пуснали толкова много публика. Така са се наблъскали! Я погледни, Гуинплейн, просто бясна сган! Бас държа, че днес ще имаме най-голям сбор! Хайде, дяволици, залавяйте се за инструментите! Идвай тук, Фиби, дръж тръбата. Добре, Винос, блъскай тъпана! Здравата го натупай! Фиби, заеми позата на Славата. Госпожици, според мене не сте достатъчно разголени. Махайте тези жакети. Във воали ви искам, не увити с платно. Публиката обича да гледа женски форми. Моралистите да гърмят колкото си щат. Малко неприличие, дявол да го вземе! Повече страст! И подхванете някоя бясна мелодия. Надувайте, чаткайте, блъскайте, свирете, тръбете! Ама народ е надошъл, Гуинплейн!

Изведнъж повика:

— Гуинплейн, момчето ми, ела да ми помогнеш! Да сваляме вече естрадата!

Докато говореше, разгърна кърпичката си.

— Чакай най-напред да си издухам носа!

И силно се изсекна — нещо, което чревовещателите винаги са длъжни да правят.

След като прибра кърпата си, той махна райберите на скрипците, които изскърцаха както обикновено. Естрадата бе свалена.

— Гуинплейн, не отваряй завесата. Да почакаме, докато започне представлението. Няма защо да ни гледат. Вие двете минете напред! Дайте музика, госпожици! Пум! Пум! Пум! Залата си я бива. Утайката на народа. Господи, каква паплач!

Затъпели от послушание, двете циганки се настаниха с инструментите на обичайните си места в двата ъгъла на свалената стена.

Тогава с Урсус стана нещо необикновено. Той вече не беше един човек, а цяла тълпа. Принуден да запълни празнотата, той призова на помощ нечувано чревовещателство. Целият оркестър от човешки и животински гласове, който имаше в паметта си, зазвуча едновременно. Сам стана легион. Ако човек си затвореше очите, можеше да помисли, че се намира на шумен площад в празничен ден или по време на бунт. Вихър от викове и възгласи се понесе от Урсус: той пееше, кряскаше, приказваше, кашляше, плюеше, кихаше, смъркаше енфие, разговаряше, питаше, отвръщаше и всичко това едновременно. Полуизречените срички се сливаха една с друга. В този двор, който беше съвсем пуст, ехтяха гласове на мъже, жени, деца. И сред цялата тази глъчка и смесени шумове като през димна завеса се прокрадваха странни какофонии — птиче каканижене, котешко мяукане, врякане на кърмачета. Ясно се дочуваха дрезгави гласове на пияници. Сърдито ръмжаха кучета, настъпвани от зрителите. Гласовете идеха отдалеч и отблизо, отгоре и отдолу, от първите места и от последните. Общото впечатление беше глъчка, примесена с отчетливи викове. Урсус удряше с юмрук, тропаше с крака, издаваше глас от дъното на двора, после изпод земята. Бурната привична шумотевица. Той преминаваше от шепот към шум, от шум към глъч, от глъч към ураган. Беше той и всички. Многоречовит монолог. Както може да има зрителна измама, така може да има и слухова измама. Онова, което Протей е вършил за погледа, Урсус правеше за ухото. Не можеше да съществува нищо по-удивително от това звуково факсимиле на тълпата. От време на време той поотваряше завесата на женското отделение и поглеждаше Деа, Деа слушаше.

От своя страна и момчето беснееше из двора.

Фиби и Винос добросъвестно духаха с все сила в тромпетите и блъскаха по тамбурините като несвестни. Единствен зрител, чичо Никълъс реши като тях, че Урсус е полудял, което впрочем беше още един мрачен щрих, прибавен към меланхолията му. Горкият човечец си мърмореше:

— Как взе, че се побърка! А беше сериозен човек, който спазва законите.

Очарован, че участвува в такава неразбория, Говикъм полагаше почти толкова усилия, колкото и Урсус. Беше му забавно. Освен това му бяха платили.

Хомо седеше замислен.

Посред глъчката Урсус вмъкваше и думи:

— Както обикновено, Гуинплейн, наговорили са се. Конкурентите се мъчат да ни провалят. Но нищо — дюдюкането е подправка към тържеството. Освен това хората са натъпкани. Не им е удобно. Лактите на съседа не предразполагат към доброжелателство. Само да не изпотрошат скамейките! Ще станем жертва на обезумял народ. Ах, да беше тук нашият приятел Том-Джим-Джак! Но той вече не дохожда. Само погледни — глава до глава. Правостоящите не изглеждат доволни, макар че според Галиен стоенето на крака било „движение“, което този велик учен окачествява като „тонизиращо“. Ще посъкратим представлението. Понеже на афиша е написано само „Победеният хаос“, няма да играем „Урсус Рурсус“. Поне него ще си спестим! Каква суматоха! О, сляпо буйство на масите! Ще ни направят някоя пакост! Но така не може повече! Няма да можем да играем. Няма да се чуе нито дума от пиесата. Ще изляза да им поговоря. Гуинплейн, дръпни малко завесата. Граждани…

Тук Урсус сам си подвикна с треперещ писклив глас:

— Долу стария!

И продължи със собствения си глас:

— Струва ми се, че народът ме обижда. Цицерон има право: Plebs, fex urbis^[2]. Няма значение, да поговорим на тълпата. Ще ми бъде трудно да ги накарам да ме слушат. Все пак ще им говоря. Човече, изпълни своя дълг. Гуинплейн, я погледни тая простачка, дето ръмжи там!

Урсус замълча за миг, колкото да вметне едно изръмжаване. В отговор на предизвикателството се обадиха Хомо и Говикъм.

Урсус продължи:

— Жените са по-лоши от мъжете. Моментът не е много подходящ. Нищо, нека изпитаме силата на словото. Винаги е уместно да се прояви красноречие. Слушай, Гуинплейн, това многозначително встъпление… Граждани и гражданки, мечката съм аз. Махам си главата, за да ви говоря. Смирено моля за мълчание.

Урсус приписа на тълпата вика:

— Грумпхлл!

И продължи:

— Прекланям се пред аудиторията. Грумпхлл е звукосъчетание като всяко друго. Привет на тебе, гъмжило! Абсолютно не поставям под съмнение това, че всички вие сте от изметта. И то съвсем не намалява уважението ми към вас. Напълно съзнателно уважение. Изпитвам най-дълбоко почитание пред господа вагабонтите, които са ми направили честта да благоволят да присъствуват. Измежду вас има недотам съвършени същества — от това аз не се засягам. Куците и гърбавите са нещо, което съществува в природата. Камилата има гърбица, а бизонът — издутина на гърба; на борсука двата леви крака са по-къси от десните — факт, установен от Аристотел в трактата му за вървежа на животните. Онези от вас, които имат две ризи, носят едната на гърба си, другата на лихваря. Знам, че такива работи са в реда на нещата. Албукерк^[3] залагал мустака си, а свети Денис — ореола си. Евреите заемали пари дори срещу ореол. Велики примери. И дългове да имаш, пак значи, че имаш нещо. Прекланям се пред вас като пред последни бедняци.

Урсус прекъсна словоизлиянията си със следните думи, изречени с дълбок бас:

— Тройно магаре!

И отвърна с най-учтивия си тон:

— Съгласен. Аз съм учен. Извинявам се за това както мога. Научно презирам науката. Невежеството е действителност, благодарение на която хората се хранят. Науката е действителност, благодарение на която хората постят. Общо взето, човек е принуден да избира — да бъдеш учен и да слабееш или да пасеш и да си магаре. О, граждани, пасете! Науката не струва колкото залък вкусна храна. Предпочитам да ям филе, отколкото да зная как се нарича на латински. Аз лично имам само една заслуга. Очите ми са сухи. Така, както ме гледате, аз никога не съм плакал. Трябва да кажа, че и никога не съм бил доволен. Никога. Дори и от себе си. Аз се презирам. Но предлагам на обсъждане от тук присъствуващите членове на опозицията следното: ако Урсус е чисто и просто учен, то Гуинплейн е артист.

И пак подсмръкна:

— Грумпхлл!

И отвърна:

— Пак „грумпхлл“! Това е възражение. Все пак ще го отмина. А редом с Гуинплейн, госпожи и господа, имаме още един артист. Той е тази многоуважавана и космата личност, господин Хомо, навремето диво куче, днес цивилизован вълк и верен поданик на нейно величество. Хомо е артист-мимик с разнообразен и първостепенен талант. Внимавайте и се съсредоточете! След малко ще видите как Хомо играе, също и Гуинплейн, а изкуството трябва да се уважава. Това подхожда на великите нации. Да не сте израсли в гората? Подписвам се, че е така. В такъв случай silvae sint consule dignae^[4]. Двама артисти все струват колкото един консул. Отлично. Хвърлят ми кочан от зеле. Но не ме улучиха. Това не ще ми попречи да говоря. Напротив. Избягнатата опасност предразполага към бъбривост — garrula pericula, както казва Ювенал. Народе, сред тебе има пияници! Има и нетрезви жени. Много добре. Пияните мъже са ужасни, пияните жени — отвратителни. Вие имате хиляди причини, за да се тъпчете тук по тези кръчмарски пейки — безделието, леността, свободното време между две кражби, портера, ейла, стаута, бирата, брендито, джина, привличането на единия пол от другия. Чудесно. Склонният към шегобийство ум тук има широко поле за действие. Не възразявам. Разврат, добре! Но и в оргията трябва да има известно приличие. Вие сте весело настроени, но шумни. С изящно благородство подражавате животински гласове, но какво ще кажете, ако седите във вертепа и говорите за любов на някоя лейди, а аз взема да лая подире ви? Това ще ви досажда, нали? Е, тогава и вие ни досаждате. Разрешавам ви да мълчите. Изкуството е също толкова достойно за уважение, колкото и развратът. Говоря ви направо.

Вметна:

— Да ти се не видят и веждите като ръжени осили, треска да те задуши дано!

И отвърна:

— Уважаеми господа, да оставим на мира ръжените осили! Богохулно е да обиждаме растенията, като ги оприличаваме на хора или животни. Освен това треската не задушава. Погрешна метафора. Умолявам ви да замълчите! Прощавайте, но вие до известна степен сте лишени от величието, което отличава истинските английски благородници. Констатирам, че онези измежду вас, през чиито обуща се подават пръстите им, използуват случая, за да си слагат краката на раменете на зрителите, седящи пред тях, така че дамите могат да си помислят, че подметките се късат винаги там, където е най-изпъкналата част на ходилото. Показвайте по-малко краката си, а повече ръцете си. Забелязвам оттук някои негодници, които пъхат ловките си пръсти е джобовете на глупавите си съседи. Скъпи джебчии, малко повече приличие! Натупайте, ако щете, съседа си, но не го ограбвайте! По-малко ще разсърдите хората, ако им насините окото, отколкото ако им задигнете един петак. Да повредите някой нос — може. Еснафът държи на парите си повече, отколкото на красотата си. Впрочем приемете симпатиите ми. Не съм такъв педант, че да укорявам мошениците. Злото съществува. Всеки страда от него и всеки го върши. Никой не е лишен от тази напаст — греховете. Говоря само за един определен вид. Нима всеки не го сърби по нещо? Бог се чеше от дявола. И аз съм грешил. Plaudite, cives!^[5]

Урсус изпълни едно дълго грухтене, над което се издигнаха заключителните му слова:

— Милорди и господа, виждам, че моята реч има щастието да не ви се нрави. За малко ще се разделя с вашите дюдюкания. Сега отново ще си сложа главата и представлението ще започне.

Той изостави ораторския тон и заговори непресторено:

— Дръпни завесата. Да си отдъхнем. Бях сладникав. Говорих красноречиво. Нарекох ги „милорди и господа“. Ласкателни, но излишни думи. Какво ще кажеш за цялата тая сган, Гуинплейн? Колко добре човек разбира какви злини е изстрадала Англия през последните четиридесет години поради невъздържаността на тези озлобени и лукави умове! Някогашните англичани са били войнствени, тези са меланхолични и завеяни и при това смятат за чест да презират законите и да не признават кралската власт. Направих всичко, което човешкото красноречие може да стори. Щедро пръсках метоними, очарователни като цъфтящото лице на юноша. Но дали те ги смекчиха? Съмнявам се. Какво може да се очаква от народ, който яде толкова много и се тъпче с тютюн до такава степен, че в тая страна и самите литератори често съчиняват трудовете си с лула в уста! Все едно да им изиграем пиесата.

Чу се как халките на завесата се плъзнаха по релсата. Циганките спряха да бият барабаните. Урсус откачи своята вувула, изсвири прелюдията си, каза полугласно: „Колко е тайнствено, нали, Гуинплейн?“ После се сборичка с вълка.

Едновременно с вувулата той откачи от пирона и една перука с много твърди косми и я хвърли в един ъгъл недалеч от себе си.

Представлението на „Победеният хаос“ премина почти както обикновено, само без сините отблясъци и фееричните светлини. Вълкът играеше съвсем искрено. В определения момент Деа се появи и със своя трепетен и неземен глас извика Гуинплейн и простря ръка, за да докосне главата му…

В това време Урсус се спусна, взе перуката, разрови я, сложи я на главата си и като сдържаше дъха си, полекичка приближи глава към ръката на Деа.

После извика на помощ цялото си умение и с гласа на Гуинплейн запя с неизразима любов отговора на чудовището на зова на духа.

Подражанието беше толкова съвършено, че стреснати, дето не виждат момъка, а чуват гласа му, двете циганки отново потърсиха Гуинплейн с очи.

Възхитен, Говикъм започна да тропа с крака, да ръкопляска, да блъска, сам вдигна олимпийски шум и се смя като цяло сборище богове. Нека кажем, че момчето разгърна в случая рядък зрителски талант.

Като автомати, задвижени от Урсус, Фиби и Винос вдигнаха със своите инструменти от мед и магарешка кожа обикновената врява, която бележеше края на представлението и съпровождаше излизането на публиката.

Урсус се изправи, цял плувнал в пот.

Той тихичко каза на Хомо:

— Знаеш, работата беше да се спечели време. Мисля, че успяхме. Справих се не лошо, макар че имаше защо да бъда объркан. До утре Гуинплейн все може да се завърне. Излишно беше веднага да се убива Деа. Казвам ти, за да разбереш.

Той свали перуката и изтри челото си.

— Аз съм гениален вантрилок! — пошепна той. — Какъв талант проявих! Достигнах Брабант, енгастримита на френския крал Франсоа I. Деа е убедена, че Гуинплейн е тук.

— Урсус — рече Деа, — къде е Гуинплейн?

Урсус се стресна и се обърна.

Деа бе останала в дъното на сцената и стоеше права под фенера, окачен на тавана. Беше бледа като призрак.

Тя продължи с усмивка на неизразимо отчаяние:

— Знам. Той ни е напуснал. Отишъл си е. Знаех си, че той има криле.

И като вдигна невиждащите си очи към безкрая, добави:

— А моят ред кога ли ще дойде?