Виктор Юго
Човекът, който се смее (75) (Том 4)

I
Устойчивостта на крехките неща

Понякога съдбата ни дава да изпием чаша лудост. От облака се протяга ръка и неочаквано ни поднася мрачен потир с неведомо пиянство.

Гуинплейн не разбра.

Обърна се да види на кого говорят.

Прекалено високият звук е недоловим за ухото, прекалено силното вълнение е недоловимо за ума. Слухът, както и съзнанието имат граници.

Уопънтейкът и съдебният пристав се приближиха до Гуинплейн, хванаха го под ръка и той усети, че го слагат да седне на креслото, от което шерифът бе станал.

Остави се да правят с него каквото искат, без да се мъчи да си обясни как всичко това е възможно.

След като Гуинплейн седна, съдебният пристав и уопънтейкът отстъпиха няколко крачки и застанаха прави и неподвижни зад креслото.

Тогава шерифът остави букета рози върху плочата, сложи си очилата, които секретарят на съда му подаде, измъкна изпод папките, струпани на масата, един изцапан, пожълтял, позеленял, разяден и на места пропукан пергамент, който, изглежда, е стоял нагънат и бе гъсто изписан от едната страна, застана прав под светлината на фенера, приближи листа до очите си и с най-тържествен глас прочете следното:

— „В името на отца и сина и светаго духа на днешния, двадесет и девети ден на януари, хиляда шестстотин и деветдесета година от рождението на нашия господ-бог беше изоставено на пустинния бряг на Портланд, със зъл умисъл и с намерение да загине от глад, студ и самота, едно момче на възраст десет години.

Това момче бе продадено на двегодишна възраст по заповед на негово пресияйно величество крал Джеймс Втори.

Това момче е лорд Фърмън Кланчарли, единствен законен син на лорд Линъс Кланчарли, барон Кланчарли и Хънкървил, маркиз Корлеоне Сицилийски, пер на кралство Англия, покойник, и на Ан Брадшоу, негова съпруга, покойница.

Това момче е наследник на имуществата и титлите на баща си. Ето защо то бе продадено, осакатено, обезобразено и изчезна по волята на негово пресияйно величество.

Това дете бе отгледано и обучено, за да стане циркаджия по пазарите и панаирите.

То бе продадено на двегодишна възраст, след смъртта на баща си, и десет лири стерлинги бяха връчени на краля за покупката на това дете, както и за различни разноски по преотстъпването и като обезщетение.

Лорд Фърмън Кланчарли, на двегодишна възраст, бе купен от мене, долуподписания, и осакатен и обезобразен от един фламандец от Фландрия, на име Хардкваноне, който единствен познава тайните и методите на доктор Конкуест.

Момчето бе предназначено от нас да бъде маска на смеха — masca ridens.

С тази цел Хардкваноне извърши над него операцията «Bucca fissa usque ad aures»^[1], която прави лицето вечно усмихнато.

Чрез едно средство, познато само на Хардкваноне, момчето бе приспано и направено безчувствено по време на изпитанието и не знае за операцията, на която бе подложено.

То не знае, че е лорд Кланчарли.

То отговаря на името «Гуинплейн».

Това се дължи на неговото малолетие и слабо развита памет, тъй като бе продадено и купено, когато бе едва на две години.

Хардкваноне е единственият, който знае да прави тази операция.

И това момче е единственият човек в наше време, на когото тя е била направена.

Тази операция е единствена по рода си и до такава степен необичайна, че дори и след дълги години, когато това момче се превърне в старец и черните му коси побелеят, неминуемо ще бъде разпознато от Хардкваноне.

В часа, когато ние пишем настоящето, Хардкваноне, който знае подробно всички тези факти и е участвувал в тях като главен извършител, е затворен в тъмниците на негово височество принц Орански, обикновено наричан крал Уилям III. Хардкваноне беше заловен и арестуван като един от така наречените компрачикоси или чейлас. Той е затворен в крепостта Чатам.

По нареждане на краля детето ни бе продадено и предадено в Швейцария, край Женевското езеро, между Лозана и Веве, в същата къща, където са умрели родителите му, от последния слуга на покойния лорд Линъс, който слуга се помина малко след господарите си, така че тази поверителна и тайна работа сега е известна само на Хардкваноне, който е в затвора Чатам, и на нас, обречените на смърт.

Ние, долуподписаните, гледахме и пазихме осем години малкия лорд, когото бяхме купили от краля, за да го използуваме в нашия занаят.

В днешния ден, бягайки от Англия, за да не ни сполети злата съдба на Хардкваноне, ние, от страх и ужас пред възбраните и строгите наказания, постановени в парламента, при падането на нощта изоставихме на портландския бряг споменатото момче Гуинплейн, което е лорд Фърмън Кланчарли.

Ние сме дали клетва да пазим тайна пред краля, не пред бога.

Тази нощ в морето, връхлетени от страшна буря по волята на провидението, изпаднали в отчаяние и беда, коленичили пред този, който може да спаси живота ни и който може би ще изблаговоли да спаси душите ни, тъй като вече не можем нищо да очакваме от хората, а само да се боим от бога, и тъй като наша едничка котва и възможност за избавление остава разкаянието, примирени със смъртта, смирени и каещи се, ние си признаваме всичко и заявяваме гореказаното и го предаваме на бушуващото море, за да го използува за добро по волята божия. И нека пресветата Дева ни помага. Амин. И се подписваме.“

Тук шерифът за миг прекъсна четенето и рече:

— Ето подписите. Всички с различни почерци.

Сетне продължи:

— „Доктор Гернардус Геестемунде. Асунсион“. Кръст и до него: „Барбара Фърмой от остров Тириф в Ебудите. Гайздора, каптал. Джанджирате. Жак Катурз, наречен Нарбонеца. Люк-Пиер Капгаруп, от каторгата Махон“.

Шерифът пак спря и каза:

— Бележка, написана от същата ръка, от която са текстът и първият подпис.

И прочете:

— „Тъй като стопанинът на урката бе отвлечен от вълна в морето, от тримата души екипаж остават двама и те се подписват: Галдеазун. Аве Мария, крадец.“

Шерифът продължи да чете, като вмъкваше свои забележки:

В долния край на листа е написано: „По море, на борта на «Матутина», бискайка урка, от залива Пасахес.“ Този лист — добави шерифът — е пергамент от кралската канцелария и е белязан с водния знак на крал Джеймс Втори. В полето има бележка със същия почерк: „Настоящата декларация е написана от нас върху опакото на кралската заповед, която ни бе връчена, за да се оправдае закупуването на детето от нас. Обърнете листа и ще видите заповедта.“

Шерифът обърна пергамента и го вдигна с дясната си ръка пред светлината. Всички видяха една чиста страница, ако думите „чиста страница“ могат да се употребят за нещо толкова плесенясало; по средата на страницата три написани думи: две на латински — jussu regis^[2] — и подпис „Джефрис.“

— Jussu regis, Джефрис — каза шерифът, повишавайки глас.

Гуинплейн стоеше като човек, върху главата на когото е паднала керемида от двореца на мечтите.

Той заговори, сякаш бълнуваше:

— Гернардус, да, докторът. Един стар тъжен човек. Страхувах се от него. Гайздора, каптал. Това значи главатар. Имаше и жени — Асунсион и другата. Освен това провансалецът. Той беше Капгаруп. Пиеше от една плоска бутилка, на която с червено бе написано някакво име.

— Ето я — каза шерифът.

И постави на масата нещо, което секретарят на съда измъкна от служебната чанта.

Беше манерка с ушички, оплетена с лико. Очевидно бутилката бе минала през много премеждия. Трябва да бе стояла във вода. По нея бяха полепени черупки от миди, водорасли. Цялата бе набита и нашарена с всички възможни ръжди на океана. Около шийката имаше пръстен от катран, който показваше, че манерката е била херметически запушена. Бяха я разпечатали и отворили, а после в гърлото й отново беше пъхнато парче насмолено въже, което бе служило за запушалка.

— В тази бутилка — каза шерифът — е била затворена декларацията, която току-що ви прочетох, от хора, които са щели да умрат. Адресирано до съда, това послание навярно бе връчено от морето.

Шерифът придаде още по-голяма тържественост на гласа си и продължи:

— Също както планината Хароу е превъзходна за житото и доставя най-бялото брашно, от което се прави хлябът за кралската трапеза, така и морето прави на Англия всички услуги, които може, и когато някой лорд се загуби, то го намира и й го връща.

После поде:

— Върху тази манерка действително е написано едно име с червено.

Повиши глас и се обърна към изтезавания, който лежеше неподвижно:

— Вашето име, злосторнико. Защото такива са тъмните пътища, по които истината, погълната от бездната на човешките деяния, се изкачва от дъното на повърхността.

Шерифът взе манерката и приближи до светлината едната й страна, почистена вероятно за нуждите на правосъдието. Между преплетените нишки на ликото лъкатушеше тънка червена ивица от ракита, на места почерняла от водата и времето. Макар да бе прекъсната тук-там, лентата ясно очертаваше върху ликото единадесет букви: „Хардкваноне“.

Тогава шерифът се обърна към изтезавания с оня особен глас, който не може да се сравни с нищо и е най-право да се нарече съдийски тон:

— Хардкваноне, когато тази манерка с вашето име ви бе показана за пръв път от нас, шерифа, вие отначало доброволно я познахте и признахте, че ви е принадлежала; после, след като ви бе прочетено пълното съдържание на този пергамент, който е бил сгънат и затворен в нея, вие не пожелахте да кажете нищо повече и вероятно с надеждата, че загубеното момче не ще бъде намерено и вие ще избегнете наказанието, отказахте да отговаряте. Вследствие на който отказ към вас бе приложено силното и сурово изтезание и ви бе прочетен за втори път гореказаният пергамент, който съдържа декларацията и изповедта на вашите съучастници. Напразно. На днешния четвърти ден — деня, в който законът предвижда очна ставка, след като се озовахте лице в лице с този, който е бил изоставен в Портланд на двадесет и девети януари хиляда шестстотин и деветнадесета година, сатанинската надежда угасна във вас и вие нарушихте мълчанието и познахте своята жертва…

Изтезаваният отвори очи, изправи глава и със странно звучен глас на агонизиращ, глас, в който се долавяше особено спокойствие, примесено с предсмъртни хъркания, заговори; при всяка дума с мъка трябваше да повдига купчината камъни, която го притискаше като надгробна плоча.

— Заклел съм се да пазя тайна и удържах на думата си доколкото можах — каза той. — Тъмните хора са верни хора. И в ада съществува почтеност. Днес мълчанието е вече безполезно. Така да бъде. Затова проговорих. Да, наистина е той. Ние двамата с краля го направихме такъв. Кралят с волята си, аз с изкуството си.

И като погледна Гуинплейн, добави:

— Сега се смей навеки.

И се изсмя.

Този смях, по-ужасен от първия, прозвуча като ридание.

Смехът спря и човекът се отпусна. Клепачите му се затвориха.

Шерифът изчака изтезаваният да свърши и продължи:

— Което да се протоколира.

Почака, докато секретарят на съда записваше, после каза:

— Хардкваноне, съгласно закона, след резултатна очна ставка, след трето прочитане на декларацията на вашите съучастници, сега вече потвърдена от ваше го признание и изповед, след повторното ви признание, вие ще бъдете освободен от оковите и предаден по благоволението на нейно величество, за да бъдете обесен като плагиатор.

— Плагиатор — рече съдебният юрист. — Тоест купувач и продавач на деца. Вестготски закон, книга седма, радел трети, параграф Usurpaverit^[3], и Салически закон, раздел четиридесет и първи, параграф втори; и Закон на фризите, раздел двадесет и първи, De plagio^[4]. Александър Неквам също казва: Qui pueros vendis, plagiarius est tibi nomen^[5].

Шерифът остави пергамента на масата, свали очилата си, взе букета и рече:

— Край на силното и сурово изтезание. Хардкваноне, поблагодарете на нейно величество.

Със знак съдебният пристав даде нареждане на човека, облечен в кожени дрехи.

Този човек, който беше прислужник на палача, „слуга на бесилото“, както казват старите грамоти, отиде при изтезавания, свали един подир друг камъните от корема му, махна желязната плоча, под която се показаха смазаните ребра на нещастника, после освободи китките и глезените му от четирите халки, които го приковаваха към стълбовете.

Облекчен от камъните и освободен от веригите, изтезаваният остана проснат на земята със затворени очи и разперени ръце и крака като разпнат, свален от кръста.

— Хардкваноне — каза шерифът, — станете.

Изтерзаният не се помръдна.

Слугата на палача хвана едната му ръка и я отпусна. Ръката падна. Повдигна другата му ръка. И тя падна. Слугата улови единия крак, после другия, петите се удариха о пода. Пръстите на ръцете и краката останаха безжизнени и неподвижни. В босите крака на проснатото тяло има нещо настръхнало.

Лекарят се приближи, извади от джоба на мантията си стоманено огледалце и го постави пред отворената уста на Хардкваноне. После с пръст разтвори клепачите му. Те не се склопиха. Изцъклените очи бяха неподвижни.

Лекарят се изправи и каза:

— Той е мъртъв.

И прибави:

— Смехът му го уби.

— Няма значение — каза шерифът. — След признанието дали ще е жив или мъртъв, е само формалност.

После посочи с букета рози към Хардкваноне и нареди на уопънтейка:

— Трупът да се изнесе оттук тази нощ!

Уопънтейкът одобри с кимване на глава.

Шерифът допълни:

— Гробището на затвора е отсреща.

Уопънтейкът пак кимна в знак на съгласие.

Секретарят на съда пишеше.

Като все така държеше в лявата си ръка букета, с другата шерифът взе белия си жезъл, застана пред Гуинплейн, който продължаваше да седи на креслото, направи дълбок поклон, после със същата тържественост отметна глава, загледа Гуинплейн право в лицето и му каза:

— На вас, тук присъствуващия, ние, Филип Дензил Парсънс, рицар, шериф на графство Съри, придружен от Обри Доминик, ескуайър, наш писар и секретар, и от нашите обичайни помощници, получих надлежно преки и нарочни разпоредби от нейно величество, по силата на нейното поръчение и на правата и задълженията на нашата служба и с разрешението на лорд-канцлера на Англия, въз основа на протоколите и актовете и на веществените доказателства, представени от адмиралтейството, след проверка на документите и подписите, след прочитането и изслушването на показанията, след извършването на очна ставка и на всички предвидени от закона процедури, които бяха изпълнени и доведени до добър и справедлив край, ние ви съобщаваме и обявяваме, за да се изпълни каквото се полага по право, че вие сте Фърмън Кланчарли, барон Кланчарли и Хънкървил, маркиз Корлеоне Сицилийски, пер на Англия, нека бог да пази ваша светлост.

И той се поклони.

Съдебният юрист, лекарят, съдебният пристав, уопънтейкът, секретарят на съда, всички присъствуващи, с изключение на палача, се поклониха още по-дълбоко и сведоха глава доземи пред Гуинплейн.

— А, не! — извика Гуинплейн. — Събудете ме!

И цял побледнял, скочи на крака.

— Аз действително идвам да ви събудя — каза един глас, който дотогава не бяха чули.

Иззад един от стълбовете се появи човек. Тъй като никой не бе влизал в подземието, след като желязната плоча се бе затворила зад полицейското шествие, очевидно бе, че човекът е стоял в сянката преди влизането на Гуинплейн, че изпълнява редовна служба на наблюдател и че е имал за задача и задължение да присъствува на очната ставка. Беше пълен и набит мъж с дворцова перука и пътно наметало, по-скоро възрастен, отколкото млад, и извънредно изискан.

Той се поклони на Гуинплейн почтително и непринудено с изяществото на благороден прислужник, а не с непохватността на съдебните лица.

— Да — рече той, — аз идвам да ви събудя. От двадесет и пет години вие спите. Трябва да бъдете събуден от този сън. Вие смятате, че сте Гуинплейн, а сте Кланчарли. Мислите, че сте човек от народа, а сте аристократ. Вярвате, че сте на последното стъпало, а сте на първото. Мислите се за клоун, а сте сенатор. Смятате се за беден, а сте богат. Смятате се за нищожество, а сте величие. Събудете се, милорд!

С много тих глас, в който се долавяше ужас, Гуинплейн пошепна:

— Какво значи всичко това?

— Значи, милорд — отвърна дебелият човек, — че аз се казвам Баркилфедро, че съм чиновник от адмиралтейството, че тази манерка на Хардкваноне бе намерена на морския бряг, че ми бе донесена, за да бъде разпечатана от мене, което влиза в задълженията и прерогативите на моята длъжност, че аз я отворих в присъствие на двамата заклети свидетели от службата „Джетсън“, които са членове на парламента — Уилям Блатуейт, представител на град Бат, и Томас Джървис, представител на Саутхамптън; че двамата заклети свидетели описаха и удостовериха съдържанието на манерката и подписаха протокол за отварянето й заедно с мене; че аз доложих на нейно величество; че по заповед на кралицата бяха взети всички необходими законни мерки при спазване на тайната, която се налага при такива деликатни дела, и че последната мярка, очната ставка, току-що бе изпълнена; значи, че вие имате един милион рента, че сте лорд на Обединеното кралство Великобритания, законодател и съдия, върховен съдия, върховен законодател, облечен в пурпур и хермелин, равен на принцовете, подобен на императорите, че главата ви е увенчана с перска корона и че ще се ожените за херцогиня, дъщеря на краля.

Под гръмотевичните удари на това преобразяване Гуинплейн изгуби съзнание.