Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pretty Little Things, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерия Панайотова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2013)
Издание:
Джилиан Хофман. Невръстни красавици
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2013
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-114-4
История
- — Добавяне
92
Лейни седеше в леглото и трепереше, обляна в пот, и сърцето й биеше учестено. Озърна се неспокойно в ярко осветената стая, за да види стенния часовник. Беше дванайсет и десет по обед. Опита се да се успокои, както й каза доктор Кеслар: огледай обстановката наоколо си, дишай дълбоко, дай си сметка, че си спала, осъзнай, че си в безопасност, приеми, че е било просто кошмар. Имала си ужасен кошмар. Вече си у дома. Той повече не може да ти навреди.
Наблюдаваше със затаен дъх как светещите цифри на циферблата се смениха на 12,11. Този път бе спала цели четирийсет и три минути. Това беше постижение, предположи тя. Миналата седмица се страхуваше дори да затвори очи. Сънят, когато идваше, се състоеше от откъслечни десетминутни унасяния.
Лейни се огледа из новообзаведената си бонбоненорозова спалня с новото бяло легло с табли за главата и краката, комплекта от гардероб и бюро, фънкарския стол торба с шахматен десен и красивите нови плакати на Робърт Патинсън и Тейлър Лотнър. Спалнята беше като извадена от каталог с мебели на „Потъри Барн“ — от мебелите до килимчето с форма на сърце и якия кристален полилей. Липсваше, естествено, само компютърът. Обновяването беше жест на внимание от щедрите дарения на непознати от цял свят, които очевидно бяха взели присърце „шокиращата“ й история. Най-голямото дарение беше направено от телевизионния Канал Шест, но майка й каза, че нямат право да го пипат, освен и когато тя се запише в колеж.
Обстановката наоколо й изглеждаше перфектна като на картинка, само че животът й беше всичко друго, но не и такъв. Намираше се в красивата си спалня, където всички възможни светлини стояха включени, но изпитваше ужас от всичко извън стаята и дневната на долния етаж, усещайки такава тежест в сърцето си, та си мислеше, че умира. Не смееше да извика, да легне в леглото, дори да се движи. Щом затвореше очи, виждаше лицето му. Зак. Мъжът в колата. Изчадието. Което се кискаше, хилеше, викаше, ругаеше, проповядваше. Минаха седмици, а тя едва постигна четирийсет и три минути сън. При тази скорост щеше да спи по цяла нощ, когато бъде на трийсет години.
— Лейни? Добре ли си? — попита Лиза, застанала на прага на стаята с мобилен телефон в ръката и недоволно изражение.
Лейни поклати глава.
— Просто поспи. Ще се оправиш. Няма никой тук. Окей?
Лейни кимна, избърса сълзите си и притисна възглавницата до гърдите си.
Лиза слезе в дневната и отново се прибра в стаята си. Изминаха няколко седмици, откакто цялата драма приключи, и търпението й спрямо страховите пристъпи на малката й сестра беше започнало да се изчерпва. Сума ти гадости се бяха случили и в нейния живот — просто ги приемаш, това е. Не разбираше как Лейни все още не може да го преодолее.
Разбира се, Лиза не беше живяла в подземието.
Майка й продължаваше да работи като телефонен оператор, отговарящ на обаждания, издрапвайки смяна след смяна до един часа сутринта.
— Правя каквото трябва — обясняваше тя на Лейни с въздишка, — за да има храна на масата.
След влизането на Тод в затвора семейството имаше само един източник на доход и тя обичаше да го припомня на всеки, когато си беше вкъщи. Въпреки че Лейни мразеше да остава сама — нейният най-голям ужас — пак беше по-добре майка й да е на работа и вкъщи да са само тя, Брадли и Лиза. Защото когато майка й си беше у дома, постоянно бдеше от всеки ъгъл, във всяка стая, постоянно разпитваше Лейни какво й беше направил „онзи мъж“ и искаше да узнае какво е видяла „долу, в онзи зандан“. Задаваше й въпроси нямало ли е начин да се измъкне, когато не е била завързана, или въобще някакъв начин — като че ли през цялото време мълчаливо обвиняваше Лейни, задето се беше накиснала в тази ужасна каша, преобръщайки живота им напълно и безвъзвратно.
Никога не би могла да разкаже на майка си какво й беше сторило Изчадието. Никога. Както и на никого другиго. Искаше единствено да забрави, не да си спомня. Тя прегърна здраво възглавницата до гърдите си и положи усилие да не вижда лицето му на прозореца — лице, което всъщност никога не бе виждала, но което ужасеното й въображение бе превърнало в чудовище с кръвясали очи и дъх на „Спагетиос“, бледа кожа с белези от шарка и грамадни зъби с петна от кафе. Не искаше да вижда образа му по новините. Всъщност не искаше да знае как изглежда Марк Фелдинг в действителност, защото след това не би могла да гледа ничие лице. Не би могла да излиза навън. Не би могла да се довери на никого. По-добре да вижда Изчадието като обезобразеното чудовище, създадено от фантазията й, да вярва, че друг път ще може да разпознае злото, когато се задава, отколкото да живее със страха, че то живее и диша до нея във всяка тълпа, във всеки влак, на всеки уличен ъгъл и й се усмихва с „нормална“ усмивка и ясносини очи.
Друг път. Тази мисъл не излизаше от главата й. Започна да се клати напред-назад в леглото. Нормална. Що за дума? Кога отново всичко ще бъде нормално? Кога ще се почувства добре? Съучениците й от „Соуграс“ се отнасяха с нея като с ненормална, когато се върна там, и тя смени училището със старото, „Рамбълуд“, обаче Мелиса, Ерика и Моли вече не се държаха по същия начин. Където и да идеше, нищо не си бе постарому. Никой не беше същият. И преди всичко самата Лейни. Тя не знаеше как да върне нещата в нормалния им вид. Как да смени тези си тревоги с тревогата да си намери билет за концерта на „Джонас Брадърс“, както всеки друг неин връстник, вместо да бъде напълно парализирана от страх при влизането си в училищната компютърна зала.
„Дай си време — беше й казал агент Дийс, нейният герой. — Дълго време няма да има подобрение, но един ден и това ще стане. Ще стане малко по-добре.“
Тя сграбчи мобилния телефон и набра номера му.
— Брад? — извика тя, докато телефонът даваше сигнал, опипвайки долната част на леглото.
Малкият й брат сега спеше всяка нощ до нея с краката към главата й. Тя го беше накарала и той не възрази. Брад изсумтя. Тя взе ръката му в своята, като я стисна силно.
— Хей, здрасти, малка Лейни — обади се съненият глас на агент Дийс на второто позвъняване. — Добре ли си, хлапе?
Беше свикнал; Лейни му се обаждаше всяка нощ.
Един ден ще стане малко по-добре.
Лейни поклати глава и прехапа устни.
— Тази нощ не — прошепна тя. — Тази нощ не…