Джилиан Хофман
Невръстни красавици (53)

51

— Къде е тя? — попита Боби, щом отвори вратата на дома си.

Шарлът Нокс, близка приятелка на Лу Ан от болницата, седеше на един стол в слабо осветената дневна със списание „Пийпъл“ в скута и го чакаше. Нила го посрещна на вратата с вой и махване на опашката.

— Спи на канапето в дневната — отвърна Шарлът с пръст на устните, изправи се и взе чантата си. — Не е много добре.

— Какво е станало, по дяволите, Шарлът? В болницата не искат да ми кажат нищо. Долетях тук веднага щом ти ми се обади…

— Тя ще се оправи, Боби. Направиха й една дузина изследвания, изглежда, просто е припаднала. Но при падането си е ударила главата в един стол и като се събуди, ще е натъртена и ще има силно главоболие. Възможно е да е получила сътресение от удара, тъй че трябва да си почива няколко дни и да я прегледа лекар, преди да се върне на работа.

— Припаднала? Господи… защо?

— Не зная. Малко преди това вадеше асфалт от гърба на един катастрофирал мотоциклетист и в следващия момент припадна в чакалнята на интензивното. Била е там само от няколко минути. Не искаше да те тревожи, докато й правеха изследванията. — Шарлът снижи глас. — Разбрах, че работиш по онзи тежък случай. Цял ден го дават по новините.

— Нейна ли беше идеята да не ми се обади?

— Просто не искаше да те плаши.

Боби, обажда се Диъдри. Диспечерът току-що ме свърза с някой от болницата в Броуард, който търсеше теб. Аз вдигнах телефона. Аз… не знам как точно да ти го съобщя. Нещо се е случило с жена ти, Боби.

Той тръсна глава и погледна зад Шарлът към дневната.

— Вече успя, Шарлът.

— Ще ме убие, като разбере, че съм те извикала. Просто не исках утре да дойде на работа, все едно че нищо не се е случило. Работи прекалено много. Нейното си е живо изтощение.

— Добре си постъпила, Шарлът — каза Боби, изпращайки я до вратата. — Много й се събра напоследък.

— Очевидно — съгласи се Шарлът, тръгвайки по предната алея към колата си. — Грижи се за нашето момиче. Лека нощ, Боби.

Дневната беше тъмна. В кухнята, която водеше към дневната, беше включена само лампата над печката. Въпреки това на лунната светлина, която се процеждаше между палмите отвън, можеше да види слабата й фигура върху голямото тъмносиньо плюшено канапе. Беше се свила като малко дете. На сгъвката на лакътя й беше залепено топче памук. Друго беше залепено на китката, където й бяха взели кръв и бяха включили системата. Точно под нея лежеше медицинският й картон от болницата.

— Хей, здрасти — каза той с приглушен глас, като приклекна до нея и издърпа старата плетена завивка над раменете й.

Отмести внимателно дългия рус кичур от лицето й и видя шевовете над лявото й око, което беше отекло и посиняло. По бузата й минаваше дълбока червена драскотина. Трябва да е било жестоко падане.

Лу Ан отвори очи и го погледна.

— Казала ти е — промърмори тя.

— Трябваше ти да ми се обадиш, Красавице. Какво стана?

Очите на Лу Ан внезапно се напълниха със сълзи и тя се разрида.

— Мила, мила, какво има, Лу? — попита той, като я прегърна и притисна главата й до гърдите си. — Нещо лошо ли е? Господи… да не би лекарите да са ти казали нещо лошо?

Тя поклати глава.

— Тогава какво има, скъпа?

Тя отново поклати глава.

— Ще се оправиш, Красавице. Всичко ще бъде наред. — Той отмести косата от лицето й и се опита да я погледне в очите. — Защо не ми се обади?

— Видях го по новините. Знам всичко, Боби — успя да произнесе тя почти шепнешком.

— Какво си видяла?

— Онзи репортер по случая с избягалите деца. Видях него.

— Лу Ан…

— Искам да знам истината. Искам ти да ми я кажеш. Отвлечена ли е? От този убиец Пикасо?

— Какво? Лу Ан…

— При него ли е? — изрева тя и скри лице в рамото му. — При него ли е момиченцето ми?

Обикновено Лу Ан беше твърде сдържана. До степен, която караше околните да я смятат за студена, особено след бягството на Кейти. Боби знаеше, че й е тежко да разговаря за дъщеря им — за това какво се беше провалило в периода между биберона и пубертета й. Затова не говореха. Но да види сриването на Лу Ан по този начин, беше мъчително не защото не искаше да я прегърне, не защото не искаше да я изслуша и да я насърчи да излее душата си, не защото не искаше да й каже, че има съвсем същите страхове като нейните, а защото знаеше, че тя не иска той да я вижда такава. Знаеше, че утре тя навярно щеше да съжалява за своята невъздържаност и хладината помежду им можеше да се превърне в замразяване.

— Не, Красавице. Не е при него. Тя избяга, това е. Намира се някъде с Рей, но знам, че е невредима. Зная го. Няма я от твърде дълго време, за да е жертва на този тип. Прекалено умна е. Не знам какво цели този репортер, като казва, че са серийни убийства, или че въпросният злодей си набелязвал избягали тийнейджърки. Според мен търси сензация, това е всичко. Опитва се да направи пробив в кариерата си.

— Боби, само да не е и тя.

— Тя избяга с Рей. С него е.

— Кажи ми, че не съм лоша майка. О, господи, кажи ми, че не съм виновна аз. Излъжи ме, ако трябва. Просто ми е нужно да го чуя…

— За бога, Лу, разбира се, че не си виновна ти. Откъде ти хрумнаха такива мисли?

— Тя избяга от мен, Боби. От мен. Бях прекалено строга. Аз я накарах да стане мажоретка, а на нея не й харесваше. Аз я карах да учи и понякога не й разрешавах да излиза в петък вечер. Казах й, че мразя това момче. Казах й, че той не е за нея, че е пропаднал боклук и наркоман, и тя ни напусна. Напусна ни заради мен…

Той повдигна лицето й, за да я накара да го погледне.

— Не говори глупости — каза й той твърдо. — Тя замина, защото избра да ни напусне. Искаше да живее с Рей и се дрогираше. Тя направи този избор. Ти нямаш нищо общо с това. Ти си най-добрата майка. Най-добрата. Не те лъжа. Всеки път, когато те виждах с нея, когато я разхождаше с количката или я гледаше от страничната линия, беше перфектна. Допреди това лайно да се появи в живота на Катрин, всичко беше добре. Допадаше й да е мажоретка. Казваше ми, че иска да се запише да следва. Веднъж я попитах дали не иска да спре ученето — заради натоварената програма, всички домашни и прочее, и тя каза не. Каза, че й допадало. Значи причината не си била ти.

Мълчаха дълго. Той затвори очи, докато люлееше Лу Ан в ръцете си, все още коленичил до нея край канапето.

— Аз трябваше да забележа, че пробва наркотици — подхвана той тихо, шепнейки в косата й. — Аз познавам признаците. Аз трябваше да проверя ръцете й по-рано, да й преровя раницата или чекмеджетата. Трябваше да й направя тестове. Аз съм ченгето, Лу Ан, аз трябваше да видя това, не ти. Но не исках да мисля, че това е възможно. Не исках да допусна, че моето дете би направило всичките неща, които съм й казвал никога да не прави. Които вършат само лошите деца. Рей… проклет да е, знаех си, че е боклук. Знаех, че е беля… Не биваше да й позволявам да работи в проклетия „Дейри Куийн“. Трябваше да й кажа, че не е необходимо да работи. Да й давам повече джобни пари. Аз бях виновен, Лу Ан, не ти. Аз би трябвало да плача и да те моля да ми простиш, че не съм си свършил работата.

Тя придърпа лицето му близо до своето и с върховете на пръстите си избърса сълзите в очите му, преди да са потекли. После го целуна по устните и топлият й език срещна неговия, задълбочавайки целувката. От дълго време не се бяха целували, а още по-отдавна страстно. Лу Ан имаше чудни устни, топли и пълни, те леко потрепваха, когато се целуваше.

Притегли я към себе си, ръцете му се заровиха в дългите къдрици, притиснаха гърба й. Искаше да я почувства цялата — топлата й кожа, овала на лицето, извивката на талията й. Искаше да я докосва, да й се насити докрай, защото знаеше, че на следващия ден всичко щеше да е свършило. Копнееше да запази всяка секунда от това усещане, преди отново да го е напуснало.

Тя не се отмести. Вместо това се притисна още по-плътно към него, ръцете й се движеха жадно по тялото му, както неговите правеха с нея. Тя издърпа ризата му от панталона и прокара ръце под нея по гърба му, докосвайки го с върховете на ноктите си, сетне ги премести върху гърдите, намирайки зърната му, и после ги плъзна надолу към стегнатия му корем. Измъкна ризата през главата му с двете си ръце.

Той я гледаше, легнала пред него на канапето, чувствайки се донякъде като тийнейджър, който е отишъл на среща и току-що е получил сигнал, че това ще е великата нощ. Беше възбуден, жаден да я докосва, да проникне в нея, но и неуверен, защото искаше да бъде сигурен, че това решение е и нейно. Искаше да знае, че тя е сигурна в следващата стъпка. Сякаш прочела мислите му, тя седна на канапето и издърпа пуловера през главата си. След това се пресегна и разкопча сутиена си, който се плъзна в скута й, разкривайки красивите й заоблени гърди с настръхнали зърна. Пресегна се, взе ръцете му и ги постави върху тях.

— Искам да ме любиш, Боби, моля те.

Никога не бе я желал повече. Изправи се пред нея, разкопча лепенките от велкро на колана си, които държаха кобура на пистолета му, и го постави на масичката за кафе зад себе си. Лу Ан се пресегна, разкопча токата на колана, отвори ципа на панталона и взе да го смъква заедно с гащетата по бедрата му, докато те се свлякоха на пода. Той стоеше там, цял разголен пред нея, членът му бе твърд и изправен.

После се отпусна върху нея на канапето и направи това, за което тя го бе помолила.