Джилиан Хофман
Невръстни красавици (30)

28

Марк Фелдинг седеше притеснен на края на стола пред бюрото на Зо. Ръцете му, стискащи голям кафяв плик в скута, трепереха. Цветът се беше изцедил от изваяното му фотогенично лице.

— Получих това по пощата късно през деня — обясни Марк, затруднявайки се с думите. — Монтирах материала от Специалния репортаж и после реших да си прегледам пощата. Не знам кога точно е пристигнало. Не знаех на кого първо да се обадя, честно казано, но видях изрезката с името на агент Дийс… — Той се спря, сякаш не искаше да продължи нататък. — … и я върнах обратно. В плика.

— Как разбрахте, че е свързано с това, по което работите? — попита Зо, хвърляйки поглед към Боби, седнал на разстояние в ъгъла с непроницаемо изражение.

Присъстваше, но дистанциран. Онази сутрин във вторник топрепортерът на Канал Шест не изглеждаше слисан като днес, но това не означаваше, че Боби иска да е в една стая с него.

— На бележката, закачена с кламер в горната част на картината, пишеше „Добър материал, Марк“. Материалът за избягали непълнолетни в Южна Флорида беше единственият, по който работех в момента. И, разбира се — каза той, кимвайки към плика, който подаде на Зо през бюрото, — в него се разказва за избягало момиче.

Запечатващата лепенка вече беше скъсана и пликът — отворен. Зо го преобърна надолу и с омекнали пръсти извади нещо, което приличаше на твърдо парче от платно на картина. Върху бюрото изпадна изрезка от вестник. Той я вдигна.

— Парче от вестник — каза той, подавайки я на Боби. — Твоето име.

Боби си сложи ръкавица и вдигна тясната изрезка.

„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“

Зо разгъна внимателно платното. Едната му страна беше покрита с плътен слой пъстроцветни маслени бои. Той отстъпи крачка назад.

— Що за отврат е това? — възкликна с погнуса той.

— Предупредих ви, че е потресаващо! — подкрепи го Фелдинг, сочейки картината. — Казах ви! Боже мили!

Размазани жълти ивици оцветяваха тениска с щамповано ухилено лице, а тесните джинси на модела — или която и да бе тя — бяха изпълнени в индиговосиньо. Тя седеше в нещо като метален стол, около китките й бяха омотани въжета, които висяха малко над протегнатите й ръце. Дланите й бяха зацапани с ивици червена боя. Беше брюнетка, тъмните вълни на косата й бяха разпилени по раменете, а от средата на главата й се спускаше дълъг платинен кичур като на комиксовата героиня Александра от „Джоузи и писаните“.

Но онова, което накара кръвта на Боби да замръзне, беше лицето, или по-точно липсата на лице.

Устата беше отворена и изкривена, точно като в стряскащата картина на Едвард Мунк^[1] „Викът“. На мястото на очите зееха две черни дупки, а по страните й се стичаше червена боя.

Боби веднага разбра какво е.

Беше портрет.