Джилиан Хофман
Невръстни красавици (36)

34

Той я наблюдаваше.

Въпреки че не можеше да го види, Лейни усещаше присъствието му. Беше някъде наоколо и все пак достатъчно далеч, за да е сигурен, че тя не знае дали е още в стаята. Харесваше му да разиграва подобни номера. Влизаше да й донесе храна и да отключи металните белезници, закачени за стената. После сядаше и мълчаливо я наблюдаваше как яде нещо, което само господ знаеше какво е, и как избърсва лицето си с груб парцал със смесен мирис на мухъл и гранясал женски парфюм, когато приключи. След това отново заключваше ръцете й и отнасяше купата от храната. Казваше „лека нощ“ или „довиждане“ и затваряше вратата шумно, та тя да си мисли, че е излязъл, а всъщност оставаше вътре. Тогава просто стоеше и я наблюдаваше понякога с часове. Защо, и тя не знаеше. Може би я чакаше да се издаде, че върши нещо лошо, като например да отлепя лепенката от очите си, или да размърда скърцаща дъска на пода, с което да разкрие спасителния тунел, който той навярно подозираше, че тя копае. Или искаше да я гледа как ходи в импровизираната тоалетна — металното гърне, което й беше оставил в ъгъла. Каквото и да очакваше той, Лейни си знаеше, че е там. Психопатът никога не успя да я излъже. Поне тя така смяташе. Все така надушваше слабия мирис на одеколона му, от който й призляваше, мръсотията по обувките му, телесната му миризма, примесена с нещо като… дъжд, може би? Този особен мирис й напомняше как по време на бурята тичаха с Брадли през целия път до дома на връщане от госпожа Рос. Ароматът на дъжд бе останал по косата и кожата й дори след като се беше преоблякла. Тя пропъди спомена от съзнанието си. Изпитваше болка при мисълта за добрите времена.

Не смееше да каже дума. Той не харесваше тя да го умолява, да плаче или да се опитва да говори с него. Това го разгневяваше — навярно от смущение, че тъпите му номера с шпионирането не успяваха да заблудят никого. Както при изчервилия се хлапак, хванат, че наднича през дупка в дамската тоалетна, който не съжалява за постъпката си, а само че е бил заловен, най-добрата защита бе да отвърне с обида — така поне обичаше да казва майка й. В случая това означаваше лишаване от храна и вода за много дълго време.

Тъй че тя не приказваше и не шаваше, докато той я наблюдаваше в мрака като изчадие от филм на ужаса — противните му очи обхождаха тялото й, докато умът му бе завладян от безумни мисли. Но тъкмо защото не можеше да го види в своя свят на пълен мрак, тя знаеше със сигурност, че той е там. Разполагаше с другите си сетива, които се бяха изострили до краен предел, като на супергероите, в тази смрадлива, влажна, студена стая. Вече чуваше всяко изскърцване, шепот, и най-слабия повей на вятъра или прошумоляване на хартия. Звуци, които никога преди не беше забелязвала. А обонянието й работеше безпогрешно. Точно както в момента. Никога преди не би надушила калта по нечии обувки и все пак без никакво съмнение знаеше, че надушва точно това. Бе внесъл кал с обувките си и богатият мирис на пръст, смесен може би с кучешко лайно, беше толкова силен и познат, колкото бензинът в бензиностанция или пуканките в киносалон. А звукът от дишането му — бавно и равномерно през устата — беше толкова висок и ясен, че все едно й дишаше в ухото. Понякога долавяше, че диша по-тежко…

Лейни харесваше мисълта, че се превръща все повече и повече в супергерой. Че всеки ден, час и минута, през които е заключена тук, окована против волята си, става все по-силна и по-силна. Че свръхспособностите й, които изобщо не бе подозирала, че притежава допреди започването на този реален филм на ужаса, растат. Всеки път, когато разпознаеше мирис от другия край на стаята или доловеше свистене на вятър под пролуката на вратата, тя си представяше как се трансформира в супергерой — като Клеър от любимото й телевизионно шоу „Герои“ — инак обикновена училищна мажоретка, която бе всичко друго, но не и обикновена. И точно като при Клеър, един ден свръхспособностите й ще се разгърнат докрай и тя ще успее да скъса веригите, които я оковават към стената. Тогава ще се изправи, ще може да вижда отново и със свръхчовешката си сила ще го открие застанал в ъгъла да я наблюдава както онзи противен, зачервен сополанко от училище, който сумтеше, докато си въобразяваше разни мръсотии. Отначало ще бъде изненадан. Не на шега. Защото е бил заловен. Но после ще бъде завладян от страх. По-изплашен от когато и да било през отвратителния си живот. Защото тя вече ще разполага с всичките си свръхспособности. Ще прелети през стаята и ще го удря, докато не спре да издава тези гадни звуци. Докато той не престане да вижда…

— Знаеш ли, че съм тук? — долетя шепот в мрака.

Сърцето й замря. Това беше гласът на самия дявол, току-що прочел мислите й. Тялото й се разтресе.

— Искам да си ида у дома, господине. Моля ви. Искам да видя майка си.

Той въздъхна, раздразнен.

— Моля ви! Няма да кажа на никого за вас. Само ме пуснете да си ида!

Чу го да се изправя от стол или от пода. Ставите на коленете му изпукаха. Тръгна бавно към нея, при което вонята му изпълни ноздрите и гърлото й, принуждавайки я да отвори уста. Опита се да се изплъзне назад, но нямаше накъде. Нямаше къде да се скрие.

Той коленичи пред нея, пресегна се и затъкна косата й зад ухото. Наведе се още по-близо.

— Времето свърши — прошепна той в ухото й, докато отключваше веригите на глезените и китките й.

Топлият му дъх миришеше на изветряло кафе. Вдигна я да се изправи.

Време беше да умре. Само се надяваше да не боли.

— Моля ви, господине — замоли се тя с протегнати напред ръце, които не улавяха нищо, докато той я буташе напред.

Нямаше представа накъде върви и какво има пред нея. Дали няма стълби или отворен прозорец.

— Моля! Ще бъда послушна. На никого няма да кажа!

Някаква врата се отвори със скърцане. Ръката му внезапно се озова на тила й и той я натисна силно надолу и я бутна напред. Тя се блъсна в стена и падна върху мръсен, твърд под.

— Знам — произнесе само той.

Вратата се затвори след нея. Последва звук, напомнящ дърпане на резе и превъртане на ключ. Чу стъпките му да прекосяват дървения под в другата стая, където беше досега. Сетне чу затръшване на друга врата и слабо скърцане от изкачващи се по стълбите стъпки. Чу го да се разхожда някъде над главата й. Тежкото тропане на петите му по скърцащия под. Подрънкването на ключовете му. После настъпи тишина.

Стаята или килерът, или където и да се намираше, беше съвсем тясна. Гърбът й се притискаше към стена, а краката й опираха в отсрещната стена. Таванът също й се стори много нисък. Нямаше начин да застане права. Миришеше на нещо старо и на пръст, както онова място под къщата, където пропълзяваше, когато беше петгодишна, преди семейството й да се премести в Корал Спрингс. Където тя и Лиза играеха на криеница и Лиза никога не успяваше да я намери, защото не поглеждаше там. Обичаше да казва, че под земята живеели лоши създания, които се крият от светлината.

Беше ужасно изплашена. Придърпа коленете към гърдите си и започна да се люлее напред-назад, назад-напред. Свръхспособностите й бяха необходими точно сега. Нямаше за кога да чака.

— Мамичко, мамичко, мамичко… — шепнеше тя в тъмнината.

Тогава чу звук, който накара дъхът й да спре и кръвта й да се смръзне. Едва чуто дращене някъде. Почти до самата нея. Може би само на сантиметри от нея. И то се приближаваше.

Беше някъде в стените.

Права беше Лиза. В тесните дупки живееха създания, които страняха от светлината и хората. Страшни създания. Плъхове, змии или бръмбари. Или нещо още по-лошо. Зомбита.

Никога не бе вярвала във вампири, духове и таласъми, каквито беше виждала по филмите на ужаса, докато самата не заживя в подобен филм. Сега вече знаеше, че чудовищата съществуват и най-страшните неща са възможни. Като зомбитата, които си проправят път, драскайки с дълги жълти нокти по стените, докато мъртвите им ръце не се пресегнат да я сграбчат, за да я отнесат в ада със себе си…

— Неее! — изпищя тя, затискайки ушите си с ръце. — Не-еее!

Драскането спря. Лейни престана да се люлее и затаи дъх. Всяко мускулче на тялото й замръзна от страх. Напрегна слух, за да се увери, че зомбито си е тръгнало и вече не е при нея, че не е проникнало през стената, докато тя пищеше, готово да изскочи иззад гърба й със зловонния си дъх и да я изяде жива…

Времето спря. Загуби представа за колко дълго. Може би изминаха часове, без да шава и без да диша, молейки се да е сама в мрака.

Когато стените започнаха да шептят, разбра, че не беше сама.