Джилиан Хофман
Невръстни красавици (46)

44

— Значи, мислиш, че той е човекът, когото търсим? — попита с повдигната вежда съдия Ройбен Съливан, подписвайки заповедта за обиск, която им позволяваше да претърсят отново дома на Тод Ламана — този път за доказателства по убийството на Гейл Сампсън и изчезването на сестрите Боганес.

Съдията вече бе подписал такава заповед за черната кола на Тод „Инфинити Кю45“, модел 2001.

— Пикасо, значи? Така ли го наричат медиите?

— Както изглежда, името му приляга — отвърна Боби, оглеждайки дузината карикатури на знаменитости, рисувани с въглен, които покриваха стените в офиса на съдията.

С неестествено голямата си глава с къдрава червена грива, грамаден нос като на Карл Молдън^[1] и дребно тяло самият съдия Съливан приличаше на карикатурно изображение на елф.

— Страхотно. Още един сериен убиец с екзотично име в Южна Флорида. Виж само какво направи Купидон за туризма в Маями — не престават да снимат шосето „Макартър“ — отбеляза съдията, поклащайки глава. — Спират движението да направят снимка на кървави петна с петгодишна давност, които вече не са там.

— Пропускате мъртвите знаменитости, съдия — напомни му Стефани. — Все още спират автобуси на Оушън Драйв пред къщата на Версаче. Вече стана десетилетие. Не се ли гледа в този съд и делото на Ана Никол Смит?

Съдията направи гримаса, сякаш беше изял лимон.

— Не ми го напомняй. Цял месец не можеше да се стигне с кола до Трето Авеню. Надявам се този път сеирът да не се разпростира на север. Задръж твоите кръвожадни туристи и камерите им в Маями. — Съдията плъзна съдебната заповед към Боби по заседателната маса. — А вие, момчета, дано този път да откриете каквото търсите.

След това надяна черната тога и напусна кабинета, отправяйки се към съдебната зала.

Със заповедите в ръце Боби и Стефани се озоваха в хаотичните коридори на Окръжния съд в Броуард. Извън съдебните зали на четвъртия етаж хленчеха или ревяха бебета в сгъваеми колички, бутани от тийнейджърки, които изглеждаха прекалено млади за майки, редом до уморени жени на средна възраст, които изглеждаха прекалено млади за баби. Служители на Шерифското управление на Броуард ескортираха подсъдими с белезници към съдебните зали. Свидетели и пуснати от ареста обвиняеми, някои по размъкнати до коленете шорти и тениски без ръкави, се тълпяха около дъбовите врати в очакване да бъдат призовани или обмисляйки дали да не духнат, преди да са ги извикали. Когато бащата на Боби, бог да го прости, беше съдия в Ню Йорк, ако някой се появеше в залата пред него по къси гащи, щеше да бъде обвинен в неуважение. А неуважението означаваше отиване зад решетките, независимо дали е свидетел, или обвиняем.

— Имаме подписи и на двете. Аз потеглям към къщата — обяви Боби по мобилния телефон, докато двамата следваха евтиния черен изолирбанд на пода, който отклоняваше потока от хора от новото углавно крило на съда към по-старата му част и редицата асансьори, които слизаха до фоайето.

Боби мразеше съдебната сграда на Броуард. Приличаше му на лабиринт за плъхове.

— Зо ли беше? — попита Стефани.

Боби кимна.

— Момчетата седят пред къщата. Колата е при „Кармакс Помпано“ барабар със собственика й. Зо и Весо отиват да я вземат от там. Шерифското управление също участва, тъй като ще ползваме тяхната лаборатория. Благодаря, че беше толкова експедитивна, Стеф. И ти благодаря, че ме придружи. Не беше длъжна да го правиш.

Опашката за асансьорите беше от по четири човека в редица, тъй че той я поведе за лакътя към стълбите.

— Това ми спести насрочената среща при съдия Спенсър, тъй че аз ти благодаря — подхвана тя, докато тракащите й токчета отекваха по празното стълбище. — Но те предупреждавам, Боби, че въпреки всичко може да имаме реален проблем с боите, които Сиро е иззел от ателието на Ламана. Марката им, изглежда, съвпада с използваната боя в картините на Пикасо и това е много добре, но Сиро не биваше изобщо да ги пипа без заповед. Даже не трябваше да припарва до това ателие.

— Но тъкмо защото Сиро влезе там и видя, каквото видя, току-що получихме и втората подписана заповед. Не забравяй, че съпругата си даде съгласието да претърсим и вземем каквото преценим.

— Може да сме окей с претърсването, но колкото до изземането, ателието е само на съпруга и на никой друг. Деби Ламана е твърдяла, че дори не е знаела за съществуването му. Ако този тип е нашият Пикасо, евентуалните аргументи на някой хитър адвокат от защитата ще бъдат, че съпругата не е трябвало да дава съгласието си за вземането на вещи на съпруга, над които няма права. Не се опитвам да се правя на адвокатка или да плюя по заповедта за обиск, само че…

Тъй като беше висш прокурор с над десетгодишен опит в съдебни процеси, през две от които експериментира откъм тъмната страна като криминален защитник, Стефани определено знаеше как да се ориентира по дадено дело в съдебната зала и беше дяволски добра в предвиждането на всякакви подводни камъни. А и никога не се опитваше да захаросва проблемите. На някои ченгета — всъщност на голям брой — не им се нравеше хубава млада жена да е по-умна от тях. И особено не им се нравеше, когато тази хубава млада жена им го показваше, без поне малко да погъделичка егото им преди това. Но Боби ценеше точно това у Стефани — винаги знаеше на какво се базират аргументите й и беше достатъчно умен да ги чуе.

— Е, станалото станало — каза Боби, като сви рамене. — Ламана вече е на двайсет и четири часово наблюдение седем дни от седмицата. Ако е този, когото търсим, има надежда, че ще ни отведе до сестрите Боганес и всички други, които държи.

— Имаш предвид Лейни — каза тя, когато стигнаха първия етаж.

— И всички други изчезнали момичета, които мислим, че може би са при него — отвърна той, задържайки отворена вратата на фоайето.

Стефани се спря и го изгледа. Сетне затвори вратата, така че да останат сами на стълбището, и произнесе тихо:

— Боби, познавам те отдавна. Ти си един от любимите ми агенти. Вълнувам се, че работиш по този случай, защото знам, че е в най-добрите ръце. Но… — Тя си пое дълбоко дъх. — Всичко наред ли е при теб? Искам да кажа, че те засяга лично.

Със Стефани бяха работили заедно по няколко случая достатъчно дълго и в близост, за да си създадат не само добри професионални отношения, но и приятелство. Стефани беше в течение на всичко за Кейти. Беше една от първите, които му предложи помощта си в онези ужасни дни след бягството на Кейти.

— Заклещила си ме на тъмно и празно стълбище само за да ми кажеш, че съм ти любимец? Ще взема да се изчервя — пошегува се той с кисела усмивка.

— Ха-ха, не искаш да ме улесниш, нали? — Тя поклати глава. — Тъй де, ченгетата винаги са големи и велики и нищо не може да ги разбие. Просто исках да кажа, че… виж, не претендирам, че знам какво преживяваш, но мога да си представя какъв ад е, Боби.

— Голям купон е, скъпа.

— Не сме разговаряли много през последната година.

— Няма особено интересни теми за разговор.

— Как стоят нещата вкъщи, тогава? Мога ли да попитам това?

Боби сви рамене.

— Можеш, разбира се.

Тя се смути.

— Съжалявам. Не исках да си вра носа, където не ми е работа. Нямам право. — Обърна се да си тръгне и отвори вратата.

Боби я придърпа нежно за ръката към себе си. Усмивката му бе изчезнала. Прокара ръка през косата си, опитвайки се да събере мислите си.

— Нещата са… скапани, Стеф. Няма да те лъжа. Виж, оценявам, че питаш, но тази година беше, както ти каза, ад. Пълен ад. Жена ми не се е съвзела. Нито пък аз. Не мисля, че някога ще се съвземем. Не, знам, че няма да се съвземем.

Тя кимна, без да се обажда, в очакване на продължението.

Той си пое дълбоко дъх.

— Всичко се промени. Станахме различни. Понякога имам чувството, че Лу Ан и аз сме като двама непознати в малка лодка, които плуват през света съвсем сами, надявайки се да намерят пътя към дома, но за момента искат да открият просто земя. Място, където да спрат да гребат и да търсят и просто… да бъдат. И всеки ден не намираме дома, всеки ден не намираме даже това малко парче земя, и все повече и повече забравяме какво всъщност търсим. Искам да кажа, че помним дома си като утопия, разбираш ли? А междувременно сигурно пропускаме множество малки възможности… просто да бъдем. Просто да оцеляваме. — Той тръсна глава. — Аз съм задник. Не трябваше да казвам нищо. Това са приказки от „Ред Бул“-а и безсънието. Но ти попита, госпожо Адвокат.

— Наистина те попитах — произнесе тя меко. — Виж, наистина ли си мислиш, че си единственият в света, който има проблеми с връзката? Особено след — поради липса на по-добра дума — трагедия? Не бъди такъв.

Той се усмихна.

— Май знаеш как да накараш хората да говорят, госпожо Адвокат. Точно затова обвиняемите се боят да застанат пред теб. Боят се от това, което ще ги накараш да кажат.

Тя се изчерви. Стефани беше хубава, без съмнение, с дълга, гъста тъмночервена коса и искрящи сини очи, които пламваха, когато бе гневна или я осенеше идея. Беше чувал не едно ченге да си фантазира как изглежда под добре скроените костюми. Веднъж-дваж се беше питал как досега не се беше омъжила.

— Благодаря за комплимента — рече тя. — И накъде от тук нататък? Имам предвид, относно дъщеря ти?

— Оглеждам се. Разгледах определени места в Калифорния, Фриско и Венис Бийч. Посетих горещите подиуми в Джърси, Ню Йорк, Вегас, Детройт. Нищо. После преди месец от Организацията за подпомагане на безпризорни ми изпратиха снимка на момиче от Ню Орлиънс, което можеше да е тя, само дето беше толкова размазана, че нямаше начин да съм сигурен. Докато пристигна там, вече беше напуснала.

Неколцина чиновници слязоха по стълбите покрай тях. Боби и Стефани млъкнаха.

— Смяташ ли, че има вероятност да държи и нея? — попита Стефани, когато те отминаха и вратата отново се затвори. — Че Пикасо е похитил Кейти? Нещо такова ли надушвам тук?

Боби въздъхна и удари по стената с ръка.

— Не мога да си позволя тази мисъл. Това беше първото, което ми мина през ума, когато осъзнах, че може да има повече жертви. Не, не мога да си позволя тази мисъл. Има хиляди избягали деца. Някои не се прибират вкъщи, защото не искат. Защото не са готови, това е. Всичко друго… — Той затвори очи. — Просто не мога да мисля за това, Стефани.

Тя стисна ръката му и топлите й пръсти се преплетоха с неговите. Той отвърна на стискането. Усещането беше хубаво. Макар и малко странно — веднага го накара да се почувства виновен. Миналата вечер на масата за хранене, отрупана с фишове на ИЦЗИЛ, за пръв път от месеци Лу Ан го докосна спонтанно. Сякаш току-що по неизвестни причини бе изказал гласно пред Стефани, че след изчезването на Кейти двамата бавно, но сигурно се отдалечаваха един от друг. Беше уверен, че Лу Ан го обвинява за бягството на Кейти. Не се съмняваше в неприязънта й заради факта, че именно неговите последни думи към Кейти веднъж завинаги да изхвърли Рей от живота си са я накарали да напусне дома. Той прояви първоначалното неблагоразумие да й позволи да излиза с момче, за което и двамата знаеха, че е негодник. Той пропусна да забележи, че Кейти се друса много преди да се появят убожданията по тънката й ръка. През последните единайсет месеца наблюдаваше как Лу Ан се отдръпва в своя свят — работеше извънредно, в свободното си време излизаше с приятели. Навярно и той правеше същото, но за Боби работата не беше бягство. Не му носеше облекчение. Когато гледаше чуждите изчезнали деца, докато се взираше в усмихната снимка на дъщеря си на стената, осъзнаваше с още по-голяма сила грешките си като баща и ченге. А сега, при обзелите го в момента чувства, с ръката на Стефани в неговата, докато парфюмът й запълваше тясното пространство помежду им, още по-ясно осъзна грешките си като съпруг. Измъкна ръката си и отвори вратата към фоайето.

— Знаеш, че съм насреща, ако ти потрябвам — каза Стефани, минавайки покрай него. — Това е всичко, което ще кажа. Ще бъда до теб, ако ти потрябва слушател. И успех днес.

Той кимна замислено. Проследи я с поглед как влиза в гъмжащото фоайе и се изгубва в тълпата.