Джилиан Хофман
Невръстни красавици (9)

7

Автобусът се отлепи от тротоара, оставяйки Лейни сред облак мръсни дизелови газове. Гимназията „Корал Спрингс“ се извисяваше на отсрещната страна на улицата под чадъра на гигантско фикусово дърво. Тя погледна часовника на мобилния телефон: 5,23.

Нямаше време за чудене и маене. Нямаше връщане назад. Футболното игрище беше като че ли вляво и тя реши, че бейзболното сигурно е зад училището. Пресече улицата тичешком и мина напряко през празния паркинг. Тук, изглежда, също нямаше жива душа през петъчните следобеди. По очукания асфалт се редяха сенките на дърветата. След няколко минути слънцето щеше да залезе. Лейни обичаше есента, Хелоуин и Деня на благодарността, но мразеше късите дни. До идването на декември по тези места какво оставаше? Само един час дневна светлина след училище. Тя повървя край металната ограда до гърба на училището и съзря бейзболното игрище. И в този паркинг нямаше коли. Не се виждаха и играчи по полето. Беше обезлюдено като „Соуграс“, което беше добре. Да гледа как други тийнейджъри я изучават като чуждо тяло, щеше да я извади напълно от равновесие.

Тя седна на тротоара и се преобу в ботушките на Лиза, тиквайки маратонките в чантата за учебници. Мамка му! Дойде времето за паника. Защо тръгна с тъпата чанта „Здрач“? Имаше намерение да я смени със старата сребриста раница на Лиза. Закри с длан красивото лице на Робърт Патинсън. Това можеше да съсипе всичко. Трябваше някак да го държи покрит и извън полезрението — ако Зак го видеше, щеше да се почувства толкова смутена. Тогава със сигурност щеше да разбере, че тя не е на шестнайсет. Може да му каже, че чантата й за учебници се е скъсала тази сутрин и е взела назаем чантата на по-малката си сестра от миналата година. Поредна серия от лъжи, включваща сестра, каквато нямаше. Бодна я чувство за вина. Толкова лъжи беше наприказвала през последните няколко дни, че вече им се губеше краят…

Изправи се и се разходи из паркинга, като се насилваше да мисли за нещо друго и да свикне с високите токове на Лиза. Ако чантата „Здрач“ не беше сигурен издайник, че е лъжкиня, стъпката с целуването в киносалона със сигурност щеше да я издаде. Тя пъхна в устата си парче дъвка и положи още един слой блясък за устни с плодов вкус, като разтръска ръце, за да спре потенето им. Нали й беше хрумнала напълно реалната мисъл, че Зак може да се опита да я целуне тази вечер.

Първата й целувка…

Това беше. Тя отвори със замах мобилния телефон и трескаво набра Моли. Крачейки напред-назад из паркинга, навиваше дръжката на чантата си, докато я усука.

Отговори й гласовата поща.

— Здрасти, Ем, аз съм — започна възбудено Лейни. — Сигурно си на урок по пиано, но ми се ще да беше вдигнала! Имам нещо толкова… Никога няма да се сетиш къде съм! Никога!

Колата беше спряла зад нея толкова безшумно, че дори пръснатият по асфалта чакъл не изхрущя. Първото, което чу, бе гласът му.

— Лейни?

Тя буквално подскочи в ботушките на сестра си. Не й остана време да довърши. Нито да мисли. Това беше моментът, тук и сега.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя в телефона. — Виж, недей да отговаряш на обаждането. Не искам телефонът ми да звъни. Ще ти се обадя след около два часа.

Сетне облиза устни, за да станат по-бляскави, пое си дълбоко дъх и се завъртя, за да се запознае с абсолютно страхотния тип, когото буквално сънуваше през последните седмици.

Пепеляшка се канеше да срещне своя принц. Време беше балът да започне.