Джилиан Хофман
Невръстни красавици (85)

83

Боби зави по „Кърлий Роуд“, но не видя нищо, освен много акри тучна зеленина. Измина няколко мили. Нямаше други знаци, затова направи обратен завой и пое по друг път, после по друг, трескаво шофирайки из лабиринта от високи тръстики в чезнещата светлина на деня, като навлизаше все по-навътре в сърцето на пустошта.

Тогава я съзря, на около миля след последния завой, който го отведе по „Шугърланд Роуд“, ако бе запомнил правилно. Спря колата и излезе навън, оглеждайки порутената двуетажна къща във викториански стил, на около сто и петдесет метра навътре от пътя, към която водеше лъкатушеща алея, обрасла с буренаци и храсти. От трите страни къщата беше заобиколена от безкрайни поля захарна тръстика.

Всъщност стъблата им бяха пропълзели до самата постройка, завземайки целия двор, донякъде като във фентъзи филм на ужасите. Шумоленето им на лекия бриз напомняше клюкарско шушукане. Нямаше включено осветление, нито люлеещи се столове на изкорубената дървена веранда, опасваща фасадата, нито кани с домашна лимонада, оставени край шахматна дъска за игра в късния следобед. По всичко, включително по дъските, заковани върху някои от многобройните прозорци на дома, личеше, че къщата е необитаема от години.

Гледката беше като дежавю — нещо толкова познато, че го полазиха ледени тръпки. Бе виждал тази къща по-рано. Прост черно-бял знак, закачен за едната си кука на стълб в средата на предния двор, се клатушкаше на вятъра със скърцане.

„ХОТЕЛ РОДЕН ДОМ“

Устата му пресъхна и пулсът му се ускори. Кибритът. В бара онази нощ, след като откриха тялото на Гейл Сампсън в хотел „Ригал, само апартаменти“, кибритът, който Марк Фелдинг въртеше, имаше надпис ХОТЕЛ „РОДЕН ДОМ“. На него бе нарисувана тази къща. Кибритът беше накарал Боби да си припомни за медения месец с Лу Ан във Върмонт.

Марк Фелдинг.

Боби усети пристягане в гърдите и в този момент, на това място разбра всичко. Разбра какво има в къщата. Какво се бе случвало там.

Набра скоростно номера на Зо. Този път той вдигна.

— Още няма пет часа. Престани да ми звъниш — произнесе Зо.

— Открих го.

— Какво?

— Открих го — повтори Боби. — Фелдинг е. Той е нашият Пикасо.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Намирам се в изоставен пансион в Бел Глейд…

— Бел Глейд?

— Да, Бел Глейд. Тази сутрин ми се обади Линч от Съдебната медицина в Броуард. Токсикологичният анализ на почвата, открита под ноктите на неизвестната, показва, че е от полетата със захарна тръстика. Тестовете на пестицидите стесниха кръга до Бел Глейд, Клуистън, Саут Бей, Воън и Окиланта. Дойдох тук, за да видя какво мога да открия.

— Благодаря, че ми казваш.

— Ти не вдигаше телефона си.

— Казах ти да стоиш настрана — произнесе Зо с въздишка.

— Не, каза ми да стоя настрана от твоето местопрестъпление. Така и направих.

— Ти не участваш.

— Това вече е без значение. Ти и момчетата ми трябвате тук веднага. Още ли сте в Роял Палм?

— Да.

— Само на трийсет и пет минути е. С включени светлини можете да стигнете за двайсет минути.

— Откъде, по дяволите, си сигурен, че е Фелдинг?

— Просто съм сигурен. Провери данните за хотел „Роден дом“ в Шугърланд. Трябва да има някаква връзка с Фелдинг. Сигурен съм. Има ли хора от медиите при вас? Фелдинг там ли е?

— Има няколко изостанали, но повечето си вдигнаха чукалата, след като стана ясно, че не сме открили нищо. Фелдинг беше тук по-рано, обаче сега не го виждам. Всички се спасяват заради празниците.

Боби огледа надлъж и нашир карето, очертано от захарните тръстики. Не се виждаше никаква кола.

— Сигурно се е върнал в студиото на Канал Шест в Мирамар. Той има излъчване в шест часа, нали? Нареди на Шерифското управление в Броуард да го приберат оттам.

— На какво основание? — попита Зо. — Какви улики имаме срещу него, по дяволите, освен интуицията ти, че той ще бъде свързан с тази къща? Дори не си ми обяснил по какъв начин тази къща, която наблюдаваш, има и най-далечната връзка с този случай, по който ти не трябва да работиш повече!

— Просто го приберете — отвърна Боби. — Покани го да дойде при теб, за да разговаряте. Кажи му, че разполагате с вещи от апартамента на Ролър и искате той да ги погледне. На нарцистичното копеле ще му потекат репортерските лиги. Правете каквото знаете, но го пипнете, преди да избяга. Мисля, че ще имате всичките улики, които ви трябват, щом влезем в тази къща.

— Добре, добре. Тръгвам. Ще се обадя на Стефани да е готова за заповедите. Ти ще трябва да й обясниш дотолкова, че да ти ги изготви.

— Майната им на заповедите. Ако държи вътре изчезнали момичета, не ни трябва заповед. Със сигурност няма да чакам тук шест часа.

— Недей да вършиш глупости, Пастире. Седни си на задника и чакай. Ние сме на път. Ако нямаш правно защитима причина да смяташ, че има някой в тази къща и този някой е в опасност, ще ни е необходима заповед.

Боби затвори телефона, изключи мотора и се вторачи в къщата. Потупваше нетърпеливо по волана, докато мислите му препускаха. Всичко вече придобиваше ясна логика. Фелдинг си е изпращал сам портретите — всякакви веществени следи, които водеха към него, биха били очаквани, след като той е пипал картините. Фелдинг беше първият репортер, пристигнал на мястото на убийството на сестрите Боганес във Форт Лодърдейл по едно и също време или малко преди ченгетата. Фелдинг чакаше пред „Макдоналдс“ пристигането на Джаниз, защото той беше уредил срещата. Той беше Капитана. Той беше Пикасо. И Фелдинг бе човекът, получил толкова национално внимание от медиите, колкото самият убиец, спечелвайки си име с излъчванията по кабелния канал в ролята на потресения младолик пратеник, изпълняващ поръчките на един психар. Измести дори Нанси Грейс^[1]. Лицата на изчезналите непълнолетни, които запълваха таблото в кабинета на Боби, преминаха през ума му като колода карти, разпиляна от бурен вятър. Алегра Виленуева, Никол Крупа, Адриана Суийт, Ива Уокет, Лейни Емерсън. Толкова много момичета в неизвестност. Прекалено много, за да не бъде забелязано отсъствието им.

Дали Кейти беше вътре?

Зо и момчетата ще бъдат тук след още двайсет минути. Всичко, което трябваше да прави, е да седи мирно и да изчака още двайсет минути. Колкото и да искаше да се втурне към вратата още в тази секунда, съзнаваше, че би било глупост да влиза сам в къщата. Ако момичетата са държани вътре, можеше да има поставени хитри капани, които да им попречат да се измъкнат навън или да спрат някого да влезе вътре. Имаше и вероятност Фелдинг да действа с партньор или партньори и дори да се намираше в студиото, за да заработи своята петнайсетминутна слава, неговият побратим можеше да чака някъде в тъмната къща и да посрещне с нож за разфасоване на месо всеки натрапник. Серийните партньорства бяха редки, но такива случаи съществуваха. Удушвачите от Хилсайд. Чикагските резачи. Хенри Лий Лукас и Отис Тул.

Наблюдаваше знака, който скърцаше под засилващия се бриз. Недалеч оттам, над безкрайните тръстикови поля започнаха да се струпват тъмни облаци. Задаваше се буря. Ако все още нямаше право да влезе в къщата, поне може да я огледа отвън. Двайсет минути бяха цяла вечност. Макар че не възнамеряваше да чака съдебна заповед, Боби знаеше, че Зо ще поиска повече основания, за да оправдае разбиване на вратата. Поне за доклада, който беше задължен да представи. Можеше да види нещо през прозорците или откъм гърба на къщата.

Боби излезе от колата и тръгна по черната чакълеста алея, като отмахваше изпречилите се храсти и плевели, избуяли почти цял метър. Следи от гуми бяха очертали откос върху прашната растителност, достигащ встрани от къщата. Някой беше идвал тук наскоро. Сетне очите му мярнаха нещо на прозореца на горния етаж. Мигновен оранжев проблясък.

Чакането приключи. Боби се спусна към входната врата с най-голямата бързина, на която беше способен.