Джилиан Хофман
Невръстни красавици (12)

10

„Ето така започват кошмарите. Или може би свършват.“

Род Стърлинг, „Зоната на здрача“

Боботене на електрическа косачка досами прозореца на спалнята му разбуди специален агент-инспектор Боби Дийс от Правозащитната агенция на Флорида (ПАФ) от необикновения сън, в който най-сетне бе потънал. В продължение на няколко секунди замаяният му мозък се мъчеше да свърже този звук със странната игра на голф, в която участваше с починалия си баща. Може да е пазачът на игрището, който коси отдалечен терен при осемнайсета дупка? Или е нисколетящ реактивен самолет? Грохотът постепенно заглъхна и възбудената тълпа затаи дъх, когато баща му се наведе за замах със стика за голф…

В този момент съседът отново включи косачката.

Нямаше смисъл. Боби повдигна единия си клепач. Слънчевите лъчи, процеждащи се през спуснатите щори, бяха придобили бледорозова окраска. Той погледна към часовника на нощното шкафче: девет и половина сутринта. Едва тогава си спомни, че е неделя.

Обърна се със сумтене и новата книга на Джон Гришам, с която се беше приспал, тупна на пода. Мястото на жена му в леглото беше топло, но празно. Той чу вратата на банята да се затваря с меко щракване. Душът потече след няколко секунди. Болничната смяна на Лу Ан започваше едва в десет часа, но особено през уикендите тя обичаше да става малко по-рано, за да си изпие кафето и да прочете вестника в служебното барче, преди да застъпи смяната в Спешно отделение, претъпкано със съботни пияници и пострадали в пътни катастрофи.

Боби придърпа една възглавница върху главата си и остана да лежи със затворени очи още няколко минути, отказвайки да приеме факта, че е буден. Последния път, когато погледна часовника, той показваше пет и четирийсет и девет сутринта. Грохотът на косачката затихна постепенно като края на песен по радиото, тълпата на зеленото игрище отново се смълча и той взе да се унася…

И тогава иззвъня мобилният му телефон.

Мамка му. Грабна телефона от нощното шкафче и го пъхна под възглавницата до ухото си.

— Дийс — изръмжа той.

— Звучиш гадно, старче — отвърна познат глас с хихикане. — Какво става при теб, брато? Някой да е пикал в закуската ти?

— Какво става ли? Защо ти не ми кажеш какво става, по дяволите, в девет часа сутринта, и то в неделя, Зо?

Лорензо (Зо) Диас беше наскоро издигнат на поста заместник отговорен специален агент в ПАФ, началник на Регионалния оперативен център в Маями — иначе казано, шефът на Боби.

— Не ми е приятно да ти го съобщя, но тази нощ часовниците се превъртат с един час назад. Нагласи го. Сега е осем часът.

— Къде ми е пистолетът!

— Да не искаш да кажеш, че още не си станал?

— Мамка му, вече със сигурност съм станал. — Боби седна в леглото и разтърка глава. — Започват да ми текат извънредни часове, шефе. Официално съм с един час назад.

— Не допусна ли, че се обаждам да проверя навит ли си да ударим по няколко стика в „Блу Монстър“?

Боби се прозя.

— Ето че пак опря до мен. Твоите топки не могат да уцелят дупка даже и с помощта на карта, фенерче и личен навигатор. Кога игра голф за последен път?

Боби и Зо бяха добри приятели много преди Зо да започне самотното изкачване по командната йерархия на ПАФ. Запознаха се в академията за агенти на ПАФ преди близо десетилетие — Зо беше напуснал рано Полицейското управление в Маями Бийч, за да стане специален агент; Боби пък бе решил, че се е наситил на Ню Йорк и шибаната политика на НЙДП^[1], и се отправи на юг, където е по-топло и скоростите се сменят по-бавно, с което се прекара доста предвид факта, че ураганите в Южна Флорида бяха станали почти толкова обичайни, колкото обикновена буря с гръмотевици, а неговите случаи в отдел „Престъпления срещу деца“ бяха двойно повече от случаите му като следовател по въоръжени обири в Куинс. Двамата със Зо обаче бяха запазили близки отношения въпреки годините и титлите, и напук на административните простотии през последните месеци. Зо беше сред малцината колеги на Боби, които успяваха не само да станат добри шефове, но и да останат добри приятели. Повечето хора, както бе установил, се превръщаха в пълни задници още преди да е изсъхнало мастилото на заповедите им за повишение и бяха готови да жертват колеги, само и само да покажат на някое чучело със значка на какво са способни. Е, Зо беше заместник отговорен едва от шест месеца…

Зо въздъхна.

— Един на нула за тебе. По-скоро бих си измил зъбите, отколкото да гоня по-малки от моите топки по широката зелена морава. Давай, наречи ме антиамериканец. Ще се видим след трийсет минути.

— Какво има?

— Имаме дете, изчезнало след училище в петък — отвърна Зо с вече сериозен тон. — Илейн Луиз Емерсън, на тринайсет години, от Корал Спрингс. Изглежда, е избягала от къщи, но трябва да сложим запетаите и точките на точните им места. Поискали са помощ от Полицейското управление в Спрингс. Знаеш процедурата.

Така беше, за съжаление. Боби наистина знаеше процедурата. Изчезнало хлапе. Родителите се обаждат на местните. Местните се обаждат на ПАФ. ПАФ се обажда на него. Първите двайсет и четири часа са критични, което означава, че вече са изостанали от графика. Той разтърка очи. Твърде много пъти бе получавал подобни обаждания. Никой не знаеше по-добре от него, че с изчезналите деца нищо не е рутинно и нещата рядко излизат такива, каквито „изглеждат“.

— Някой обаждал ли се е в Центъра? — попита той, имайки предвид Информационния център за изчезнали деца.

— Ти си на ход. Мамчето се обадило късно снощи. Чакала е почти два дни детето й да се прибере от преспиване някъде си. Казва, че е решила, че дъщеря й е останала да преспи в дома на своя приятелка — въздъхна Зо с раздразнение. — Не ме питай защо е чакала почти до полунощ да се обади на приятелките й, за да разбере у коя точно е останала да спи. За съжаление, брато, не се иска разрешително да си родител.

Настъпи кратко, напрегнато мълчание.

— Знаеш за какво говоря — обади се Зо, когато Боби не отвърна.

— Къде да дойда?

— Да се срещнем в къщата. Ще поговориш с родителите да добиеш представа. Ако не си доволен от това, което чуеш, потърси помощ. Адресът е 11495 северозапад, 41-ва улица. За твое сведение, това е сектор 45.

„Сектор 45“ означаваше кодирано „на майната си“. Корал Спрингс беше пръснато предградие, появило се на място, което до неотдавна се водеше „никъде“. Достигаше до Евърглейдс на двайсетина мили западно от Форт Лодърдейл и на четирийсет мили северозападно от Маями, всички черни пътища на Корал Спрингс бяха асфалтирани и превърнати в четирилентови шосета, а бобовите ферми бяха заменени от квартали с оградени фамилни къщи, офис паркове и, разбира се, „Старбъкс“ на всеки ъгъл. Определено от списание „Мъни“ за едно от върховните места за живеене в САЩ, Корал Спрингс си имаше своите проблемни пукнатини и нелицеприятни квартали, които градската управа с радост би прикрепила към други населени места. „Сектор 45“ беше един от тях.

— Добре — потвърди Боби, като взе списанието „Пийпъл“ на Лу Ан от нощното шкафче и надраска адреса върху челото на Джон Траволта. — След половин час ще бъда там. Ти какво? Нямаш ли нещо по-добро за вършене в неделя, освен да се мъкнеш с мен? Дотам ли си го закъсал?

— Трент поиска да отида, понеже шефът на Спрингс му се обадил специално. Както ти казах, уж била избягала от къщи, но искат ние да сложим точките и запетайките вместо тях. Сещаш се, стига им толкова лоша публичност.

Трент беше Трентън Фокс, новият регионален директор на ПАФ за Маями — иначе казано, Големият Шеф.

— Добре — потвърди Боби с прозявка. — Пак както едно време, шефе. Аз ще нося кафетата.

— Нека да са три. За твоя информация, Весо също ще бъде с нас.

Боби се престори, че не е чул последната новина, и натисна бутона за край на разговора, преди да е казал нещо на приятеля Зо, което няма да се хареса особено на шефа Зо. Франк Весо беше последният от поредицата новоизлюпени агенти, прехвърлен в Маями от друга част на щата някъде на майната си, за да направи съдбоносен удар в кариерата. Не че имаше нещо лично против Весо — по дяволите, даже не го познаваше — но най-сигурният и бърз начин да остарееш, е да учиш на основните неща новобранци, които се целят в твоята длъжност на специален агент-инспектор. Не беше тайна, че новият регионален директор искаше „промяна“ в отдел „Престъпления срещу деца“ — иначе казано, специален агент-инспектор Боби Дийс да напусне, а на негово място да дойде „още неназован заместник“. Но истината бе, че независимо колко апетитно изглеждаше повишението и колко престижна длъжността, никой всъщност не желаеше работата на Боби и той, Зо и директорът го знаеха много добре. Към днешна дата всички мераклии да си опитат късмета на юг с нова длъжностна характеристика си плюеха на петите и се връщаха в съответния регионален оперативен център на ПАФ, откъдето бяха дошли. Защото макар работата в отдел „Престъпления срещу деца“ да осигуряваше чести появи по телевизията, за разлика от борбата с корумпирани счетоводители, тя винаги даваше лоши поводи. Пребити деца, експлоатирани деца, сексуално малтретирани деца, изчезнали деца, мъртви деца. За повечето ченгета наградата от приключило разследване беше да знаят, че е раздадено правосъдие — лошият е заловен и затворен здраво зад решетките. Чисто затваряне на папката. Открадната кола — върната кола. Обвиняемият отстранен от улиците — жертвата щастлива. Но при хищниците, които ловуват деца, често разследването започва с една жертва, а приключва с цяла дузина. И дори изродът да бъде изпратен в затвора за няколко десетилетия и папката да се затвори, а делото да премине в кашон на рафта, никога нямаш усещането, че случаят е приключен. Нямаш сигурността, че всички жертви са намерени. И понеже децата обикновено са некачествени свидетели, а родителите не желаят дечицата им да преживеят допълнителна травма, ченгето рядко се наслаждава на истинския вкус на наградата — шляпване по ръцете и дългосрочна пробация са единственото правосъдие в менюто на съда. Работата по престъпления срещу деца е като свалянето на превръзка за почистване на предполагаемо замърсена драскотина, при което под коричката на раната се разкрива тежка инфекция, каквато никога не сте очаквали. Пластовете неовладяно загниване са ужасяващи. Едва тогава започваш да разбираш колко дълбоко е проникнало злото всъщност. Чак тогава си даваш сметка, че за най-малките и най-невинни жертви кошмарът, който остава за цял живот, едва е започнал. И в края на деня или на чиракуването малцина полицаи успяват да се справят с тази реалност, независимо какъв е фишът за заплатата и колко бляскава е светлината на прожектора, съпътстваща кариерите им.

Боби стана от леглото, отвори щорите и погледна през прозореца. Навън съседът Чет с космати гърди и зачервено лице вече прибираше косачката в гаража. На друга алея забеляза мъж в лилав екип, зает с джогинг, и решителна млада майка, която разтягаше изпънатия си крак върху ръба на тротоара. Наскоро проходилите близнаци от съседния двор сигурно вече тъпчеха в устата си пълни шепи „Чириос“^[2], вперили широко отворени очи в анимационния герой Спондж Боб. Ако си покажеше главата вън от прозореца, щеше да надуши в тази слънчева неделна утрин мирис на пържен бекон и на завиращо кафе. В самия му дом душът беше спрял и тишината беше почти оглушителна.

Добро утро, жители на предградието. Боби наблюдаваше с горчива нотка на презрение как животът на всички си течеше нормално, сякаш нищо лошо не се случваше в този свят. Скачащи цени на бензина, сриващи се цени на борсата и война на шест хиляди мили разстояние, в която воюваха деца, които те дори не познаваха — това бяха само част от умерено тревожните заглавия в сутрешния вестник. Накрая идва ред на спортната страница за снощните резултати и на рубриката „пътувания“ за евентуални примамливи идеи за прекарване на следващата лятна почивка.

Сгушени в своите малки уютни пашкули, където истински лошите неща се случваха само на другите. Или още по-добре — само на лошите, които си ги заслужаваха. Бяха в пълно неведение, незасегнати от смразяващия факт, че детето на някой си от тях е изчезнало.