Джилиан Хофман
Невръстни красавици (45)

43

— Търсехме те, Лиза — обяви Боби с усмивка, когато той и следовател Бил Дагър отвориха вратата и влязоха в неговия кабинет в Полицейското управление на Корал Спрингс.

Кльощавото момиче с дълга, чорлава кестенява коса изпищя, подскочи в стола и изпусна мобифона си, по който очевидно бе дърдорила до момента. Той се удари с трясък в тънкия килим, разпадна се на части, които рикошираха в три различни посоки.

— Аз… вие… Не ви чух да отваряте вратата. Мислех, че е баща ми — изпелтечи тя, навеждайки се да събере парчетата. Тя се прокашля. — Моят доведен…

Боби вдигна батерията и й я подаде.

— Доведеният ти баща ли? Не. Но точно за него искам да разговарям с теб, Лиза. Аз съм специален агент Боби Дийс. Работя в Правозащитната агенция на Флорида. Разследвам изчезването на по-малката ти сестра Илейн.

— Ох. — Погледът на Лиза се стрелна из стаята. Седеше на крайчеца на стола, сякаш готова да побегне.

— От две седмици се опитвам да говоря с теб, но теб те няма вкъщи, няма те в училище. Вече не работиш в боулинг залата. — Той се подпря непринудено на ръба на металното бюро пред нея.

Дагър стоеше на стража до вратата.

— Каква е тази работа? Да нямаш проблеми, Лиза?

Тя се загледа в скута си, където разчепкваше хартиена носна кърпичка.

— Не. Няма проблеми. Просто точно сега не искам да бъда вкъщи, това е всичко.

— Защо? — попита Дагър.

Тя сви рамене.

— Кога за последен път видя Лейни? — запита Боби.

Тя отново вдигна рамене.

— Не знам. Май в деня, преди да не се прибере. На закуска.

— Какво си мислиш за изчезването на сестра ти? Има ли причина и тя да не иска да се връща у дома?

Лиза не пророни дума дълго време. Продължаваше да къса кърпичката на малки въздушни лентички.

— Гледах новините в дома на моята приятелка. Видях, че някакъв тип убива тийнейджърки, нали знаете? И рисува изчанчени картини на мъртвите момичета. И че Лейни… — Гласът й пресекна. — О, господи, че Лейни може да е при него, разбирате ли? После майка ми каза, че полицията е идвала вкъщи и е взела разни неща като компютъра и други работи, и че са разпитвали Тод в полицейския участък.

Боби кимна.

— Виж, нямам право да обсъждам всичко с теб, но в момента наистина водим няколко разследвания. И твоят доведен баща определено беше разпитван за някои неща — такива, за които искам да разговарям с теб.

Тя се изчерви и пак заби поглед в скута си.

— Нямаше начин отново да се прибера у дома след онова нещо. Щом той е още там.

— Тод?

Тя кимна.

— Кажи ми защо.

Тя поклати глава и преглътна хлипането. Когато накрая заговори, изтънелият й глас звучеше като шепот:

— Тя е добро дете, Лейни. Добра сестра. Не съм й казвала това. Мислех, че само е напуснала за няколко дни, за да се махне от него и изобщо, разбирате ли? Да го накара да престане да се опитва да влиза в стаята й. Както мен — аз не му търпях гадориите, разбирате ли? Мръсен перверзник. Но после тя повече не се прибра, а той пак си е вкъщи. Аз няма да се върна там. — Лиза най-сетне даде воля на сълзите си.

Боби й подаде друга кърпичка от кутията върху бюрото на Дагър. Не произнесе дума, докато тя се опитваше да се съвземе.

— Та аз и моите приятели просто се вмъкнахме в онази къща — мислехме, че е празна. Нали разбирате, когато хората не могат повече да плащат за нея? Забравих как му викат на това. Не бяхме влезли да крадем. Просто не исках да се връщам у дома, това е. Той е гадняр, мръсник и перверзник и… о, господи, мисля, че може да е направил нещо на Лейни…