Джилиан Хофман
Невръстни красавици (61)

59

Светлината беше не просто ослепителна, а направо болезнена. Сякаш забиха ножове в очните й ябълки. Лейни стисна здраво очи и се сви в тъмния ъгъл.

После тя изчезна.

Едва отворена, вратата се затръшна и отново я обгърна мрак. Малки бели точици затанцуваха на фона на черна пелена. Преди да осъзнае случилото се, Лейни чу стърженето на метал в метал и звука от превъртане на ключ.

— Тук съм, вътре! — чу тя виковете на Кейти. — Тук съм, вътре! О, Господи! Благодаря ти, Боже!

После отекна тежкото скърцане на отваряща се врата.

— Много е силна… Не мога… Не виждам. Той ми беше завързал очите с лепенки — казваше Кейти.

Настъпи продължителна тишина. Прекалено продължителна.

— Много си била заета — отвърна Изчадието. — Много, много заета, както виждам.

Беше се върнал.

— Не, не, моля ви се… — изскимтя Кейти.

Лейни стисна здраво очите си. Застана на четири крака и трескаво затърси по мръсния под лепенките за очите. Къде бяха лепенките?

— Не знаеше ли, че ще се върна за теб?

— Не, не… О, боже, не…

— Опитвала си се да избягаш от мен, нали?

Откри ги на пода — тънките найлонови кръгчета с лепенки. Опипа около очите си за следите от лепилото на водонепромокаемото тиксо, останали след отпорването му от лицето й. Помнеше предупреждението на Кейти за залепването на клепачите с лепило.

— Не… — произнесе Кейти отново.

— Виж каква бъркотия си направила — изсъска той.

Лейни сложи обратно лепенките върху очите си и притисна силно тиксото, но част от повърхността му се беше самозалепила и вече не можеше да лепи. Усещаше как се надига от кожата й и знаеше, че той ще разбере. Подмокри се.

— Знаеш какво се случва с лошите момичета, Кейти.

— Ти знаеш, шибаняко, скапана грешка на природата! Върви се шибай, повече няма да ти позволя да ме плашиш! Вече не можеш да ме изплашиш!

— А, така ли?

Кейти закрещя отново. Дълъг, смразяващ кръвта писък, който Лейни се боеше, че няма да спре.

Тя се клатеше напред-назад с колене до гърдите, запушила ушите си с палци, докато потните й длани притискаха тиксото към слепоочията. Шепнеше вечерната молитва, на която я беше научила майка й, когато беше мъничка. Повтаряше я отново и отново. Тя беше единствената молитва, която знаеше.

„Сега си лягам да заспя,

Бог да пази моята душа,

и ако в съня си аз умра,

дано при Господ отлетя.“

Стори й се, че изминаха минути, даже часове. Лейни плахо измъкна палците от ушите си и се вслуша в оглушителната тишина.

Писъците бяха спрели.

Кейти я нямаше.