Джилиан Хофман
Невръстни красавици (10)

8

— Здрасти — поздрави тя през полуотворения прозорец на колата, опитвайки се небрежно да развие усуканата дръжка на чантата си.

Беше почти тъмно, а прозорците бяха с тъмни стъкла като на лимузина. Трудно виждаше вътре в сумрака.

— Не чух кога си спрял.

— Как е? — отвърна той меко.

Лицето му бе неясно, отчасти заради бейзболната шапка и тъмните очила, но тя успя да зърне блясъка на мегаватовата му усмивка и коленете й отмаляха. Светлорусата му коса бе разпиляна под шапката, едва докосвайки раменете. Облечен в тясна черна тениска с дълъг ръкав и тъмни джинси, остатъкът от тялото му се сливаше като хамелеон с напълно черния интериор. Той махна с ръка към вратата.

— Скачай вътре.

И тя го направи.

Плъзна се на седалката за пътници, гладка като крилата на пеперуда, но леденостудена. Вътре миришеше на нова кожа и стар дим. И на „Пако Рабан“, любимия одеколон на Тод. Тя веднага пропъди мисълта от главата си. Вторият й баща беше последното нещо, за което й се мислеше в този момент.

— Приятна кола — произнесе тя с усмивка, като затвори вратата.

Наведе се, за да нагласи небрежно чантата в краката си така, че Робърт Патинсън да бъде с лицето надолу. Идеше й да се застреля, задето беше забравила да смени чантата.

— Благодаря — отвърна той.

Прозорецът се затвори с плъзгане нагоре и той включи радиото. Лейни разпозна песента от филма „От тринайсет ставам на трийсет“. Това беше „Трилър“ на Майкъл Джаксън.

Що за особняшка песен, помисли тя. Кой, по дяволите, слуша Майкъл Джаксън, ако не е на възрастта на родителите й? По-скоро би очаквала „Линкин Парк“ или „Дъ Фрей“, любимите банди на Зак. Може би го беше пуснал заради духа на Хелоуин — като въведение към филма. Господи, каза си тя, моля ти се, моля ти се, дано не е някой отвеян особняк.

— Дават „Зомбиленд“ в няколко кина — съобщи Лейни. — Най-ранната прожекция е в шест и десет в „Магнолия“, малко по-нагоре оттук. А може да идем и в мола от седем и петнайсет.

Имаше още няколко близки кина, ако човек е с кола, но за тези двете беше сигурна, че няма да върнат някой сополанко на филм с „ограничен достъп“, стига да си е платил билета.

— Става.

„… Започваш да викаш, но ужасът сковава вика, преди да си го произнесъл…“ — пискаше Майкъл Джаксън по радиото.

— Искаш да отидем от 7,15 ли? Тогава, ммм, завий наляво като излезеш от паркинга. Знам как се стига дотам, но първо трябва да излезем на булевард „Атлантик“ — изсмя се нервно тя и заоглежда таблото на колата. — Надявам се, че имаш навигационно устройство на това нещо. Приятелките ми казват, че съм топографски неориентирана. Случвало ми се е да не мога да си намеря личното шкафче в училище.

На волана беше монтирана изпъкнала буква „L“ в метален обков. Лейни я позна от колата на бащата на Моли. Той караше лексус.

„… Ще те полазят тръпки, тръпки, тръпки тази нощ! И няма кой да те спаси от лапата на звяра…“

Искаше да го попита защо не е с беемвето, но това й прозвуча тъпо. Беше си тъпо. И лексус беше хубава кола. Може би даже още по-хубава. Взе да си играе с пръстена на ръката си. Надяваше се разговорът да не върви толкова зле през цялата вечер. Моли беше по разговорите, не тя.

— Гладен ли си? — попита Лейни, когато излязоха от паркинга и взеха десен завой към Рок Айлънд. — Можем да идем до фуд корта в мола, ако искаш.

Това беше идеалният вариант, реши тя. Имаше голям шанс там да попадне на познати от „Рамбълуд“. Може би дори на Мелиса или Ерика.

— Звучи добре — произнесе меко той.

Призрачният глас на Винсънт Прайс^[1], крал на филмите на ужаса отпреди сигурно хиляда години, прозвуча по радиото, сякаш долитащ от древността: „Мрак обгръща цялата земя. Идва полунощ сега…“.

— Наистина ми хареса снимката ти — обади се Зак, без да погледне към нея.

Тя забеляза как по врата му се стече капка пот и потъна в тениската.

Ръката му почиваше върху облегалката за ръце, небрежно отпусната от китката надолу. Груби пръсти барабаняха по скоростния лост. Плътта над кокалчетата им бе обрасла с жилави черни косми. Очите на Лейни бавно се преместиха към ръката му. От края на ръкава се подаваха груби черни косми, като източени крака на паяк.

Изведнъж й стана много студено. По тялото й преминаха ледени тръпки и цялата настръхна. Сякаш нещо изсмука въздуха от колата.

Зак беше рус.

„… И колкото и да се бориш да останеш жив, тялото започва да изтръпва…“

Той зави към празен парцел с няколко трафопоста. През улицата имаше парк. Майката на Моли беше водила там нея и Моли по-рано. В парка имаше природен резерват. Молът се намираше в другата посока.

„… Защото никой простосмъртен не устоява на злата тръпка…“

Тя се пресегна към дръжката на вратата, но не можа да я помръдне. Кралят на ужасите избухна в лудешки смях. Песента свърши.

Платното покри лицето й със светкавична бързина, въпреки че колата продължаваше да се движи. Грозният мирис изгаряше очите й и я душеше. Не можеше да диша. След това той й нанесе силен удар с юмрук по главата. Тя почувства как лицето й се блъсна в стъклото. Усети, че от челото й бликна топла кръв, която се стече покрай окото и по бузата й. Усети как ръцете й увисват към пода, краката й помръднаха и спряха да се движат, докато всичко потъваше в мрак.

Кралят на ужасите продължи да се смее.