Джилиан Хофман
Невръстни красавици (34)

32

Още от дете Марк Фелдинг си мечтаеше да стане телевизионен журналист. Не телевизионен водещ като зализаните Кейти Кърик или Том Брокау, а репортер от мястото на събитието, въоръжен с мушама срещу дъжд, бележник и бомбе, какъвто бе Едуард Р. Мъроу за вестникарството преди години. Репортерите винаги бяха в центъра на всичко случващо се в момента на случването — пожари, войни, стрелба, терористични атаки, урагани, президентски избори, преврати. Репортерите първи научаваха сензационната новина и бяха първите, които да разкажат за нея на останалия шокиран свят, който си седеше в дневните, гризеше ноктите си и се чудеше и маеше какво следва от там нататък. Тази вечер това беше той, Марк Фелдинг. Разследващ репортер на Канал Шест. Човекът, който най-накрая закова „историята, за която светът ще има да говори на сутринта“. И как само я закова! Точно в шибания й център! Застанал на тротоара, клюкарствайки възбудено с останалите си събратя пред прокълнатия хотел „Ригал, само апартаменти“, той се чувстваше замаян от вълнение, но със стегнат на топка стомах от нерви. Като дете, узнало много пикантна и гадна тайна. Това бе напълно различна реакция от онази, която бе очаквал, че ще има в този повратен момент от кариерата си, тъй като поне веднъж знаеше повече от колегите си — големи имена от конкурентни телевизии, които чакаха да клъвнат поне мъничко вътрешна информация, да им подхвърлят някое кокалче, с което да оформят „Невероятната история, която се разиграва тук, в центъра на Маями!“. Поне веднъж не друг, а разследващият журналист Марк Фелдинг разполагаше с отговорите, които всички търсеха.

— Моят източник каза, че е имало стрелба на банда. Не го пускат в ефир, защото Дирекция на полицията в Маями го е задържала. Не искат тази нощ да се слага начало на война — обади се глас от тълпата.

— Много нависоко са. Сигурно някой иска да скача.

— Тъпо е да го държат в тайна от радиото. Само си губя шибаното време да вися тук заради някакъв откачен самоубиец. На кого му пука, по дяволите?

— Мисля, че е някакво дете. Някой каза, че вътре са хора от ПАФ. Боби Дийс работи по престъпления срещу децата. Напоследък се появява в новините. Може да е мъртво дете! Между другото, Канал Шест излъчи репортаж по негов случай онзи ден. Ей, Марк! — провикна се гласът. — Фелдинг, знаеш ли какво става?

Въпреки че беше човекът с най-сензационната новина, Марк си държеше устата заключена. Не произнесе нито дума. И когато ванът на главния съдебен лекар на община Маями-Дейд мина покрай металното заграждение и изчезна в подземния гараж на паркинга, той устоя на нечовешкия импулс да започне с репортажа на живо на онова, което знаеше. Малко след това мобилният му телефон иззвъня.

— Господин Фелдинг, обажда се Боби Дийс.

Марк инстинктивно погледна нагоре към ярко осветения сектор на тринайсетия етаж.

— Намирам се пред сградата — отвърна той с кратък нервен смях. — Засмях се, защото моят продуцент ми се обади да пита какво, по дяволите, става в „Ригал“ и дали го отразявам.

— Не сте казали нищо, нали?

— Не, не, разбира се, че не. Тоест казах, че съм тук, но иначе нищо… Аз… аз видях колата на съдебния лекар да влиза — изломоти той.

Боби не отговори.

— За момичето ли е?

— Трябва да се срещнем, господин Фелдинг. Искам да говоря с вас по един въпрос.

— Да, да, разбира се, разбира се. — Марк прокара пръсти през гъстата си коса. — Само че имам нужда от питие. Голяма нужда. Можем ли да говорим в бар? Става ли? Или трябва да бъде във вашия офис?

— В бар става. Нямам нищо против. Без камери, микрофони и други хора. Не е пресконференция. Има едно заведение на „Първа“ и „Флаглър“. Задният салон. Аз трябва да привърша тук. Нека се срещнем след около час.

— Какво да съобщя тук? — попита Марк, поглеждайки към чакащите репортери.

— Да съм ти казвал нещо?

— Не…

— Е, тогава предполагам, че няма нищо за съобщаване. И след секунда добави: — Шансът ти за снимки излиза през южния гараж след три минути.

Минаваше един през нощта, когато Боби най-сетне влезе в задния салон. Освен бармана и самотния пияница, който лочеше „Джак“ на табуретка в ъгъла, заведението беше празно. Той откри един разчорлен Марк Фелдинг, който смучеше нещо прилично на скоч, пушеше цигари тип „убиец на каубоя“ и въртеше кутия кибрит върху лакираната маса, цялата в дупки от фасове.

— Мислех, че лошите новини са добре дошли за вашия бизнес — забеляза Боби, сядайки. — Изглеждаш по-зле и от мен.

Марк вдигна поглед от питието си и си загаси цигарата. Насили се да се усмихне.

— Дълъг ден.

— Не може да бъде. Моят също. — Боби сграбчи въртящия се кибрит. — Разсейва ме — обясни той, сетне извика към бармана: — За мен една бира, шефе.

— Не че съм девствен, агент Дийс — произнесе тихо Марк, — но, нека да го кажа по този начин, досега не съм се замесвал. Извинявайте. Почти два сутринта е, а аз чакам питието на щастието най-сетне да притъпи мозъка ми. Само че съм вече на второто, а това не ми се случва. Лицето на онова момиче от картината е непрекъснато пред очите ми. Или по-скоро липсващото лице.

— Аз бих изпил повече от две питиета, за да не го виждам. Дано не си с кола. Благодаря — каза той на бармана, който остави бирата му.

— Тя ли беше? Момичето от картината?

— Беше момиче. Но не знаем коя е. Носеше обаче същата тениска.

— Това Илейн Емерсън ли е?

— Не.

— Така ли изглеждаше, както на картината? Искам да кажа… как е умряла?

— Разследването още тече. Ще се задоволя само да кажа, че беше зле. Достатъчно зле, за да седя в един бар с репортерски задник, чийто врат исках да извия само преди един ден, и да го моля за помощ.

Марк се опули от изненада.

— Мен?

— Да виждаш друг репортерски задник тук?

— Вижте — рече Марк, кимайки бавно, — прекрачих чертата, като споменах дъщеря ви. Не трябваше да го правя. Знам това. Но все пак не мога да разбера защо някои деца правят заглавия, а други дори не повдигат нечии вежди. Просто търсех обяснение.

— Май вече имаш заглавие.

— Съжалявам. Отново. За дъщеря ви. Надявам се, че можем… да бъдем приятели.

Боби пиеше бирата си.

— Нямаш представа какво е да чуя името й.

— Има ли нещо ново за нея? Аз правих репортажа, когато тя… — Марк се усети и спря. — В началото, когато това се случи. Ние… всички се надявахме да е просто детинщина, нали разбирате, след ден-два да й домъчнее за дома.

Боби поклати глава.

— Тази вечер не вървим натам. Не.

Марк извади нова цигара. Боби плъзна кибрита по масата. На него имаше картинка на стара къща и думите: „Да усетиш вкуса на дома… и гозбите на баба!“. А от другата страна надпис: ХОТЕЛ „РОДЕН ДОМ“. Това напомни на Боби за малкото легло и закуската, които получиха с Лу Ан на медения си месец във Върмонт. Валеше много силен сняг и те останаха в леглото цели два дни, „защото не можеха да излязат“.

— Децата са жестоки. Несъмнено. Способни са да ти разбият сърцето — размишляваше Марк.

— Ти имаш ли деца?

— Момиче. На осем години. Остана да живее с майка си в Ел Ей. Но, както ти каза, тази вечер не вървим натам.

Боби чукна с пръст кибрита, който Марк беше започнал да върти отново.

— По някаква причина този тип изпрати портрета на теб, господин Фелдинг. Не знам защо. И в плика беше сложено моето име. Очевидната връзка е онзиденшният ти репортаж.

— Наричай ме Марк, моля те. Виж, не искам да съм част от това, агент Дийс. Винаги съм смятал, че ще ми харесва да бъда в центъра на голяма история, само че не искам да катеря стълбата по този начин. Изглежда ми гадно, използваческо.

Боби мълча дълго време.

— Оценявам това, наистина. Само че е твърде късно. Освен това… мисля, че има и друго. Че са повече от едно момиче.

Марк гаврътна остатъка от питието си точно когато барманът направи последно предупреждение, че затварят.

— Имам нужда от помощта ти, Марк — произнесе тихо Боби. — Трябва ми онзи списък.