Джилиан Хофман
Невръстни красавици (76)

74

— Това е перука — съобщи доктор Терънс Линч, главният съдебен лекар на община Броуард, с усмивка, която разкри два реда възедри зъби.

Той държеше перуката с дълги руси косми в напуканите си, облечени в ръкавици ръце и я галеше като котка. Беше нисък и набит и бледото му лице се отразяваше в старите резедави плочки на работната зала в съдебната патология на Броуард. Линч беше нов патолог, дошъл отскоро от Ню Йорк, и Боби не беше работил с него, но за пръв път в кариерата си усети, че Гюнтер му липсва.

Зо поклати глава и погледна към Боби от другата страна на масата с поглед, който означаваше: „Виж ти, съдебен лекар, който си обича работата“.

— Ммммм… — измърмори доктор Линч, връщайки перуката, сплъстена на места от засъхнала кръв, в прозрачния плик за веществени доказателства. — Не е скъпа. Космите са синтетични, изработката е евтина. Поразително прилича на перуката на Хана Монтана, с която се кипри дъщеря ми. Сигурно не са чак толкова много фенките на Майли Сайръс^[1] в Южна Флорида. Можем да анализираме влакната, за да видим дали няма да стесним кръга на нашето търсене.

— Боя се да не открием много повече фенки, отколкото се надяваме — отвърна Зо.

— Установихте ли самоличността й? — попита доктор Линч.

— Няма нейни отпечатъци в АСИПО^[2] — поклати глава Боби.

— Тя не отговаря на описанието на нито една изчезнала непълнолетна от нашия списък. Поне доколкото знаем. — Той се стремеше да не поглежда към металната маса с момичето, което до вчера смяташе, че ще се окаже неговата дъщеря.

Лек бял чаршаф покриваше тялото и краката й. За щастие, аутопсията беше приключила.

— Разбрах, че сте преживели голям страх, агент Дийс — каза доктор Линч, докато миеше ръцете си.

В стаята влезе асистент с голяма макара с черен найлонов конец и голяма игла за шиене.

— Радвам се, че тревогите ви не са се оправдали.

Боби също, но не вървеше да го потвърди, докато стоеше надвесен над осакатения труп на безименно момиче, който никой отвън не чакаше поне да прибере. Затова само кимна и отстъпи, за да направи място на асистента.

— Вашият Пикасо е бил изключително жесток — продължи лекарят. Избърса ръцете си и се обърна с лице към Боби и Зо. — Освен видимо липсващите очи, липсва и езикът й. Двете травми са нанесени приживе.

Боби беше виждал какво ли не в кариерата си. Много ужасни неща. Твърде много на брой. Но имаше жестокости, които дори той не беше в състояние да възприеме.

— Откъде разбрахте?

— Имаше кръвонасядания по кожата, мускулите и околните меки тъкани — обясни доктор Линч, посочвайки към почернелите очни орбити. — Мъртъвците, господа, не получават кръвонасядания. Значи, раните са нанесени, докато сърцето е изпомпвало кръв и е била още жива.

— Изглежда като пълно повторение на Купидон — промърмори Зо.

— Ще направя скрининг за упойващи и обезболяващи вещества — добави Линч. — Може да е проявил поне малко състрадание и да я е обезчувствил преди това.

— Какво й е на пръстите? — попита Боби, поглеждайки към легналата отстрани върху металната маса костелива сива ръка, която се подаваше изпод чаршафа.

Върховете на пръстите бяха черни, ноктите изпочупени, а кожата жестоко разранена.

— Кожата е започнала да се бели и разлага, което обяснява отчасти потъмняването. Но върховете — възглавничките — те също са жестоко насинени и охлузени почти до кокал. Помислих, че може би я е ръфало животно след смъртта й, но травмите са нанесени, както при езика и очите, преди смъртта й. Снимах пръстите на рентген — не са счупени.

— В портрета, който ни изпрати Пикасо, върховете на пръстите й също бяха окървавени. Какво, по дяволите, е правил с пръстите й и защо? — попита Зо. — Дали не иска да ни каже нещо?

Доктор Линч вдигна рамене.

— Нямам отговор на въпроса ви.

— Може би си го е причинила сама — произнесе меко Боби, повдигайки внимателно ръката на неизвестната в своята облечена с ръкавица длан, като я огледа старателно. — Може да се е опитвала да се измъкне от мястото, където е била държана. Навярно е дълбала с нокти изход. Леглата на ноктите й са все още запазени, доктор Линч. На всяка цена да се вземе материал от тях. Търсете за скала, пръст, мръсотия, пестициди — всичко. Анализирайте онова, което откриете. Може да разберем къде е била държана.

Доктор Линч кимна.

— Вече е направено. Взел съм материал отвсякъде. Анализите отнемат време, но ще се опитам да ги получа по-рано.

Проблемът с убийства, извършени в различни юрисдикции, беше съгласуването. Три тела в Броуард и едно тяло в Дейд означаваха различни полицейски управления, различни лаборатории по криминалистика и различни съдебни лекари.

— Можете ли да се свържете с Гюнтер Трос в Маями и да видите с какви резултати разполага той, за да не дублираме усилията си? — попита Боби. — Времето е от решаващо значение. Резултатите ни трябват за вчера, ако това е възможно.

Доктор Линч кимна. Пак се ухили с конските си зъби, което беше смущаващо. Мушна ръцете си в джобовете на престилката.

— И така, колко време ще искате да я задържа?

В община Броуард нямаше „общинско гробище“ — място, където се погребват бездомниците и хората без самоличност — както имаше в Маями. Телата на изоставените и клошарите просто се предлагаха на търг на местните погребални агенции и печелеше най-ниската оферта, което по икономически съображения неизменно означаваше кремация и разпръскване на останките в местното сметище. Неидентифицираните жертви на убийства бяха третирани по-различно. Телата им се сваряваха и костите се съхраняваха в кутии по рафтовете на местната съдебномедицинска служба, докато някой някъде се появеше с име, с цел избягване на гафове. Съществуваше надеждата, че заедно с името ще се появи и семейството, което да потърси костите, за да направи истинско погребение на неизвестната или неизвестния.

— Дайте ми време. Ще ви намеря име — каза тихо Боби на тръгване, упътвайки се към асансьора със Зо. — Каквото и да се случи с това разследване, тя няма да отиде на търг, доктор Линч. Лично ще се погрижа за това.

Ако не успееха да намерят семейство с името й, Боби щеше да се постарае тя да бъде погребана достойно. Никое дете не заслужаваше да напусне тази земя незабелязано. Неожалено. Той кимна за довиждане и вратите на голямата асансьорна кабина се затвориха.

— Руса перука, друг пуловер. Пикасо се гаври с теб, Боби — заяви Зо, когато колата запълзя бавно нагоре на излизане от подземния гараж.

— И постига своето. Чувствам се разнищен — отвърна Боби, разтривайки очи.

— Не трябваше да си тук.

Боби му хвърли поглед.

— Не трябваше, това е. Видът ти е кошмарен. Мигвал ли си изобщо последните няколко дни?

— И без това не спя. Да не мислиш, че ще започна сега?

— Как е Лу Ан?

Той тръсна глава.

— На сънотворни. Де да можеше да не се събужда, докато не открия мръсника. Получих доклада от балистичната експертиза на куршума, който са открили в дървото до главата на Рей Кун. Четирийсет и четвърти калибър, магнум, изстрелян е с лявата ръка.

— Голям патлак — забеляза Зо, когато завиха по коридора веднага след пропуска.

Той мушна глава през задния вход и огледа дългата предна алея, проверявайки за присъствие на медиите. В момента бяха окупирали всичко наоколо. Освен че станаха новина номер едно по всеки канал в Южна Флорида, новините за убийствата на Пикасо бяха прехвърлили океана, събуждайки интереса на международните средства за осведомяване. Колоритен, извратен сериен убиец с вкус към млади, избягали от дома си момичета — това очевидно привличаше не по-малко внимание от серийния убиец Купидон в Маями преди няколко години. При това историята се развиваше като пълен цирк. Паркингът, за щастие, се оказа чист.

— Много хора си падат по това оръжие — изтъкна Боби с въздишка, слагайки си тъмните очила, когато двамата поеха напряко през ливадата към паркинга на управлението за тактически операции на Шерифското управление в Броуард. — Особено гангстерите пищовджии. Докладът от аутопсията сочи, че е бил мъртъв поне от две седмици.

— Търсили сме го навсякъде по улиците. Никой не е засичал Рей в Маями — каза Зо. — Поне не някой, който е склонен да говори.

— Какво ли е правел в Бел Глейд, по дяволите?

— В момента можем само да гадаем. Запомни, Боби, този тип те работи. Недей да откачаш, смятайки, че Рей е жертва на Пикасо. Не знаем дали е така. Както не знаем дали Кейти е свързана по някакъв начин.

Боби се спря.

— Той дойде в къщата ми, Зо. В моята къща. Разговарял е с жена ми. Изпраща тези психарски портрети до мен и оставя картички с моето име на местопрестъпленията. Трябвам му аз… — Боби си пое въздух. — Иска да повярвам, че държи дъщеря ми. Защо?

Зо нямаше отговор и замълча. Когато стигнаха до колите си, той каза:

— Стига ти толкова за днес. Имаш нужда да се прибереш вкъщи и да поседиш при жена си. Не те искам да се връщаш в службата. Поне за ден-два. И когато се върнеш, не искам да работиш по този случай.

— Заеби тая — отвърна Боби.

Сякаш напук, мобилният му телефон иззвъня.

— Дийс — обади се той.

— Боби, Сиро е. Току-що говорих по телефона с един приятел — колега от „Компютърни престъпления“ в Палм Бийч. Днес е свикал екипа за специални разследвания, по които Шерифското управление работи съвместно с Дирекцията за борба с престъпления срещу деца — нали знаеш, дето се занимава със зарибяването на деца по интернет? Днес следобед правят постановка на един перверзник, който мисли, че си е уредил среща с четиринайсетгодишна в „Макдоналдс“. Друг колега от Специалните разследвания в Палм Бийч, който е интернет примамка, засякъл акулата миналата седмица и сега им трябва тактическа помощ, за да го пипнат. Дотук нищо ново, нали? Случва се всеки ден. Нямаме гаранция, че онзи тип изобщо ще се появи — той е фантом — а и примамката не се е чувала с него от няколко дни, тъй че усилията могат да се окажат напразни. Но моят приятел се заинтригувал, когато на оперативката тази сутрин разбрал какъв псевдоним използвал перверзникът в интернет. Още повече че миналата седмица обсъждахме с него случая Емерсън и тази информация още не е станала публична.

— Казвай — произнесе Боби, поглеждайки към Зо в очакване да чуе следващите думи на Сиро.

Беше замръзнал на мястото си в колата.

— Ще причакват Капитана.