Джилиан Хофман
Невръстни красавици (71)

69

Лу Ан разбираше, че нещо никак не е наред. Чувстваше го с всяка частица от тялото си. Усещаше с утробата и със сърцето си. Случило се беше нещо много, много лошо.

Боби криеше нещо от нея.

Първо си помисли, че има друга жена. Беше логично. Тя се бе отдръпнала от него емоционално и физически за толкова дълго време, направо си мислеше, че един ден ще му писне и ще си потърси друга. Или някоя друга ще го намери. Понякога през изминалата година тя едва ли не желаеше това да се случи, за да приключат, и най-сетне да остане съвсем сама на този свят и повече нищо и никой да няма значение. Да престане да го обвинява мълчаливо, той също да престане да я обвинява мълчаливо и всичко да свърши — животът им просто да продължи в различни посоки, без дори някаква среща покрай дете да ги събира на бъдещо дипломиране или сватба. Да се свие на топка, потънала в самосъжаление, докато животът й свърши. Очакването това да се случи — най-накрая да узнае за връзката му, да му го каже, да види края на брака си, да гледа как той си изнася багажа и започва живота си наново с друга жена, а тя остава самичка — беше твърде изтощително. Просто искаше неизбежното вече да се е случило.

Сега нямаше никакво право да си мисли, че няколкото нощи заедно могат да запълнят огромната емоционална празнота, която се беше появила помежду им, независимо колко хубав и нежен беше сексът и колко много й се щеше да бъде така. Независимо колко близки изглеждаха през последните няколко дни и колко много това им напомняше за „едно време“ в брака им, когато всичко беше нормално и хората ги смятаха за щастливци. Беше допуснала грешката да го отхвърли от себе си през всички тези месеци, вече го знаеше, но най-сетне беше готова да се излекува. Само че трябваше ли да очаква от него все още да я чака? Отговорът беше „не“. Една година бе много време.

В известен смисъл последните няколко дни бяха по-лоши от изминалите единайсет месеца. Сега виждаше празнотата като пропаст, но този път Боби се затваряше в себе си. Когато се получи среднощното телефонно повикване, на което Боби съвсем нетипично не отговори, тя лежеше до него в леглото с разтуптяно сърце, мислейки: „Ето това е. Ето как трябваше да науча. И колкото и да си мислех, че го искам, не съм готова да го узная. Нямам сили да гледам как всичко, което съм имала, се разпада и когато всичко е свършило, да обвинявам себе си. Не съм готова да го пусна да си отиде…“.

Преструваше се на заспала, лежейки в леглото в очакване той да се промъкне долу, за да върне обаждането на тайната жена, чудейки се какво трябва да предприеме. Дали да наеме частен детектив? Или да вземе номера й от мобилния му, да позвъни на жената и да говори с нея открито? Боби също не помръдваше. Тя долавяше учестените удари на сърцето му, усещаше как тялото му се стяга. Но когато той прослуша съобщението в тъмната спалня и тя чу паническия шепот на онзи репортер от другия край на линията, й стана ясно, че тя не губеше Боби заради друга жена, а заради този случай. Случаят, който го беше обсебил от момента, в който го пое. Беше твърде тясно свързан с дома им. С тях двамата. И с Кейти.

Той бе излязъл на бегом, а тя чака цялата нощ, опитвайки се да заглуши мислите, които нахлуваха неудържимо в ума й, само за да чуе, че той най-сетне се прибира, без да се качи при нея. Знаеше, че има причина за това, но не искаше да я узнае и остана горе в напрегнато очакване. В очакване той да се върне, в очакване да излезе. В очакване денят, който едва бе започнал, най-сетне да свърши.

Не бяха разговаряли за днешната дата — на хладилника нямаше бележка, която да напомни на някой от тях за важността на тази дата. Но, разбира се, не им беше нужно напомняне. Лу Ан никога не бе очаквала деветнайсети ноември да се превърне в годишнина. Никога не си бе представяла, че ще има последен Ден на благодарността, Коледа, Ден на майката. Годишнина. Това беше начинът за отбелязване на свързването на двойките, смяната на работа, трагедиите. „Леле, цяла година! Виж къде сме вече!“ Това не бе просто отминаване на триста шейсет и пет дни, а символично превръщане на едно събитие в постоянна част от времето — ден за припомняне. Но Лу Ан не искаше да бъде част от това. Никога. Преди мозъчното сътресение да я остави на легло цяла седмица, тя се записваше доброволно да работи по две последователни смени.

Можеше само да си представя колко тежък беше този ден за Боби. Също като някой от огнеборците, извикани да потушават пожарите в центъра на Манхатън на единайсети септември, той трябваше да се съсредоточи върху неотложното, докато светът свикваше бдения, а в главата му ехтяха виковете на загиналите му другари. След като съпругът й се измъкна тихо от къщи с изгрева на слънцето, тя включи телевизора за компания, но моментално го изключи. Случаят на Боби вече се отразяваше с пълна сила от Си Ен Ен, Фокс Нюз, Ем Ес Ен Би Си. Поредният брутален портрет. Поредната вероятна невръстна жертва. Поредната избягала непълнолетна. Поредният сериен убиец в Маями. Поредната гонитба по следите на убиеца.

Пусна сателитното радио и цял ден шета из къщи, вършейки автоматично незначителни задачи като поливане на цветята, бърсане на прах от лавиците и миене на подовете. Почти приветства това отвличане на вниманието й, когато чу звънеца на входната врата. Побоя се, че може да е съседката, която е отбелязала събитието в своя календар и идва да изрази съчувствието си към Лу Ан с чиния курабии, тъжно лице и неудобни въпроси.

Само че когато отвори вратата, видя единствено огромен букет цветя — червени и бели рози и бели лилии.

— Имам доставка за госпожа Дийс — изрече доставчикът, подавайки й кочан с разписки.

— От кого? — попита тя и подписа разписката, наблюдавайки го как поставя вазата върху холната маса.

Бяха поне две дузини рози…

— Не зная, мадам. Но има картичка.

Тя зяпаше розите, а той стоеше в антрето и не си тръгваше.

— О — сети се тя и затърси в джоба си няколко долара, — това е за вас.

Той се усмихна.

— Много сте щедра. Желая ви приятен ден.

— Благодаря — отвърна тя разсеяно, когато той тръгна по входната алея.

Обикновено мразеше късите зимни дни, но днес приветства залязването на слънцето и дългите следобедни сенки. Включи предното осветление и тръгна към стаята. Тежкият дъх на свежи рози беше изпълнил дневната и от силния аромат й се догади. Не беше ден за цветя.

Кой, по дяволите, ако е с всичкия си, беше решил да й изпраща цветя в единствения ден от годината, който най-много искаше да забрави?

— Насладете им се, госпожо — беше подвикнал доставчикът в момента, в който тя затваряше вратата. — Наистина са много красиви, също като вас.